заедно с накитите.
Тук-таме се срещаха и красавици, примери за една хубост от необикновен вид, за стил, несрещан в Англия, от солиден, здраво сложен, скулптурен тип. Тези форми нямаха ъгли; мраморната кариатида е почти също тъй пластична, една богиня на Фидий е също тъй съвършена в своя особен стил и тържествена прелест. Чертите им бяха като ония, с които холандските майстори даряват своите мадони — фламандски класически черти, правилни, но закръглени, прави, но тежки; само полярните снежни поля са в състояние да придадат подобна дълбочина на безизразно спокойствие, на безстрастен покой. Жени като тези не се нуждаят от украшения и рядко ги носят; гладко причесаните коси, плътно слепени, са достатъчен контраст за още по-гладките им страни и чела, дрехите им са съвсем скромни, закръглените рамена и съвършените шии не се нуждаят от огърлици, нито от медальони.
Навремето имах честта и радостта да се опознавам с една такава хубавица. Вялата сила на любовта, която питаеше към самата себе си, бе просто удивителна; надминаваше я единствено гордото безсилие да изпитва интерес към което и да било друго живо същество. В студените й жили не течеше кръв; застояла лимфа изпълваше и почти запушваше артериите й.
Една Юнона седеше пред нас, нещо като прицел за всички очи, знаеше, че я гледат, но оставаше незасегната от магнетичното привличане на погледите — студена, закръглена, руса и красива като бялата колона, овенчана с позлата, която се вдигаше до нея.
Когато забелязах, че вниманието на доктор Джо е съсредоточено изцяло към нея, аз го помолих шепнешком в името на небето да защити здраво сърцето си. „Не бива да се влюбвате в тази дама — рекох аз, — защото отсега мога да ви обещая, че да умрете в нозете й, тя пак няма да ми обикне“.
— Нямам нищо против — заяви ми той; — а защо не си представите, че видът на тази нейна безчувственост може да е най-силният стимул да я ухажвам? Жилването на отчаянието, струва ми се, е най-чудесният възбудител за чувствата ми, но (и той присви рамене) вие не разбирате нищо от тия работи. Ще се посъветвам с майка си. Мамо, застрашен съм.
— Като че ли това ме интересува! — отвърна мисис Бретън.
— О, каква жестока е ориста ми! — възкликна синът й. — Няма човек с по-нечувствителна майка от моята. И през ум не й минава, че може да я сполети бедствие като например някоя снаха.
— Ако не го мисля, то не е защото това бедствие не ми виси над главата; от десет години насам все с това ме плашиш. „Мамо, скоро ще се оженя!“ Чувам го още преди да беше излязъл от пелените.
— Но, мамо, рано или късно то наистина ще стане. Най-неочаквано, тъкмо когато си мислиш, че си в пълна безопасност, аз ще от отида и ще си взема жена, също както Яков или Исав, или някой от другите патриарси, и то жена от дъщерите на тази тук страна.
— На твоя отговорност, Джон Греъм! Това е!
— Тази моя майка смята да остана стар ерген. Каква ревнива старица! Но, моля те, погледни онова прелестно същество със светлосинята сатенена рокля и тъмнорусата коса със сатенени отблясъци, също както роклята й. няма ли да се чувствуваш горда, майко, ако един ден доведа тази богиня в дома ти и я представя като мисис Бретън-младша?
— Никаква богиня няма да доведеш ти в „La Terrasse“, в този малък дом не може да царуват две господарки, особено ако втората е с ръста, дебелината и окръжността на онази могъща кукла от дърво и восък, окичена със сатени.
— Мамо, тя ще изпълни синия ти стол отлично!
— Да изпълни моя стол ли? Отхвърлям тази чужда узурпаторка! За нея той ще се окаже неспокоен стол. Млъкни, Джон Греъм! Затвори си устата и отвори очите.
По време на тази престрелка залата, която ми се бе сторила препълнена, когато влязохме, продължаваше да приема група след група и скоро полукръгът пред сцената представляваше плътна маса от глави, въземаща се полегато от пода до тавана. А и стената, или по-скоро широкият временен подиум, по-голям от която да било сцена, допреди половин час празен, сега преливаше от живот; бяло ято млади девойки, ученички от консерваторията, се бе изсипало безшумно около двата рояла, поставено по средата. Забелязаха ги бях да се появяват, докато Греъм и майка му одумваха хубавицата в синята сатенена дреха, и с интерес проследих как ги подреждат и ръководят. Двамина господа, единият от които разпознах, командуваха тази девическа група. Първият, брадат мъж с артистичен вид и дълга коса, бе виден пианист, а тъй също и най-добрият учител по музика във Вийет; два пъти седмично той се явяваше в пансиона на мадам Бек да дава уроци на няколко от ученичките, чиито родители бяха достатъчно богати да позволят на дъщерите си лукса да учат при него. Наричаше се Жозеф Еманюел и бе породен брат на господин Пол, чиято енергична личност сега се открояваше в лицето на втория господин.
Господин Пол ме развесели, усмихнах се вътрешна, докато го наблюдавах, защото личеше, че е в стихията си, застанал пред погледите на тази огромна и отбрана аудитория да подрежда, да задържа, да стряска сто млади дами. Освен това взимаше всичко съвсем сериозно — бе енергичен, съсредоточен и най-вече безпрекословен, но всъщност какво търсеше тук? Какво общо имаше с музиката или с консерваторията — той, който едва различаваше един тон от друг? Знаех, че единствено страстта му да блесне и да командува го бе довела в тази зала — страст безвредна, само защото бе напълно лишена от корист. Беше съвсем очевидно, че и брат му, господин Жозеф, е под негова команда, както и момичетата. Какъв хищен ястреб беше този малък господин Пол! Скоро на сцената излязоха няколко известни певици и инструменталисти; щом изгряха звездите, подобният на комета учител залезе. Той не можеше да търпи видни личности и знаменитости. Там, където не успяваше да заслепи с блясъка си, той бягаше.
Сега вече всичко бе готово: само едно кътче от залата все още стоеше свободно — кътче, покрито с пурпур, както парадната стълба и вратите, подредено в тапицирани пейки и възглавници, което стояха от двете страни на два тържествени стола, поставени под балдахин.
Прозвуча сигнал, вратите се разтвориха, всички станаха прави, оркестърът засвири тържествено и под съпровода на химна, изпълняван от хора, влязоха кралят, кралицата, дворът на Лабасекур.
За пръв път виждах живи крал и кралица. Можете съответно да си представите как съм напрягала очи, за да разгледам тези европейски владетели. Всеки, който съзира за пръв път кралска особа, неминуемо изживява малка изненада, граничеща с разочарование, загдето тя не се явява седнала на трон, увенчана с корона, стиснала в ръката си скиптър. Очаквайки да видя истински крал и кралица и срещайки всъщност един войник на средна възраст и една доста млада дама, аз се почувствувах едновременно измамена и доволна.
Отлично си припомням този крал — петдесетгодишен мъж, леко прегърбен, с прошарени коси; сред цялата аудитория нямаше ни едно лице, което да напомня неговото. Нито бях чела, нито бях чувала каквото и да било за характера или навиците му; и в първия миг дълбоките йероглифи, вдълбани като с желязна игла по челото, около очите и край устата му, ме удивиха и объркаха. Но след малко по-скоро почувствувах, отколкото осъзнах значението на тези неписани знаци. Пред седеше тих страдалец — един нервен, меланхоличен човек. Тези очи бяха очаквали появата на оня призрак, бяха бдели за появата и изчезването на онова най-странно от привиденията — Хипохондрията. Възможно бе да я съзираше и сега на сцената, възправена насреща му, сред цялата тази възправена тълпа. Хипохондрията има този навик — да се надига изсред хилядите, тъмна като Гибелта, бледа като Болестта и могъща почти като самата Смърт. Нейният другар и нейна жертва се мисли за щастлив в даден миг. „Не се самозабравяй, напомня му тя, ето ме, идвам!“ И смразява кръвта в сърцето му, помрачава светлината в очите му.
Някои биха казали, че тежката чуждестранна корона гънеше челото на краля в тези странни и болезнени бръчки; други биха ги приели като последствие от ранна загуба на скъп човек. Възможно е да се е дължало и на едното, и на другото, но то е било подсилено от този най-мрачен враг на човечеството — меланхоличния характер. Кралицата, неговата съпруга, очевидно знаеше това. Стори ми се, че отражението от скръбта на нейния съпруг падаше като сянка и върху нейното приятно лице. Тази принцеса ми се стори мека, умна, нежна жена — не красива, но съвсем различна от жените със закръглени форми и мраморни чувства, описани на предишните страници. Тя беше деликатна по конструкция, чертите й, макар и изтънчени, подсказваха, че в жилите й тече кръвта на многобройни кралски династии — от тях се излъчваше властност. Изражението на профила й беше приятно, но човек неволно го свързваше с други подобни изражения, при които черти като тези разкриваха нещо друго — слабоумие, развратност, хитрост…
