течност, черна, силна, странна, почерпана не от кладенец, а напълнена от едно бездънно и безкрайно море. Страданието, замесено в мирски пропорции и приготвено за устните на смъртен, няма такъв вкус, какъвто имаше моето страдание. След като отпих и се събудих, аз си казах, че всичко е свършено, че краят вече и дошъл и аз вече съм отвъд. Разтреперана от страх, когато се свестих, готова да извикам за приятелска помощ, припомних си, че наблизо няма ни един жив човек, който да откликне на моя зов — в далечната си таванска стая Готон не би могла да ме чуе, — аз коленичих на леглото. Преминаха няколко ужасни часа; бях неописуемо объркана, смазана и потисната. След ужаса на оня сън най-непоносимо ми се струваше следното: стори ми се, че любимите ми покойници, които ме бяха обичали приживе, ме срещат на друго място, но вече отчуждени. Душата ми бе смазана от неописуемо чувство на отчаяние пред бъдещето. Не съществуваше причина, поради която да се опитвам да оздравея или да искам да живея; ала непоносим беше и безжалостният и надменен глас, с който смъртта ме предизвикваше да се предам на нейните непознати терзания. Когато се опитах да се моля, успях да изрека единствено следните слова:
„От най-ранна възраст понасям твоите мъчения с тревожен ум.“
Това бе чистата истина.
На другата сутрин, когато ми донесе чая, Готон ме подкани да извикаме лекар. Не пожелах. Смятах, че никакъв лекар не е в състояние да ме излекува.
Една вечер (не бях трескава, владеех се напълно) аз станах. Облякох се изтощена и разтреперана. Не можех да понасям повече самотата и тишината на дългата спалня, призрачно белите легла се превръщаха за мен в привидения, балдахините им ми се струваха като черепи, огромни и белязани от слънцето, в широките им, зейнали очни дупки се привиждаха смъртни сънища за по-стари светове и по-могъщи раси. Тази вечер у мен по-твърдо от всякога се загнезди убеждението, че Съдбата е от камък, а Надеждата — лъжлив идол — сляп, безкръвен, с гранитно сърце. Усещах освен това, че изпитанието, отредено ми от бога, наближава своя връх и вече може да бъде пречупено със собствените ми ръце, макар че те бяха горящи, немощни и разтреперани. Все още валеше, както през целия ден. Падаше здрач, това ме натъжи; от прозореца видях настъпващите нощни облаци да се влачат ниско, като отпуснати знамена. Стори ми се, че в този час небето излъчва обич и състрадание към всички болки, изживявани на земята. Тежестта от ужасния ми сън като че ли се повдигна; непоносимата мисъл, че повече не съм обичана, не съм желана, се поразсея от радостни надежди. Уверена бях, че тези надежди ще засияят по-ярко, ако се измъкна от тази къща, чийто покрив ме притискаше като надгробен камък, и ако изляза извън града, до една тиха могила, далече в полята. Загърната в наметка (не съм била трескава, щом съм предвидила да се облека топло), потеглих. Спряха ме камбаните на църквата, край която минавах; сякаш ме приканваха за молитва и аз влязох. Всякакъв свещен ритуал, всяко проява на искрена вяра, всяка молитва към бога бяха тогава за мене утеха, какъвто е хлябът за гладния. Коленичих с другите на каменния под. беше стара църква и здрачът в нея не бе позлатен, а зачервен от светлината, проникваща от стъклописа на прозорците.
Имаше малко богомолци и половината от тях си тръгнаха, щом свърши молитвата. Скоро разбрах, че останалите чакат да се изповядат, не мръднах. Внимателно затворих църковните врати, възцари се свята тишина, обви ни тържествен здрач. След малко бездиханна и изтощена от молитви, една покайваща се се запъти към изповеднята. Наблюдавах. Тя прошепна признанието си. Шепнешком я опростиха, тя си тръгна утешена. Влезе друга, сетне трета. Някаква бледа жена, коленичила до мене, се обади с тих, мил глас:
— Влезте сега вие, аз още не съм готова.
Подчинявайки се механично, аз станах и влязох. Знаех какво ще правя; умът ми огледа намерението ми със светкавична бързина. Подобна стъпка не би могла да ме направи по-нещастна, отколкото бях, а бе възможно да ме утеши.
Отецът в изповеднята не вдигна поглед, само кротко склони ухо към устните ми. Възможно е да беше добър човек, но дългът за него се бе превърнал в навик и той го изпълняваше като тегоба. Не познавах ритуала на изповедта. Вместо да започна с обичайните думи, аз изрекох:
— Отче, аз съм протестантка.
Той рязко се извърна. Не беше тукашен свещеник. Хора с тази професия обикновено имат раболепно изражение. По профила му разбрах, а също и по челото, че е французин; макар вече посивял и възрастен, стори ми се човек чувствителен и интелигентен. Запита ме любезно защо, като съм протестантка, съм отишла при него.
Отвърнах, че направо загивам за съвет и утешителна дума. Обясних, че седмици наред живея съвсем сама, чу на ума ми лежи болка, чиято тежест вече едва ли бих могла да понеса.
— Грях ли е, или престъпление? — запита той стреснато.
Уверих го, че не е нищо подобно и доколкото можах, разказах му какво съм преживяла.
Той остана замислен, изненадан, удивен.
— Сварвате ме неподготвен — рече. — за пръв път имам случай като вашия. Най-често знаем какво да очакваме и сме готови, ала това е нещо непознато за обикновените изповеди. Едва ли имам подходящ съвет за тия обстоятелства.
Разбира се, аз и не бях очаквала от него друго освен облекчението да излея мислите си в нечие ухо, човешко и чувствително, но и дискретно, да изрека на глас поне част от тъй дълго събираната, изстрадана болка в съд, който няма де се прелее обратно в мене, и това ме бе облекчило. Вече бях утешена.
— Да си вървя ли, отче? — запитах го, защото мълчеше.
— Дъще — обади се той мило (уверена съм, че беше добър човек, в очите му се четеше страдание), — засега по-добре си вървете. Но уверявам ви, че думите ви ме развълнуваха. С течение на годините за мен изповедите са се превърнали в нещо формално и обикновено. Вие дойдохте и ми изляхте сърцето си — нещо, което се прави рядко. Ще обмисля вашия случай и ще го обсъдя с моите братя. Ако бяхте от нашата вяра, бих намерил какво да ви кажа. Един тъй разстроен ум намира покой единствено в уединение и в редовни молитви. Знае се, че светът не дарява утеха на подобни характери. Светите мъже са съветвали покайващи се като вас да си осигуряват пътя към небето с покаяние, себеотрицание и истински благодеяния. Тук на земята за храна и питие им служат сълзите, горчивият хляб и горчивата вода, възнаграждението го спохожда след смъртта. Дълбоко вярвам, че мъките, под които се превивате, са пратеници от бога, дошли да ви върнат към лоното на истинската църква. Вие сте създадена за нашата вяра. Повярвайте, единствена нашата вяра е способна да ви изцери и да ви помогне. Протестантството, общо взето, е твърде сухо, студено, прозаично за същество като вас. Колкото повече се вглеждам във вашия случай, толкова по-ясно съзнавам, че той е необикновен. Не ще ви загубя от погледа си. Хайде, дъще моя, вървете си сега, но пак се върнете при мене.
Станах и му благодарих. Излизах, когато ме повика.
— Не бива да се връщате тук, в църквата — заяви той. — Виждам, че сте болна, а тази църква е студена . трябва да дойдете в дома ми. Аз живея на… — и ми даде адреса си. — Елате там утре в десет.
В отговор на тази покана аз само се поклоних, пуснах воала си и като се увих в наметката, се измъкнах навън.
Как мислиш, читателю, дали възнамерявах да потърся отново утеха от този свещеник? По-скоро бих се решила да вляза във вавилонската пещ! Този отец имаше оръжия, с които бе в състояние да ми въздействува, бе природно добър, с оная сантиментална френска доброта, която знаех, че не ме оставя безразлична. Като изключим любовта, едва ли съществуваше друг вид добро човешко чувство с коренче в действителния свят , на което да бях в състояние да устоя докрай. Отидех ли при него, той щеше да ми покаже всичко онова, което бе нежно, утешаващо и добро в попското учение. Сетне щеше да се опита да подкладе, да раздуха и запали устрема ми към благотворителни дела. Не знам как би завършило това. Всеки от нас се мисли силен в известни неща, но тъй също ние знаем колко сме слаби в други. Вероятностите са такива, че ако бях посетила улица „Влъхвите“ номер 10 в определения ден и час, сега, вместо да пиша този еретически разказ, може би щях да прехвърлям броеница в някоя килия на кармелитския манастир на булевард „Креси“ във Вийет. Имаше нещо изкусително у този благ стар свещеник, но каквито и да са неговите събратя, каквото и да си мисля за неговата църква и вяра (не харесвам нито едното, нито другото) към мен, когато се нуждаех от доброта, той ми стори добро. Да бъде благословен!
Здрачът бе прелял в нощ, лампите по улиците бяха запалени, когато напуснах онази мрачна църква. Сега вече можех да се прибера. Неустоимото желание да ме подуха октомврийският вятър на онази могила далеч от града се бе превърнало в обикновено пожелание, което разумът бе в състояние да потисне. Тъй стана, и аз тръгнах, както си въобразявах, към улица „Фосет“. Намирах се в един квартал от старата част на
