да не е чак толкова погрешна; че е по-проницателен, отколкото излизаше от приказките му. Но всъщност това може би бе случаен поглед или аз го бях изтълкувала погрешно. Случаен или нарочен, действителен или въображаем, той приключи нашия разговор.
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
КЛЕОПАТРА
Престоят ми в „La Terrasse“ продължи още две седмици след края на ваканцията. Мисис Бретън любезно уреди тази почивка. След като един ден синът й заяви, че „Люси все още не е достатъчно укрепнала, за да се върне в онази бърлога, наречена «пансион»“, тя незабавно отпътува за улица „Фосет“, срещнала се с директорката и получила отсрочка, като обяснила, че за да оздравея напълно, е необходима продължителна почивка и промяна. Вследствие на това към мен бе проявено внимание, без което отлично бих могла да помина — а именно посещение на учтивост от страна на мадам Бек.
В един хубав ден тази дама се появи в малкия дворец, докарана от фиакър. Предполагам, че е имала желание да види жилището, обитавано от доктор Джон. Очевидно бе, че приятното местоположение и красивата подредба надминаха очакванията й. Тя възхвали всичко, което видя, провъзгласи синия салон за „великолепна стая“, многословно ме поздрави за това, че съм намерила такива „достойни, дружелюбни и уважавани“ приятели, изрече един мил комплимент по мой адрес, а когато доктор Джон се присъедини към нас, изтича смело към него и го засипа с думи, всички искрящи от възхвали и възклицания от неговото „chateau“ (дворец), за „госпожа майка му“, „достойната господарка на двореца“, за „красивата му външност“, която действително бе цветуща и в момента развеселена от добродушната, но иронична усмивчица, с която той всякога изслушваше нестихващите и цветущи френски изрази на мадам. С две думи, мадам се показа откъм най-очарователната си страна, пристигна и си замина като фойерверк от комплименти, възхищения и приветливост. Полунарочно и отчасти за да й задам няколко въпроса за работата в училището, аз я последвах до колата и надникнах вътре, след като се бе настанила, и вратата бе затворена. Каква огромна промяна бе настъпила за тъй кратко време! Миг преди това тя преливаше от очарование и шеговитост, а сега седеше строга като съдия и сериозна като мъдрец! Странна женичка!
Върнах се и закачих доктор Джон за предаността, която мадам изпитваше към него. Как се смя този човек! Какво веселие струеше от очите му, докато си припомняше някои от натруфените й изрази; той дори ги повтори, имитирайки нейното бърборене! Притежаваше силно чувство за хумор и бе най-приятният компаньон на света — когато успяваше да забрави мис Фаншоу.
Казват, че за оздравяващия нямало нищо по-хубаво от това, „да стои на слънце, спокоен и отпуснат“ — изпълвал се с живителни сили. Когато малката Жоржет Бек се оправяше от болестта, често я вземах на ръце и с часове я разхождах из градината край една стена, обраснала с лозница, чиито гроздове зрееха на слънцето. Това слънце заруменяваше бледото й личице също тъй, както позлатяваше и наливаше тежките гроздове.
Има човешки характери, ласкави, лъчезарни и нежни, чието влияние за падналия духом е също тъй благоприятно, както светлината на пладнето — за болника. Сред тези облагодетелствувани характера бяха доктор Бретън и неговата майка. Те обичаха да даряват щастие тъй, както някои — да причиняват страдания. Правеха го инстинктивно, незабележимо и почти несъзнателно; средствата да даряват удоволствие избликваха спонтанно в душите им. Всеки ден, докато бях при тях, те предлагаха по някакъв план, който се превръщаше в благодатни забавления. Колкото и да бе зает, доктор Джон успяваше да подреди времето си така, че да ни придружава на малките ни излети. Просто не знам кога изпълняваше ангажиментите си; те бяха многобройни, но той ги съчетаваше така, че да му остава свободно време. Често съм го виждала много зает, но рядко — преуморен, никога — раздразнен, объркан и потиснат. Вършеше всичко с лекота и охота на своята преливаща жизненост, с неизчерпаема енергия. Водена от него, в тези две седмици аз видях от Вийет, от околностите и от жителите му много повече, отколкото през осемте месеца на моя престой в предишното ми жилище. Той ме заведе до някои градски забележителност, чиито имена бях само чувала; с усърдие и въодушевление ми разказа много полезни нища. Изглежда, не му бе неприятно да разговаря с мене, а аз, от своя страна, го слушах с удоволствие. Не му бе присъщо да се отнася към проблемите студено и повърхностно, рядко обобщаваше, никога не говореше досадно. Изглежда, че малките хубави подробности му харесваха колкото и на мене. Умееше да разбира характерите, и то също тъй не повърхностно. Тези неща правеха разговора с него особено интересен; говореше всякога от личен опит и не заемаше, нито крадеше по някой сух факт,изтъркана фраза, или пък готово мнение от книгите — това му придаваше свежест, толкова по-приятна, защото не се срещаше често. Пред моите очи духът му като че ли премина в друга фаза — събуди се нов ден, засмя се под една нова и по-благородна зора.
Майка му бе щедра, но той бе по-щедър, по-великодушен и от нея. Открих, придружавайки го из Бас Вий — най-бедния и пренаселен градски квартал, — че мисиите му там бяха колкото на лечител, толкова и на благодетел. Скоро разбрах, че весело, без да придава някаква стойност на постъпките си, той успяваше да създаде сред този окаян слой на населението един свят на истинско добро. Простолюдието го обичаше; бедните му пациенти в болниците го приветствуваха с ентусиазъм.
Но стига. Не искам от достоверен разказвач да се превърна в пристрастен панегирист. Много добре ми е известно, че доктор Джон не бе съвършен. Той бе изтъкан от човешки слабости; нямаше час, нито дори миг от времето, което прекарвах с него, в които с някоя постъпка, думи или поглед да не е издал, че не е бог. Един бог не би притежавал жестоката суетност на доктор Джон, нито постъпките му на лекомислие. Никой безсмъртен не би приличал на него в моментната забрава на всичко друго освен настоящето, в пристрастието му към това настояще -не го вършеше грубо, отдавайки се на материални излишества, а по- скоро егоистично, като изтръгваше до капка всичко, което би могло да подхрани мъжкото му себелюбие; обичаше да засища това алчно чувство, без да се замисля за цената на фуража, нито да го е грижа колко ще струва да се поддържа косъмът му загладен и да е в добра форма.
Моля читателят да обърне внимание на привидното противоречие на двата образа, които давам на Греъм Бретън — обществения и частния, градското и домашното възприятие. В първия, обществения, го виждаме забравил за себе си — скромен в разгръщането на способностите и усърден да ги проявява. Във втория, домашния портрет, проличава осъзнаване на онова, което притежава и което представлява, наслада от вниманието, което му се обръща, готов на всичко, за да го извика, и суетност — когато го получава. Но и двата портрета са верни.
Не бе възможна да се грижиш за доктор Джон тайно и незабелязано. Тъкмо когато смяташ, че нещо дребничко, което си изработил, за да си служиш с него, е прието, без да се оцени, и че подобно на другите мъже той ще го използува, но няма и да се запита откъде и дошло, той изведнъж те поразява с една-две усмихнати забележки, които ти доказват, че окото му е следило всичко от самото начало до свършването на ръкоделието; че е обърнал внимание на модела, наблюдавал е работата ти и е отбелязал часа на завършването й. Обичаше да го ухажват по този начин и оставяше задоволството да искри в очите и да играе край устата му.
Всичко това би било достатъчно, ала той прибавяше към своята мила и безгласна благодарност и желанието да изплаща, както сам го зове, своите задължения. Когато майка му се трудеше за него, той й се отблагодаряваше, като я заобикаляше със своята жизнерадост, обсипваше я с величие и закачки, подсмихваше й се, радваше душата й повече от обичайното. Като разбереше, че Люси Сноу е сторила нещо за него, измисляше за отплата някакво приятно развлечение.
Често съм се удивлявала колко основно познаваше той Вийет — познания, които не се ограничаваха с големите улици, а проникваха в художествените галерии, в залите и затворените салони; за всяка врата, която скриваше някой предмет на изкуството, заслужаващ да се види, за всеки музей, за всяка зала, предназначена за изкуство или наука, той сякаш знаеше тайните думи „Сезам, отвори се!“ Никога не съм имала склонност към науката, ала някакъв необясним, сляп, силен инстинкт ме привличаше към изкуството. Обичах да посещавам картинните галерии и с удоволствие оставах там сама. Когато бях с приятел, някакво проклето притеснение не ми позволяваше да видя достатъчно, да изживея всичко. Когато бях с чужди хора, с които ми се налагаше да разговарям по изложените предмети, само след половин час се чувствувах изтощена, обхваната от някаква смесена умора, предизвикана от физическа отпуснатост и душевна тъпота. Всяко по-образовано дете, още повече пък интелигентен възрастен са ме карали да се срамувам дълбоко, когато съм наблюдавала как смислено разговарят, когато посещават групово картинни изложби,
