понеже ключът стърчеше на вратата, той го прибра и изчезна.
Таванът не беше приятно място. Вярвам, че не е знаел колко бе неприятно, иначе не би ме заключил вътре толкова безцеремонно. В този летен ден тук бе горещо като в Африка, тъй като през зимата бе студено като в Гренландия. Претъпкано бе с кутии и вехтории, по неизмазаните стени висяха стари дрехи, паяжини се спущаха от тавана. Населяваха го плъхове, хлебарки и всякакви буболечки — говореше се дори, че призракът на монахинята от градината бил видян тук. Единият край тънеше в относителна тъмнина и за да стане сякаш още по-загадъчен, този кът беше закрит от стара кафеникава завеса, която прикриваше редица зимни наметала, увиснали на своите закачалки подобно злодеи на бесилата си. Разправяха, че монахинята излизала измежду тези наметки зад завесата. Не вярвах на подобни небивалици, нито изпитвах някакъв страх, ала съзрях един черен и огромен плъх с дълга опашка да се измъква из мрачната ниша, нещо повече — очите ми забелязаха безброй черни хлебарки, които гъмжаха по пода. Тези същества ме разстроиха повече, отколкото бих искала да си призная, а също така ме подтискаше прахолякът, вехториите и задушната жега. Горещината скоро щеше да стане непоносима, ако не бях успяла да отваря и да подпра едно от таванските прозорчета и тъй да пропусна вътре малко свеж въздух. Под отвора изтласках голям празен сандък, прибрах полите на роклята си около мене (тя бе празничната ми одежда, нека читателят не забравя това, и се нуждаеше от по-особени грижи), покатерих се върху импровизирания престол и като седнах, залових се за работа; докато учех, не забравях да хвърлям погледи към черните буболечки и хлебарките, от които, признавам, се страхувах далеч повече, отколкото от плъховете.
Първото ми впечатление беше, че съм се заловила с нещо, което не бях в състояние да изиграя, затова реших да положа необходимите усилия, но да се готвя за провал. Скоро обаче открих, че подобна малка роля в една тъй къса пиеса е нещо, което човек би могъл да запамети за няколко часа. Продължавах да уча неотклонно, отначало шепнешком, а после на глас. Напълно уверена, че никой не ме чува, аз играех ролята си пред таванските гадини. Вживявайки се в празнотата, лековерността и неискреността на този характер, аз се вдъхновявах от яд и нетърпение, и си отмъщавах на „образа“, представяйки го колкото може по-голям глупак.
Следобедът премина в тези упражнения. Денят започна да се топи във вечерта и аз, която не бях хапнала нищичко от сутринта, ужасно огладнях. Започнах да си мисля за закуската, която сега вкарваха долу в градината. (В антрето бях видяла пълна кошничка с pates a la creme, които според мен са най- вкусните сладкиши на света!) Такъв един сладкиш сега би бил добре дошъл и колкото повече се настървявах към яденето, толкова по-нещастна взех да се чувствувам от това, че трябва да прекарам празника гладна и затворена. Макар да бе отдалечен от входната врата и антрето, до тавана долиташе звънтенето на звънеца и непрестанния тропот от колела върху изтерзаната улична настилка. Знаех, че къщата и градината са пълни с народ и че всички долу са весели и доволни; взе да се стъмва. Хлебарките не се забавляваха в здрача, страхувах се, че може да тръгнат към мене, да се покачат по престола ми незабелязано и невидени, да нападнат полите ми. Обхваната от нетърпение и страх, взех да репетирам ролята си, за да убия времето. Тъкмо когато завършвах, до слуха ми стигна дългоочакваното обръщане на ключа в ключалката — драг звук! Господин Пол (все още можеше да се види, че това наистина е господин Пол — светлината бе достатъчна да открои кадифената чернота на късо подстриганата му коса и бледината на челото му) надникна вътре.
— Браво! — извика той, застанал пред прага на отворената врата. — Очаквах, че тъй ще стане. Много добре. Хайде пак!
Поколебах се.
— Хайде пак! — викна той строго. — Стига сте се цупили! Забравете срама сега!
Отново повторих ролята, но излезе много по-лошо, отколкото като я упражнявах насаме.
— Хайде пак, не се тревожете — подкани ме той разочаровано. — При подобни обстоятелства човек не може да е много взискателен и точен. — А след това добави: — Имате още двадесетина минути да се подготвите, довиждане! — И се запъти навън.
— Господине! — извиках след него.
— Какво има, госпожице?
— Гладна съм.
— Я виж ти, гладна била! Ами закуската?
— Нищо не знам за закуската. Не съм я видяла заключена тук горе.
— Ах! Права сте — възкликна той.
Миг по-късно престолът ми бе абдикиран, таванът — опразнен; обратното движение на вихрушката, която ме бе вдигнала горе, ме смъкна този път долу — долу в самата кухня. Готвачката получи заповед да донесе храна, аз също тъй заповеднически бях заставена да се храня. За моя радост храната се състоеше единствено от кафе и кейк. Боях се да не ми предложат вино и пасти, каквито не обичах. Как отгатна, че бих искала да вкуся от ония крем-пити, не зная, но той излезе и след малко ми донесе от тях. С нескрито удоволствие аз ядях и пиех — оставих вкусното „pate“ за накрая, като „почерпка“. Господин Пол наблюдаваше как закусвам и почти ме насилваше да ям повече, отколкото бях в състояние да погълна.
— Да ви е сладко! — възкликна той, когато заявих, че не мога да поема нито хапка повече, и с вдигнати ръце го замолих да ме избави от една кифла, по която тъкмо бе размазала масло. — Ще ме помислите за тиранин и Синя брада, който измъчва жени по таваните, а пък аз не съм такъв човек. Сега, госпожице, имате ли смелост и сили да се явите на сцената?
Отговорих, че имам, макар че в действителност бях напълно объркана и направо не знаях как се чувствам; ала този дребен човек бе от хората, на които не можеш да противостоиш, ако сам ти не си достатъчно властен, за да го пречупиш отведнъж
— Хайде тогава! — каза и ми подаде ръка.
Протегнах своята и той тръгна с бърза крачка, която ме принуждаваше да подтичвам до него, за да го настигам. Поспря се в „карето“. То бе осветено от големи лампи, широките врати и класните стаи зееха разтворени подобно на също тъй широките градински врати, които бяха украсени от двете страни на портокаловите дървета в бурета и високи цветя в саксии; дами и господа на групички, облечени във вечерни облекла, стояха или се разхождаха сред цветята. А вътре стаите гъмжаха от развълнувано, разговарящо, олюляващо се, неспирно движещо се множество, облечено в розово, в синьо и в полупрозрачно бяло. От тавана светеха полилеи, в дъното имаше сцена, тържествена зелена завеса, редица светлини по рампата.
— Красиво е, нали? — поиска потвърждение моят придружител.
Би трябвало да отвърна утвърдително, ала сърцето ми се качи в гърлото. Господин Пол разбра това, хвърли смръщен поглед и разтърси ръката ми укорително.
— Ще сторя всичко по силите си, но бих искала това да е преминало — обадих се аз. А сетне запитах: — Нима ще трябва да пресечем през тази тълпа?
— В никакъв случай, аз уреждам нещата по-добре. Ще прекосим през градината — оттук.
Миг след това се озовяхме навън. Хладната, спокойна нощ ме посъживи. Нямаше луна, но отраженията от многобройните осветени прозорци озаряваха двора, дори и алеите не тънеха в мрак. Небето бе безоблачно, тържествено от трептенето на своите живи огньове. Колко меки са нощите на континента! Колко са нежни, ласкави, спокойни! Няма морски мъгли, няма я смразяващата влага, безоблачни са като пладне и свежи като утрин.
Прекосихме двора в градината и достигнахме стъклената врата на първи клас. Тя зееше отворена подобно останалите врати през тази нощ. Влязохме, а оттам ни въведоха в малък кабинет, който разделяше първи клас от голямата зала. Този кабинет ме заслепи, тъй ярко беше осветен. Той ме оглуши, ехтеше от гласове. Задуши ме, беше толкова горещо, препълнено, претъпкано.
— Въдворете ред! Пазете тишина! — извика господин Пол. — Какъв е този хаос? — кресна той и изведнъж гласовете стихнаха. С няколко думи и с много ръкомахане пропъди половината от присъствуващите и нареди на останалите да се подредят. Тези останали вече бяха облечени за сцената. Това бяха артистките, а тази беше гримьорната стая. Господин Пол ме представи. Всички се взряха в мен, няколко се изкискаха. Бяха истински изненадани. Не очакваха, че англичанката е способна да играе във водевил. Дженевра Фаншоу, красиво облечена за ролята си и смайващо красива, ме погледна с кръгли като мъниста очи. Радостно възбудена, без следа от страх или стеснение, тя прие моето явяване като сътресение в радостта й. би възкликнала високо, ала господин Пол успя да обуздае и нея, и
