исторически забележителности, сгради или каквито да било други места от обществен интерес. Доктор Бретън беше чичероне по мой вкус; завеждаше ме рано, преди галериите да се изпълнят с хора, оставяше ме там за два-три сама и идваше да ме вземе, когато привършваше с ангажиментите си. Междувременно аз се чувствувах щастлива — щастлива не само да гледам, но и да изследвам, да разпитвам и да си съставям мнение. По време на тези посещения ставаха недоразумения и непрестанни сблъсъци между волята и силата. Първото качество изискваше от мен чувство на одобрение към всичко, което бе общоприето да се смята за красиво; второто чувство с мъчителни въздишки изявяваше пълната си неспособност да плати подобна дан. След това то се самоусмиваше, подканяше се, насилваше се да извиси вкуса си и да изостри интереса си. Но колкото по-насилвано бе, толкова по-малко бе желанието му да възхвалява. Като откривах постепенно, че вследствие тези съвестни усилия започвам да чувствувам някаква странна умора, взех да размишлявам дали няма да е по-добре да се откажа от подобни огромни усилия и като заключих, че мога, позволявах си да отминавам с безразличие деветдесет и девет от сто изложените картини.
Струваше ви се, че оригиналната и хубава картина се среща точно толкова рядко, колкото една оригинална и хубава книга; накрая вече престанах да изпитвам стеснение, когато, застанала пред някакъв шедьовър, рисуван от прочут художник, си казвах: „Това изобщо не е като в живота. Природната светлина никога не е била такава — нито при буря, нито когато е облачно, не е толкова мътна, както е нарисувано тук, под това индигово небе, а това пък индиго не е въздух, нито тъмните плевели под него са дървеса.“ Няколко старателно изрисувани и самодоволни дебелани не бяха в състояние да ме убедят, че са богините, за които се мислеха. Десетки удивително изписани малки фламандски картини и рисунки, прелестни за илюстрации на модни списания, с разнообразните костюми от красиви материи, показваха похвалното усърдие на своя създател, похабено по нескопосан начин. И все пак тук-там се срещаха искрици от истина, които задоволяваха съвестта, както и светли лъчи, които развеселяваха погледа. Усещаше се силата на природата в някоя снежна буря, както и нейното тържество в слънчев южен ден. Изражението на някой портрет разкриваше дълбоко вникване в характера; лице в някоя историческа картина, с живата си синовна прилика поразяваше внушението, че е родено от гений. Тези изключения ми доставяха удоволствие, заобичах ги като приятели.
Един ден в тих ранен час аз се озовах сама н една известна галерия, където изпъкваше картина с огромни размери, окачена на най-добре осветената стена; кордон, изпънат пред нея, я предпазваше от зрителите, а пред кордона бе поставена тапицирана пейка за удобство на възхитените почитатели, които, след като се уморят да я наблюдават, можеха да продължат да я съзерцават седнали. Тази картина, както изглежда, се смяташе да бисера на колекцията.
Представляваше жена, според мен значително по-едра от естествен ръст. Пресметнах, че тази дама, разположена сред разкош, който бе подходящ за нейния обем, би трябвало да тежи поне стотина килограма. Беше наистина изключително охранена; трябва да е излапала огромно количество месо — докато е станала толкова едра и висока, с такива здрави мускули, с толкова пищна плът. Лежеше полуизлегната на някакво легло — защо, трудно бе да се каже; светлината край нея бе ярка като пладне. Беше в цветущо здраве, достатъчно яка, да работи за две готвачки; по нищо не личеше да я боли гърбът; би трябвало да стои или поне да седи, но изправена. Да се чуди човек защо й трябваше да се излежава посред бял ден. Тъй също би трябвало да носи прилични дрехи — рокля, която да я закрива добре, нещо, което не беше така. С огромно количество плат — поне двадесет и пет метра, като го пресмятах на око, тя бе успяла едва да се позакрие. Освен това нищо не извиняваше бъркотията наоколо й. Тенджери и тигани — може би трябва да кажа вази и чаши — се търкаляха навсякъде по пода, сред тях се валяха разбъркани цветя, голямо парче плат за пердета покриваше леглото и се влачеше по пода. Погледнах в каталога и открих, че това забележително произведение носи името „Клеопатра“.
Седях пред нея, чудех се (понеже пейката беше там, сметнах, че бих могла да се възползувам) и си казвах, че докато някои от детайлите — розите, златните чаши, скъпоценностите и т. н. — са красиво изписани, картината като цялост представлява голям боклук. Залата, полупразна, когато влязох, започна да се пълни. Без да обръщам внимание на това обстоятелство (тъй като всъщност за мен то не бе от значение), останах да седя, и то по-скоро да си отпочивам, отколкото за изучавам тази огромна тъмнокоса циганска царица, на която, признавам, скоро се наситих, и взех да я разглеждам, за да се развлека, едни изключителни малки натюрморти — диви цветя, диви плодове, горски гнезда от мъх, в които яйцата приличаха на бисери, гледани през ясна зелена морска вода — закачени скромно над оная безвкусна и грозна картина.
Внезапно някой леко ме потупа по рамото. Стресната се извърнах и видях едно лице, наведено над мене; беше намръщено, почти възмутено.
— Какво правите тук? — изрече нечий глас.
— Но, господине, забавлявам се.
— Забавлявате се, така ли? Е, и с какво, ако мога да запитам? Хайде, бързо, направете ми удоволствието да станете, хванете ме под ръка и скоро на отсрещната страна!
Изпълних нареждането. Господин Пол Еманюел (това бе той), се бе завърнал от Рим и сега, след като бе пътешествувал, никак не ми се струваше да е станал по-търпим към неподчинението, отколкото преди, когато това допълнително отличие все още не увенчаваше челото му.
— Позволете да ви заведа при вашите придружители — рече той, докато прекосявахме залата.
— Нямам никакви придружители.
— Не е възможно да сте сама!
— Сама съм, господине.
— И сама сте дошла дотук?
— Не, господине, доктор Бретън ме придружи.
— Доктор Бретън и госпожа майка му, естествено.
— Не, само доктор Бретън.
— И ви каза да разглеждате тази картина, така ли?
— Нищо подобно, аз сама я открих.
Косата на господин Пол бе остригана късо, иначе, предполагам, щеше да се изправи на главата му. Сега, когато започнах да предугаждам причините за възмущението му, доставяше ми удоволствие да запазвам спокойствие и да го дразня.
— Невероятна островитянска смелост! — възкликна учителят. — Изключителни жени са това, англичанките!
— Но какво има, господине?
— Какво имало! Как се осмелявате вие, млада жена, да седите най-спокойно, като някакво момче, и да разглеждате тази картина!
— Картината е много грозна и все пак не разбирам — защо да не я гледам?
— Добре! Добре! Не говорете повече за нея. Обаче не бива да идвате тук сама.
— Но ако нямам кой да ме придружава, какво тогава? И освен това има ли значение дали съм сама, или с компания? Никой не се занимава с мене.
— Taisez-vous, и сядайте тук — тук! — И той постави стола с трясък в един особено скучен ъгъл, пред редица невероятно отблъскваща табла.
— Но, господине!
— Никакво но, господине, сядайте и да не сте мръднала — чувате ли? Ще останете тук, докато дойда да ви отведа.
— Какъв тъжен кът — извиках аз — и какви грозни картини.
И те наистина бяха грозни — комплект от четири, озаглавени в каталога „Животът на жената“. Нарисувани бяха в забележителен стил — плосък, мъртъв, с бледи цветове, сковано. Първата представляваше „Младо момиче“, което излиза от църковните двери, в ръката си държи требник, облеклото й — скромно, очите й сведени надолу, устните свити — типичен образ на отвратителна, преждевременно развита малка лицемерка. Втората — „Младоженка“, с дълъг бял воал, коленичила за молитва в стаята си, с притиснато една о друга ръце, избелила очи по най-дразнещ начин. Третата, „Млада майка“, надвесена неутешимо над едно тлъсто дете с лице като болна луна. Четвъртата, „Вдовица“, беше жена в черно,
