останалите.
След като огледа и разкритикува цялата група, той се извърна към мене.
— Вие също ще трябва да се облечете за ролята си.
— Да се облече — да се преоблече като мъж ли? — възкликна Зели Сент Пиер, пристъпи и подаде услужливо: — Аз лично ще я облека.
Ала да бъда облечена като мъж, не ми беше приятно и не ми беше по волята. Склонила бях да възприема мъжко име и мъжка роля, но що се отнася до облеклото — не! Щях да запазя своите дрехи, та каквото и да стане. Нека господин Пол да се гневи, да вдига шум, аз ще си остана в своите дрехи. Заявих го с глас, изпълнен с решителност и неотстъпчивост, макар да беше тих и неуверен.
Той не избухна отведнъж, нито се разгневи, както очаквах. Запази мълчание. Но Зели отново се намеси:
— Ах, какво мъжле ще излезе от нея! Ето ги дрехите, всичките — пълен комплект, големички са, обаче аз ще ги оправя. Хайде, мила приятелко, хубава англичанке!
И тя се изкиска, защото аз не бях „хубава“. Дръпна ме за ръката, отвеждаше ме вече. Господин Пол продължаваше да стои безразличен — неутрален.
— Не се дърпайте — настоя Сент Пиер, защото аз наистина се теглех назад. — Ще развалите всичко, ще провалите величието на пиеската, радостта на участвуващите заради вашето честолюбие. Това ще е ужасно. Господинът няма да позволи, нали?
Тя потърси погледа му. Аз също очаквах да хвана очите му. Той погледна нея, сетне — мене.
— Стойте! — извика и спря Сент Пиер, която упорито се мъчеше да ме завлече подире си. Всички очакваха решението. Той не беше нито ядосан, нито раздразнен; усетих го и се окуражих.
— Не харесвате тези дрехи, така ли? — запита и посочи мъжкия костюм
— Ще приема някои, но не всичките.
— Но как ще стане това — как ще играете ролята на мъж, ако се появите на сцената в женска рокля? Наистина, представлението е любителско, „пансионерски водевил“; бих разрешил известни отклонения и все пак нещо трябва да подскаже, че сте от „по-благородния пол“.
— И така ще бъде, господине, обаче настоявам да се облека както аз искам. Никой да не ми пречи, да не ми натрапват разни неща. Позволете ми да се облека сама.
И господин Пол без нито дума повече взе дрехите от Сент Пиер, подаде ми ги и ми позволи да премина в съблекалнята. Щом останах сама, аз се успокоих и се залових за робата. Като запазих женското си облекло без никаква промяна, просто сложих върху него една малка жилетка, една яка и връзка, както и едно малко сако — вещи от гардероба на брата на някаква ученичка. Разплетох плитките си, прилепих дългите коси отзад към темето, причесах косите отпред на една страна, взех шапката и ръкавиците в ръка и излязох. Господин Пол ме очакваше, чакаха ме и другите. Той ме погледна.
— Не е лошо като за пансионат — отсъди той. А след това додаде мило: — Кураж, приятелко! Малко повече смелост — малко повече самочувствие, господин Люсиен, и всичко ще бъде наред!
Сент Пиер отново се присмя с присъщия й леден, змийски маниер.
Аз бях раздразнителна, защото бях възбудена, и не се сдържах да се извърна към нея и да й заявя, че ако тя не беше дама и аз не бях джентълмен, бих почувствувала желание да я извикам на дуел.
— След представлението, след представлението — възкликна господин Пол. — тогава ще разпределя двата си пистолета между вас и ще уредим спора както подобава. Това ще е всъщност продължение на старите дрязги между Англия и Франция.
Наближаваше моментът за вдигане на завесата. Господин Пол, като ни нареди пред себе си, произнесе кратка реч подобно генерал преди началото на боя. Не знам какво каза, помня само, че ни посъветва всяка да се пропие от чувството за собствената си незначителност. Бог ми е свидетел — този съвет ми се стори съвсем излишен за някои от нас. Звънна звънец. Аз и още две други бяхме изтикани на сцената. Звънецът прозвуча отново. Аз трябваше да произнеса началните думи.
— Не гледайте публиката, не мислете за нея — прошепна господин Пол в ухото ми. — Мислете си, че сте на тавана и че играете пред плъховете.
— Той изчезна. Завесата се вдигна, нагъна се към тавана. Силните светлини, дългата стая, радостната тръпка, всичко това като че избухна пред очите ми. Помислех си за хлебарките, да старите кутии, за проядените от червеите писалищни маси. Изрекох репликата си лошо, но все пак я изрекох. Трудни бяха първите думи, те ме разкриха факта, че не от тълпата се боях, а от собствения си глас. Непознати и чужденци, публиката не бе нищо за мене. Нито пък мислех за нея. Щом веднъж езикът ми се развърза и гласът ми овладя истинския си тембър и естествения си тон, вече не мислех за друго освен за образа, който претворявах, и за господин Пол, който слушаше, следеше, окуражаваше ни иззад сцената.
Малко по малко, усещайки да ме обземат необходимите сили — онази пружина, която дава вътрешен устрем и подем, — аз се успокоих дотолкова, че да забелязвам партньорките си. Някои от тях играеха отлично, особено Дженевра Фаншоу, която трябваше да кокетира с двама обожатели, и се справяше чудесна — всъщност тя играеше сама себе си. Забелязах я, че на няколко пъти вложи определена нежност и подчертана склонност в поведението си към мен — мижитурката. Тя ме предпочиташе с такова подчертано внимание и оживление, такива погледи хвърляше към възхитената и заслушана аудитория, че веднага разбрах: играеше, за да се хареса някому, проследих погледа й, усмивката, жестовете и скоро открих, че поне си е избрала красиви и достоен обект за прицел. Изложен изцяло на стрелите й — по-строен от всички останали зрители и следователно оголен за ударите, — спокоен, но напрегнат, там стоеше един познат образ — доктор Джон.
Картината бе някак си многозначителна. Видът на доктор Джон говореше нещо, макар да не разбирах какво точно. Това ме оживи, аз си съчиних интрига. Вложих онова, което мислех, в ролята, която изпълнявах; изпълних с тези си мисли ухажването на Дженевра. В „Нашия“, или искрено влюбения, аз си представих доктор Джон. Дали го съжалявах? Не, аз ожесточих сърцето си, станах негов съперник и го победих. Знаех, че съм мижитурка, но докато той беше нежелан, аз можех да се харесам. Сега зная — играех, изпълнена с желание и решимост да спечеля и победя. Дженевра подхвана моята игра; помежду си ние изменихме характера на образа, разкрасихме го отначало докрай. Между действията господин Пол ни заяви, че не знае какво ни е прихванало, и ни се поскара.
— Правите го по-хубаво от първообраза — каза той, — но и тъй не е лошо.
И аз не знам какво ме бе прихванало, ала много ми се щеше да затъмня „Нашия“, т. е. доктор Джон. Дженевра беше нежна, в такъв случай можех ли аз да не бъда мъжествена? Запазвайки същността, неустрашимо промених духа на ролята. Без сърце, без интерес не бих могла изобщо да играя. А ролята трябваше да бъде изиграна — в такъв случай нуждаех се от остра подправка; тъй подлютена, аз я изпълнявах с увлечение.
Това, което почувствувах през онази нощ, бях очаквала да усетя и почувствувам толкова , колкото и да бъда вдигната в дълбок транс на седмото небе. Хладнокръвна, без желание, уплашена, бях приела една роля, за да угодя другиму, а скоро след това, запалена, увлечена, набираща смелост, аз играех за собствено удоволствие. Ала на другия ден, когато премислих нещата, дълбоко възроптах срещу подобни любителски представления и макар да ми бе драго, че не отказах на господин Пол и поне веднъж успях да изпитам истинските си сили, взех твърдо решение никога вече да не се оставям да ме въвлекат в подобна история. Изведнъж се оказа, че в мене се крие силна склонност към драматически изяви; да развия и да упражнявам тази новооткрита своя дарба, би ме дарило с цял свят на непознати радости, но за човек, който е само страничен наблюдател на живота, това бе невъзможно. Способностите и копнежът трябваше да бъдат потиснати и аз ги потиснах, арестувах ги зад ключалката на едно здраво решение, което нито Времето, нито Изкушението намериха сили да разбият.
Щом мина представлението, а то мина много добре, нервният и взискателен господин Пол преживя същинска метаморфоза. Тъй като вече задълженията му на ръководител и отговорник бяха свършили, той захвърли съдийската си строгост; миг по-късно беше при нас — оживен, мил и дружелюбен, стискаше благодарно ръцете ни, благодареше ни поотделно и изяви решението си всяка от нас на свой ред да му бъде партньорка в наближаващия бал. Когато поиска и моето обещание, заявих му, че не танцувам. „Трябва, поне веднъж“ — долетя отговорът и ако не се бях измъквала и старателно не го бях избягвала, щеше да ме принуди да изиграя и това второ представления. Ала за тази вечер едно ми беше достатъчно, повече не исках да се въплътявам в чужди образи, време бе да се върна към себе си и към моя обикновен
