кройка и свежест; а тъй като и косите бяха подредени чудно и с много вкус — подходящи за закръглената, стегната хубост на лабасекуренката, макар може би твърде строги по форма за красота по-ефирна и нежна, — общото впечатление беше отлично.
Оглеждах тази прозирна и пухкава като сняг маса и си спомням, че аз самата се чувствувах като сенчесто петно в озарено от светлина поле; нямах смелост да облека прозрачна бяла дреха.Трябваше да сложа нещо тънко — времето и стаята бяха твърде задушни за по-дебел плат, — затова обиколих няколко магазина, докато открих крепирана материя с розово-сиво — накратко, цветът на сивкава мъгла, полегнала върху тресавище, обрасло с цветя. Шивачката се постара да я ушие, колкото можа, защото, както разумно отбеляза, платът бил „твърде мрачен, твърде приглушен“, а тогава се носеха по-ярки цветове. И добре, че все пак тъй благосклонно погледна на въпроса, понеже аз нямах нито цвете, нито украшение, с които да се поосвежа, а най-вече лицето ми също не беше розово на цвят.
Забравихме своите недостатъци в сивото ежедневие, но те ни се натрапват неприятно при онези празнични случаи, когато хубостта трябва да блесне.
Тъй или инак, в същата тази „сенчеста“ дреха аз се чувствувах удобно и приятно — предимства, които нямаше да изпитвам, ако бях облякла нещо по-ярко или по-натруфено. Мадам Бек подкрепи самочувствието ми: нейната рокля бе почти тъй дискретна като моята, с това изключение, че тя носеше гривна и една голяма брошка, искряща от злато и скъпоценни камъни. Срещнахме се случайно на стълбите и тя ми кимна и се усмихна одобрително. Но не защото сметна, че изглеждам елегантна — това не би я заинтересувало, — а защото намери, че съм облечена „благоприлично“ и „почтено“, а пък Благоприличието и Почтеността бяха двете божества, които мадам боготвореше. Тя дори поспря, положи на рамото ми облечената си в ръкавица ръка, в която държеше бродирана и парфюмирана кърпичка, и прошепна в ухото ми един сарказъм по адрес на другите учителки (които току-що я бях видяла да хвали в лицата им).
— Няма нищо по-нелепо от това зряла жена да се облича като петнадесетгодишно момиченце — ето тази Сент Пиер прилича на стара кокетка, която се преструва на девица.
Понеже се бях облякла поне няколко часа преди всички останали, почувствувах желанието да се отделя, ала не в градината, където прислужниците бързаха да наредят дългите маси, да наслагат столовете и да постелят покривките за закуска, а в класните стаи, които сега бяха празни, тихи, хладни и чисти; стените им бяха прясно боядисани, подовете чисто измити, дори още влажни, свежи цветя във вази красяха нишите в стената, пердетата, току-що изпрани, красяха големите прозорци.
Оттеглих се в стаята на първи клас, по-малка и по-спретната от другите, взех от стъкления шкаф, чийто ключ държах, една книга — заглавието обещаваше да е интересна — и седнах да чета. Стъклените врати на тази класна стая се отваряха към голямата беседка; клоните на акацията докосваха стъклата, протягайки се в розовия храст, разцъфнал до отсрещния трегер. В този розов храст, неуморни и щастливи, жужаха пчели. Тъкмо когато монотонното жужене, лъскавата сянка, топлото, самотно спокойствие на моето убежище бяха започнали да отвличат вниманието ми от страницата, да замътват погледа ми и да ме понасят по пътеките на мечтанието, надолу към долината на бляновете — тъкмо тогава острото издрънчаване на входния звънец ме върна към действителността.
Този звънец бе звънял през цялата сутрин, тъй като работници, прислужници, коафьори и шивачки влизаха и излизаха по своите работи. Освен това имаше всички основания да се очаква, че ще продължи да звъни и през целия следобед, защото поне още стотина приходящи ученички трябваше да пристигнат в каляски или фиакри; а да се мисли, че ще замлъкне през останалата част на вечерта, когато родителите и приятелите щяха да си съберат за пиесата, също не бе възможно. При тези обстоятелства — една иззвъняване — дори най-остро иззвъняване — беше нещо най-естествено. И все пак този именно зов имаше някакъв свой акцент, който стресна моите мечти и бутна книгата от коляното ми.
Навеждах се да я вдигна, когато във вестибюла, през коридора, през „карето“, през първи клас, после през втори, после през салона — прозвучаха бързи, ритмични, уверени стъпки. Затворената врата на първи клас — моето убежище — не послужи за пречка; тя се отвори рязко и в празнината застанаха едно палто и една „гръцка шапка“, а сетне две очи първо само ме огледаха, а сетне жадно се впиха в мен.
— Ето я! — изрече един глас. — Познах, ето я англичанката. Толкоз по -зле. Англичанка до мозъка на костите си и съответно жена целомъдрена — тя ще ми свърши работа, сигурен съм в това!
А после със строга учтивост (изглежда смяташе, че не съм разбрала какво е измърморил тъй нелюбезно на френския си език) и с най-непоносимо неправилен английски рече:
— Мийс, да играе трябвате. Загубено сме там.
— С какво мога да ви услужа, господин Пол Еманюел? — запитах го аз, защото това беше самият Пол Еманюел, и то обзет от голямо вълнение.
— Да играе трябва. Няма да откажете, да се плашите, да се прави скромна. Прочетох чертите ви вечерта, когато пристигнахте, видях вашите особености. Да играе можете, трябва да играе.
— Но как, господин Еманюел? Какво искате да кажете?
— Няма време за загубване — продължи той и заговори на френски: — Да захвърлим неохотата, извиненията, превземките. Трябва да играете една роля.
— Във водевила ли?
— Във водевила. Отгатнахте.
Ахнах, обхваната от ужас. Какво искаше да каже този човек?
— Слушайте! — продължи той. — Първо ще ви обясня, тогава ще ми отговорите с „да“ или „не“ и в зависимост от този отговор ще ви преценявам отсега нататък.
Едва сдържаният импулс на един раздразнителен характер аленееше в бузите, подхранваше с остриета погледа му- характер, който неразумният, мекушавият, неувереният, мрачният, превзетият и най-вече упоритият човек би назовал набързо несдържан и неумолим. Мълчанието и внимателното изслушване бяха най-добрият лек за него. Аз слушах.
— Всичко ще пропадне — подхвана той. — Луиза Вандеркелкоф се разболя — или тъй поне твърди побърканата й майка. Що се отнася до мен, аз смятам, че ако поиска би могла да играе; липсва й единствено доброто желание. Тя изпълняваше една от важните роли, както знаете или не знаете — все едно, без тази роля пиесата пропада. Остават само няколко часа да се разучи. Ни едно момиче от това училище на иска да разбере и да се заеме със задачата. За жалост това не е някоя интересна, приятна роля; отвратителното им самолюбие — тази долна черта, която жените притежават в изобилие — ги отблъсква от нея. Англичанките са или най-съвършените, или най-низките представителки на своя пол. Господи, като чумата ненавиждам посредствените хора (това го процеди през зъби). Обръщам се към една англичанка за своето спасение. Какъв е нейният отговор — Да или Не?
Хиляди възражения нахлуха в ума ми — чуждият език, ограниченото време, общественото изявяване. Дарбата ми се сви, способностите ми се поколебаха, самолюбието (тази „долна черта“) потръпна. „Не, не, не“ — казаха всички те, ала като погледнах към господин Пол, като съзрях неговия раздразнен, огнен, търсещ поглед, като прочетох зад цялата тази закана плахата му молба, устните ми пророниха думата „Да“. Мигом напрегнатото ми лице трепна и доволно се отпусна, ала той бързо се овладя и продължи:
— Да започваме веднага! Ето ви книгата, тук ви е ролята — четете!
И аз започнах да чета. Той се въздържаше от намеси, при някои пасажи се намръщваше и тропваше с крак. Предаде ми урок. Послушно го имитирах. Беше непривлекателна роля — мъжка, на празноглав шушумига. Невъзможно беше да се вложи в изпълнението нито сърце, нито душа. Отблъскваше ме. Пиесата — съвсем лека комедия — описваше усилията на двама съперници да завладеят сърцето на една кокетка. Единият влюбен се зовеше „Нашият“ — добър и смел, ала недодялан човек, нещо като неполиран диамант. Другият бе лековат като пеперуда, дрънкало, предател; аз трябваше да бъда пеперудата, дрънкалото, предателят.
Сторих всичко по силите си, но съзнавах, че не успявам да го направя добре. Това амбицира господин Пол, той се разгорещи. Хванах се с две ръце за работа, опитах се да надмина себе си. Надявам се, че той оцени поне добрите ми намерения, престори се на относително доволен. Извика: „Добре!“, и понеже от градината започнаха да долитат гласове, а между дърветата се мяркаха бели рокли, додаде:
— Приберете се, трябва да научите това насаме. Елате с мен.
И без да ми остави време и сили да размишлявам, изведнъж се намерих повлечена като от вихрушка нагоре, през две стълбища — не, всъщност през три (защото този пламенен, дребен човек, изглежда, по инстинкт налучкваше всички пътища), чак до усамотения таван; бях тикната вътре и заключена отвън;
