в сълзи и обхванати от отчаяние, че още го няма, изтощени от продължително очакване, унили. Дълги са „времената“ на небето; ангелите-вестители кръжат по орбити, твърде широки за зрението на смъртните; понякога тези орбити траят с векове; цикълът на едно отиване и връщане може ба обхване безброй човешки поколения; и прахът, който припламва в кратък, изпълнен със страдания живот и със страдания отново се превръща в прах и може междувременно да изчезне в забвение. Защото многобройни са сакатите и скърбящите, а един е първият и незаменим вестител, когото източните народи зоват Азраил!
На другата сутрин се опитах да стана, но докато се обличах и от време на време отпивах по глътка студена вода от каната на умивалника, за да потуша треперещата слабост, която тъй затрудняваше обличането ми, при мен дойде мисис Бретън.
— Тава е невъзможно! — извика тя вместо утринен поздрав. — Не така — додаде и като ме подхвана по присъщия й рязък, енергичен начин — отношение, което доскоро обичах да наблюдавам отправяно към сина й, на което той упорито се съпротивляваше, — след две минути ме превърна в пленница на леглото. — Ще лежиш тук до следобед — заяви тя. — Синът ми остави такова нареждане, преди да излезе, и аз те уверявам, че моят син е господарят и трябва да му се подчиняваме. А сега ще получиш закуска.
И веднага я донесе — донесе я със собствените си сръчни ръце, — не остави това на прислугата. Докато се хранех, седеше на леглото ми. Ние не търпим всекиго, дори и сред най-скъпите си приятели и високоуважавани познати, да ни наближават, да ни наблюдават, да ни прислужват, да бъде до нас с онази близост, присъща на милосърдна сестра. Не всеки приятел носи светлина в стаята на болника, не всеки дава утеха, ала за мене мисис Бретън бе утеха, всякога ми е носила радост. Храна и напитка, поднесени с нейната ръка, всякога ме е радвала. Не си спомням случай присъствието й в някоя стая да не е развеселявало тази стая. Склонностите и антипатиите в човешката природа са страшно много. Има хора, от които вътрешно потръпваме, които отбягваме, макар разумът да казва, че те са добри. И други, чиито недостатъци на характера и т. н. са съвсем очевидни, но до които лежим спокойни, сякаш въздухът, който ги обкръжава, ни лекува. Живите черни очи на моята кръстница, чистите й матови бузи, топлата й сръчна ръка, увереното й държане, решителният й нрав, всичко това бе благодатно за мен като атмосфера на слънчев климат. Синът й я наричаше „старата дама“; изпълвах се с приятно учудване, като виждах как от нея все още дишат силата и пъргавината на двадесет и пет годишна жена.
— Бих си донесла ръкоделието — обясни тя, докато поемаше празната ми чаша — и бих стояла край теб през целия ден, ако този деспотичен Джон Греъм не ми бе забранил. „Слушай сега, мамо, нареди ми той, когато излизаше, запомни много добре: да не съм те видял да изтощаваш кръщелницата си с празни приказки.“ И разпореди да си стоя в своята стая и да те лиша от моята приятна компания. Според него, Люси, ако се съдело по вида ти, ти си преживяла нервна треска. Така ли е?
Отвърнах, че не зная от какво точно съм боледувала, но наистина съм страдала дълбоко, най-вече душевно. Не сметнах за разумно да обяснявам по-нататък, защото подробностите за онова, което бях преживяла, се отнасяха до една страна на моето съществование, в което не желаех кръстница да надниква. В какви нови сфери би отвел подобен разказ това здраво, ведро същество! Разликата между нея и мен би могла да се оприличи на разлика между огромен кораб, плаващ уверено в спокойни води с целия си екипаж, воден от весел, неустрашим и смел капитан, и спасителна лодка, която през по-голямата част от времето лежи, суха и самотна, в стария мрачен навес, за да бъде пусната само когато огромните вълни се заблъскат в бурното време, когато облаците легнат върху водата, когато опасностите и смъртта си поделят царството на бездънните дълбини. Не, „Луиза Бретън“ никога не напуща пристана в подобна нощ и при такива обстоятелства — екипажът й не би го позволил; затова полуудавеният моряк в спасителната лодка е принуден да решава сам и предпочита да мълчи.
Тя излезе и аз останах да лежа в леглото, обзета от спокойствие. Колко мило от страна на Греъм, че не ме е забравил преди да тръгне.
Денят ми премина самотно, ала изгледите за настъпващата вечер го скъсяваха и развеселяваха. Освен това усещах се слаба и почивката бе добре дошла, а след като часовете на утринта вече преминаха — онази, часове, които всякога носят дори и на безделника по принуда чувството, че има да върши нещо, да изпълнява задължения, да направи нещо належащо, — когато това напрегнато време изтече и безшумното настъпване на следобеда заглуши стъпките на прислужничката по стълбите и в спалните стаи, тогава аз изпаднах в мечтателно настроение, което не бе неприятно.
Тихата ми малка стая приличаше на пещера в морето. В нея нямаше други цветове освен онова бяло и зелено, които напомняха на пяна и дълбоки води; белият корниз бе украсен с миловидни орнаменти, а в ъглите на тавана имаше бели скулптури, които приличаха на делфини. Цветното петно — червеният сатенен игленик, беше като корал; тъмното лъскаво огледало би могло да отрази някоя русалка. Когато затворих очи, чух вятъра, най-сетне стихващ, да се блъска о фасадата на къщата като замиращо вълнение в основите на скала. Дочувах го да идва и да си отива някъде далеч, подобно прилив, който се отлива от някакъв бряг на горния свят — свят тъй високо над главата ми, че грохотът на мощните му вълни, плясъкът на най-високите им гребени стигаше долу в този подводен дом, като шепот и приспивна песен.
С тези сънища припадна вечерта и Марта донесе лампата. Помогна ми и аз бързо се облякох; по- закрепнала, отколкото сутринта; слязох в синия салон без чужда помощ.
Доктор Джон, както изглежда, бе привършил визитите си по-рано от обичайното. Фигурата му бе първото нещо, което се изпречи пред очите ми, когато влязох в гостната. Стоеше в нишата пред прозореца срещу вратата и четеше ситния шрифт на вестника при оскъдната светлина на умиращия ден. Огънят пламтеше ярко, но лампата стоеше на масата незапалена, а чаят още не беше донесен.
Що се отнася до мисис Бретън, моята пъргава кръстница — която, сетне научих, била прекарала целия ден на открито, — тя лежеше излегната в дълбокия стол с меките възглавници, унесена в дрямка. Синът й, като ме видя, приближи към мен. Забелязах, че стъпва леко, за да не разбуди спящата; говореше също тъй тихо. В мекия му глас никога не се прокрадваше острота. Приглушен както сега, той по-скоро можеше да приспи, отколкото да стресне дремещия.
— Това тук е едно тихо малко chateau — обясни той, докато ме канеше да седна до прозореца. — Не знам дали сте го забелязали по време на разходките си — макар всъщност и да не се вижда от шосето. На километър и нещо от Порт дьо Креси тръгва алея, която скоро прераства в широка улица и води, през поляни и горички, до самата врата на тази къща. Не е модерна сграда, а е по-скоро в стила на старата градска част. Всъщност това е голям господарски дом, а не дворец. Наричат го La Terrasse, защото фасадата му се вдига от една широка торфена алея, откъдето пък няколко стъпала отвеждат през тревист склон към булеварда. Ето, погледнете отсреща! Луната изгрява. Колко е красива през стволовете на дърветата.
Но има ли място, където луната да не изглежда красива? Коя местност, прихлупена или открита, не се разхубавява от нейната светла окръжност? Розова или огнена, тя се вдигаше сега над отсрещната страна. Докато наблюдавахме румения й образ, тя се превърна в златна и скоро изплува, чиста, неопетнена, по тихото вече небе. Как влияеше луната на доктор Джон — успокояваше ли го, или го натъжаваше? Изпълваше ли го с любовен копнеж? Струва ми се, че да. Макар да не бе от хората, които въздишат, докато я наблюдаваше, той въздъхна — въздъхна съвсем леко. Ненужно бе да питам коя е причината за тази въздишка. И след като го знаех, помислих, че донякъде е мой дълг да спомена името й. естествено, той бе готов за подобен разговор. Забелязах в погледа му да напират безброй думи, въпроси, любопитство — порой от слова и чувства, възпирани, казах си, единствено от неловкостта да заговори. Да му спестя тази неловкост бе най-доброто, най-полезното, което можех да сторя. И тъкмо си бях измислила подходяща фраза: „Сигурно знаете, че мис Фаншоу замина на обиколка със семейство Чолмондли“ — тъкмо отварях уста да я изрека, той провали намеренията ми като подхвана друга тема.
— Първото, което сторих тази сутрин — рече, като скри чувствата в джоба си, обърна гръб, на луната и седна, — бе да отида на улица „Фосет“ и да кажа на готвачката, че сте на сигурно място, в добри ръце. И представете си, тя все още не бе открила отсъствието ви от дома! Мислела, че сте във спалнята. Ето с какви грижи сте били заобиколено!
— О! Но това е обяснимо — отвърнах аз. — единственото, с което Готон можеше да ми помогне, бе да ми донесе малко билков чай и коричка хляб, а понеже през изминалата седмица й отказвах дори това, добрата жена се умори да притичва безполезно от далечната кухня до училищната спалня и ме навестяваше само веднъж на ден, по обед, да оправя леглото ми. Повярвайте обаче — тя е добродушно създание и би ми сготвила с радост овнешки котлети, стига да можех да ги изям.
— А мадам Бек защо ви изостави съвсем сама?
