— Прекрасна вечер беше. О, този божествен Дьо Амал! А удоволствието да наблюдавам как другият отсреща страда и чезне. Ами старата дама — бъдещата ми свекърва? Но все пак мисля, че аз и лейди Сара й се присмивахме малко неприлично.
— Лейди Сара изобщо не се е присмивала, а що се отнася до вашата постъпка, не се чувствувайте ни най-малко притеснена. Мисис Бретън ще преживее подигравката ви.
— Сигурно старите жени са издръжливи. Но бедничкият й син — кажете какво рече той? Забелязах, че беше ужасно смазан.
— Той каза, че изглеждате тъй, сякаш в сърцето ви вече сте станали мадам Дьо Амал.
— Така ли? — възкликна тя възхитено. — Значи е забелязал? Чудесно! Мислех си, че ще полудее от ревност.
— Дженевра, наистина ли сте сложили край на доктор Бретън? Наистина ли искате той да се откаже от вас?
— О, вие знаете, че той не може да се откаже от мен. Но подлудя, нали?
— Подлудя напълно — кимнах аз, — подлудя като мартенски заек от „Алиса“.
— Е и как го завлякохте у дома?
— О, не ме питайте! Нямахте ли милост поне към бедната му майка и към мене? Представяте ли си — едва го удържахме в каретата, а той така беснееше помежду ни, че подлуди и нас. Дори кочияшът се обърка и загубихме пътя.
— Така ли? Подигравате ми се. Хайде сега, Люси Сноу…
— Истина е, уверявам ви — истина е също, че доктор Бретън не желаеше да стои в каретата. Измъкна се из ръцете ни и реши да пътува отвън.
— А после?
— После, когато най-сетне стигнахме у дома, е, там вече сцената не подлежи на описание.
— Ах, опишете ми я. Знаете колко се забавлявам.
— Вие се забавлявате, Дженевра, но знаете поговорката „Не се присмивай — да не сполети и теб!“ — строго и сериозно казах аз.
— Хайде, продължавайте, миличък Тимоне.
— Чувствувам, че нямам право, освен ако ми дадете думата си, че и вие имате сърце.
— Имам, и то добро сърце, повярвайте ми!
— В такъв случай ще разберете как доктор Греъм Бретън първо отказа да вечеря — пилето и момиците, сложени на масата, за да го подкрепят, останаха недокоснати. А после — на какъв смисъл има да се задълбочаваме в тези ужасни подробности? Достатъчно е да кажа, че и в най-бурните му детски лудории майка му е успявала да подпъхне завивките под него по-лесно, отколкото в онази нощ.
— Не искаше да лежи кротко, така ли?
— Не искаше да лежи кротко. Така е. Тя подпъхваше завивките, но той непрестанно ги отмяташе.
— Е, и какво каза той?
— Какво казал! Викаше божествената Дженевра, проклинаше твоя демон Дьо Амал, крещеше нещо за златни къдрици, бели ръце, блещукащи гривни.
— Не! Наистина ли? Значи е видял гривната?
— Видял гривната! Да, тъй ясно, както я видях и аз. И може би за пръв път видя и дамгата, която гривната беше сложила на ръката ви. Дженевра! — станах и смених тона аз: — Хайде стига вече. Вървете да свирите! — И й отворих вратата.
— Но още не сте ми разказали до края.
— И по-добре! Подобен разказ няма да ви достави удоволствие. Марш навън!
— Сърдито същество! — викна тя, но се подчини. И наистина първият клас бе моя територия и тя нямаше законно право да ми противоречи.
Да, нека призная — никога не съм била по-доволна от Дженевра. Изпитвах радост, като сравнявах действителността и моя разказ — приятно ми бе да си спомням как доктор Джон се наслаждаваше на завръщането с каретата, как се навечеря с наслада и как с християнска смиреност се прибра в стаята си. Единствено, когато го съзирах дълбоко нещастен, само тогава наистина изпитвах яд към русата крехка причина за неговите страдания.
Изминаха две седмици. Отново привикнах към училищния хомот, преминавах от острата болка на промяната към сковаността на навика. Един следобед пресичах „карето“ на път за моя първи клас, където ме очакваха да помогна с лекцията „Стил и литература“; до големия и широк прозорец съзрях портиерката Розина. Стойката й както винаги бе небрежна. Тя всякога стоеше така. Едната й ръка бе мушната в джоба на престилката, а в другата държеше близо до очите си някакво писмо, чийто адрес госпожицата изучаваше и внимателно оглеждаше печата.
Писмо! Формата на писмо, подобно на това, вече седми ден не напущаше ума ми. Миналата нощ сънувах, че съм го получила. Силен магнетизъм ме привлече изведнъж към това писмо, ала не зная дали бих се осмелила да поискам от Розина да хвърля поглед на белия плик с петното от червен восък по средата. Не, струва ми се, че щях да се промъкна край нея, обхваната от ужас да не ме отблъсне Разочарованието. Сърцето ми затуптя ускорено, сякаш вече чувах шума на стъпките му! Грешка! Това бе забързаната походка на учителя по литература, който идваше по коридора. Изтичах пред него. Ако успеех да седна кротко до бюрото си, преди да е дошъл, след като съм въдворила в класа ред и дисциплина, той може би нямаше да ми обърне внимание, но хванеше ли ме да се разхождам в „карето“, непременно щеше да ме смъмри за нещо. Успях да седна, да въдворя тишина, да измъкна ръкоделието си и да се наведа над него с най-възможното дълбоко безмълвие, преди господин Еманюел да нахлуе с привичното си рязко отваряне на вратата и с неговия дълбок, пресилен поклон, знак за лошо настроение.
По обичая си той се нахвърли връз нас като трясък на мълния, но вместо да прегърми и да заглъхне по пътя от вратата до подиума, полетът му се пресече по средата, пред моето бюро. Като застана с лице към мен и прозореца и с гръб към ученичките и стаята, той ме изгледа — изгледа ме тъй, сякаш ми нареждаше да стана и да го запитам какво желае, изгледаме сърдито и недоверчиво.
— Ето! За вас — рече той, измъкна ръката си от жилетката и положи на масата ми едно писмо — същото, което бях съзряла в ръката на Розин, — писмо, чието гланцирано бяло лице и единствено яркочервено око ни циклоп се бяха отпечатали тъй ясно и безпогрешно в ретината на вътрешното ми зрение. Познах го. Почувствувах, че то е писмото на моите надежди, плодът на моите желание, развръзката на моите съмнения, избавлението от моя ужас. Господин Пол със своя навик да се бърка навсякъде бе измъкнал писмото от портиерката и сега ми го предаваше лично. Може и да съм изпитала гняв, но нямах нито миг за такива чувства. Да, в ръката си държах не някаква бележка, а голям плик, който криеше поне един лист. Не беше тънко, а плътно, пълно задоволяващо писмо. Ето ги и адреса: „Мис Люси Сноу“, изписан с чист, ясен, равен, решителен почерк; ето го и печата, кръгъл, пълен, умело покапан от силна ръка, щампован с ясните инициали „Д. Г. Б.“ Изпитах щастливо чувство — радостно вълнение, което премина топло през сърцето ми и плъзна живително по вените ми. В ръката си държах къс истинска, материална радост — не мечта, не измислица на моя ум, не някоя от въображаемата вероятности, които фантазията ни рисува и от които човечеството кусва колкото да не умре от глад, без да може да се засити; не капка от онази манна, която унило възхвалявах допреди малко и която в първия миг се разлива по устните с неописуема и противоестествена сладост, ала накрая бива прокълната от нашите души, които копнеят болезнено за естествена, изникнала от земята храна, и неистово умоляват небесните духове да не ни подмамват с разни нетленни роси и ухания — храна за божествата, но отрова за смъртните. Не сладка градушка, нито ситни семенца от колендор, не коричка от нафора, нито пресладък мед бях намерила аз сега, това бе дивата, ароматна храна на ловеца, питателно и здравословно месо, откърмено в горите и пущинаците, прясно, засилващо, даряващо живот. То бе онова, което бе искал умиращият патриарх от сина си Исав, обещавайки му в замяна благословията на сетния си дъх. Това бе божи дар и аз мълчаливо поблагодарих на бога, който ме бе удостоил с него. Външно изразих благодарността си към човека с кратките думи: „Благодаря, благодаря ви, господине!“
Господинът сви устни, погледна ме злобно и пристъпи към естрадата. Господин Пол съвсем не беше някой добър малък човечец, макар да имаше и добри страни.
Прочетох ли писмото там, начаса? Изядох ли дивечовото месо изведнъж, нехайно, сякаш стрелата на
