спокойно! Как тъгувах, че е толкова нещастен, и то нещастен по такъв повод! Той — с всичките си достойнства — той да страда от несподелена любов! Тогава не знаех, че на някои сърца мъката от поражението действува благотворно, не си и помислях, че някои билки, „без мирис, когато са цели, издават аромат, когато ги смачкаш“.
— Не скърбете, не тъжете — избухнах аз. — Ако у Дженевра има капчица човещина, достойна за вашето чувство, тя ще изпита — тя трябва да ви отвърне с привързаност. Развеселете се, не губете надежда, доктор Джон. Кой да живее с надежда, ако не вие?
В отговор на тази своя реч получих каквото, предполагам, и заслужавах — поглед изпълнен с изненада, стори ми се дори — с неодобрение. Разделихме се и аз се прибрах смразена. Часовниците и камбаните отмерваха полунощ, хората бързо се разотиваха. Празненството бе привършило, лампите гаснеха. Само след час училищната постройка и пансионът тънеха в мрак и тишина. Легнах и аз, но не заспах. Не ми беше лесно да спя след един тъй изтощителен ден.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
ДЪЛГАТА ВАКАНЦИЯ
Подир празненството в чест на мадам Бек с трите предшествуващи го седмици на отпущане, с неговите дванадесет часа на бурно веселие и развлечения и с последвалия го ден на пълна почивка настъпи много различно време — два месеца на истинско съсредоточаване, на сериозно, задълбочено учение. Тези два месеца, последните от учебната година, бяха всъщност единствените истински работни месеца в годината. За тях бе отложена — в тях бе съсредоточена както от преподавателите, тъй и от страна на ученичките — главната тежест от подготовката за изпитите, предшествуващи раздаването на наградите. Кандидатките за награди трябваше да се трудят най-задълбочено, преподаватели и учители трябваше да напрегнат мишци в колелото, да подтикват изостаналите и старателно да помагат и да обучават надеждните. Необходимо бе да се подготви достойна демонстрация, да се подреди съдържателна изложба за публичен показ и за постигането на тази цел всички средства бяха позволени.
Почти не забелязах как работят останалите учители — гледах своята работа; задачата ми никак не беше лека, защото ми предстоеше да налея в деветдесет мозъка онова, което те смятаха за много сложна и трудна наука — английския език; и да привикна деветдесет мозъка към произношение, което всички те намираха за непосилно — съскащите и фъфлещите съгласни на английските острови.
Настъпи изпитният ден. Отвратителен ден! Подготвян с напрежение и старание, дочакан с набързо и небрежно навлечени дрехи — нямаше ги прозрачните и феерични рокли, нямаше ги белите тюлове и тънките поли; сдържано, спретнато, скромно, такова беше облеклото. Струваше ми се, че аз съм особено обречена, защото от всички учителки най-голямата тежест и изпитание падаха единствено върху мен. От другите не се очакваше да изпитват по предметите, които преподаваха, тъй като преподавателят по литература, господин Пол, поемаше това задължение върху себе си. Той, този училищен самодържец, събираше всички юзди в дланта на едната си ръка, отпъждаше яростно всички колеги, отказваше всяка помощ. Самата мадам, която очевидно много искаше да проведе изпита по география — и тя бе принудена да отстъпи и да се подчини на заповедите на своя деспотичен роднина. Той отстрани целия щаб от преподаватели — и мъже, и жени — и се изстъпи на изпитната катедра. Нервираше го това, че трябва все пак да направи това изключение от правилото. Не знаеше английски. Принуден бе да остави този клон от образованието в ръцете на учителката по английски, и го стори с облик на детинска ревност.
Една от приумиците на този способен, но пламенен и властолюбив мъж бе да води непрестанен кръстоносен поход срещу самолюбието на всички край него. Сам той изпитваше огромно удоволствие от своите публични изяви, ала дълбоко се дразнеше да види подобно нещо у друг. Обуздаваше се, доколкото може, стараеше се да не се издава, а когато не успяваше, избухваше като гейзер.
Вечерта преди деня на изпитите аз се разхождах в градината, където бяха другите учителки и всички пансионерки. Господин Еманюел тръгна с мен по „забранената алея“. Пурата висеше на устата му, палтото му — характерна дреха без определена форма — се вееше тъмно и застрашително; периферията на „гръцкото“ му кепе засенчваше лявото му слепоочие, черните му бакенбарди се къдреха като мустаците на разярен котарак, сините му очи проблясваха мрачно.
— И тъй — подзе той внезапно, като застана пред мен и ме спря, — вие се покачихте на трона като владетелка, седнахте на престола наравно с мене, а? Очевидно обичате да се радвате на облагите на властта. Вярвам, че затова сте тъй лъчезарна, малка амбициозна приятелко!
А истината беше, че той грешеше изцяло. Аз за разлика от него не очаквах — а и не бих могла — да се насладя на възхищението, нито на доброто мнение на утрешните си зрители. Ако тази аудитория наброяваше толкова голям брой лични приятели и познати, колкото имаше той, може би щеше да е по- различно. Говоря за случая, какъвто беше. Училищните победи излъчваха за мене ледена светлина. Питала се бях, питам се и сега, защо за него те сякаш грееха със сърдечна, уютна мекота. Може би той им отдаваше твърде голямо значение; вероятно аз ги ценях малко. Но, тъй или инак, и аз като него си имах своите прищевки. Обичах да довеждам господин Еманюел до състояние на ревнивост, това подпалваше духа му, възбуждаше ума му, хвърляше най-странни отблясъци и сенки по слабото му лице и виолетовосините му очи (той обичаше да казва, че черната коса и сините очи били „част от очарованието“ му). В гнева му имаше нещо привлекателно, беше неподправен, искрен, съвсем безпричинен, ала никога — лицемерен. Затова не възразих на обвиненията, които ми отправи, само запитах кога ще се проведе изпитът по английски — в началото или в края на изпитите.
— Не съм решил още — отвърна той — дали да е в началото, преди да са дошли още всички служители, когато вашата грабителска същност няма да бъде удостоена от голяма аудитория, или пък съвсем накрая, когато всички ще са вече уморени и вниманието им ще е разсеяно, ще бъдат отегчени.
— Колко сте жесток, господине! — възкликнах, преструвайки се на отчаяна.
— С вас човек трябва да бъде жесток! — отвърна той. — Вие сте от ония, които трябва да се обуздават. Знам ви! Другите в този дом гледат, като преминавате, и смятат, че някаква безцветна сянка е прекосила пътя им. Що се отнася до мен, веднъж разгледах внимателно лицето ви и това ми стига!
— Доволен ли сте, че сте ме прозрели?
Без да отговори направо, той продължи:
— Колко доволна бяхте от успеха си във водевила! Наблюдавах ви и забелязах страстния блясък от триумфа, изписан по лицето ви. Този огън се предаде и в погледа ви — това не бе обикновена светлина, то беше пламък! Но аз го предугаждах.
— Чувството, което изпитах тогава, господине — вие силно преувеличавате, и качеството, и неговото количество, — беше съвсем абстрактно. Не ме беше грижа за водевила. Ролята, която ми дадохте, я ненавиждах. Не изпитвах капка симпатия към публиката в салона. Те без съмнение са били добри хора — но аз не ги познавах. Какво бяха те за мене? Вълнува ли ме явяването ми пред утре? Дали изпитът представлява за мен друго освен най-обикновена работа — работа, която бих искала да е вече свършена?
— Искате ли да я взема от плещите ви?
— От все сърце, стига да не ви е страх от провал.
— Но аз непременно ще се проваля. Знам само три думи на английски и няколко изречения. Ако ме питате, най-добре ще е изобщо да се откажем — да няма изпит по английски. Е?
— Ако мадам се съгласи, съгласна съм и аз.
— Искрено?
— Съвсем искрено.
Той замълча и дръпна от пурата си. Внезапно се извърна към мен.
— Дайте си ръката — извика, а ядът и ревността се стопиха от лицето му, което сега излъчваше широта и доброта.
— Хайде, нека не сме съперници — да бъдем приятели — продължи господин Пол. — Изпитът ще се състои, а пък аз ще избера най-подходящото време и място да ви дразня и да ви преча, както бях склонен допреди десет минути (изпадам в такива настроения още от детинство), от сърце ще ви помогна. В края на краищата вие сте самотна, чужденка сте, трябва да си пробивате път и да си изкарвате хляба; няма да е лошо да ви забележат. Ще бъдем приятели, искате ли?
— От цялото си сърце, господине. Истински се радвам на добрия приятел. Предпочитам го пред
