обичате, копнеете за него, но сигурно си играете със сърцето му, за да го привържете още повече към себе си — така е, нали?
— Глупости! Я виж как се разпалихте! Не разбрах и половината от онова, което изрекохте.
Междувременно я бях измъкнала в градината. Накарах я да седне на една пейка и й заявих, че няма да мръдне оттам, докато не ми отговори ясно кого е решила да приеме — човекът или маймуната.
— Оня, когото наричате „мъж“ — избухна тя, — е сламенокос буржоа и носи простото име Джон! Това е предостатъчно, не го ща! Полковник Дьо Амал е джентълмен с отлични връзки, великолепни маниери, чаровна външност, с бледо интересно лице и с коси и очи на италианец. Освен туй той е най-приятният от всички компаньони — човек като мене; не е уязвим и сериозен като другия, а човек с когото мога да разговарям на равни начала, който не дотяга и не отегчава, не ме измъчва с възторзи и нападения, със силни страсти и с дарби, дето не ме привличат. Ето това е. Не ме стискайте толкова силно!
Отпуснах ръка и тя побягна. Оставих я да си върви.
Не се въздържах, върнах се в коридора, за да огледам отново доктор Джон; ала го срещнах на градинските стълби, застанал под силната светлина на един прозорец. Стройната му фигура се познаваше отдалеч, защото в цялото това сборище, нямаше ни един равен на него. Държеше шапката си в ръка; откритата му глава, лицето и челото му бяха много красиви и мъжествени. Неговите черти не бяха нежни, не бяха тънки като на някоя жена, нито бяха студени, лекомислени и безхарактерни; макар и правилни, те не бяха толкова изваяни, толкова изфинени, че да изгубят силата и значението, което получаваха от мъжествената си неправилност. Понякога от тях се излъчваха дълбоки чувства и още много оставаха недоизказани. Така поне си мислех аз, такъв ми се струваше на мене. Неизразимо удивление ме изпълваше — гледах този мъж и си казвах, че той не може да бъде унижен.
Нямах намерение да го приближавам и заговарям в градината; познанството ни не ми позволяваше подобна стъпка. Смятах само да го огледам, незабелязано сред тълпата. Заварвайки го сам, аз се оттеглих. Но той се оглеждаше за мене, или по-скоро за нея, която беше с мене, затова слезе по стълбата и ме последва в алеята.
— Значи вие познавате мис Фаншоу? Често ми се е искало да ви запитам дали я познавате.
— Да, познавам я.
— Отблизо ли?
— Достатъчно добре.
— Къде я оставихте сега?
„Не съм й гувернантка!“, поиска ми се да отговора, но само рекох:
— Разтърсих я здравата и бих я раздрусала още повече, но тя се отскубна из ръцете ми и избяга.
— Ще ми направите ли услугата — замоли ме той — да бдите над нея през тази вечер и да не й позволявате да стори нещо необмислено — например да излезе в студената нощ веднага след танц?
— Бих могла да я понаглеждам, щом искате, но тя е достатъчно своеволна, за да се остави да я контролират.
— Толкова е млада, толкова е непринудена — възкликна той.
— За мен тя е загадка — отвърнах му.
— Така ли? — запита той заинтересуван. — Защо?
— Трудно ми е да отговоря защо — поне на вас ще ми е трудно да обяснявам.
— Защо пък на мене?
— Удивена съм, че не се радва, загдето сте й такъв добър приятел.
— Но тя дори не подозира колко верен приятел съм й аз. Трудно ми е да й го обясня. Смея ли да запитам дали ви е говорила за мене?
— Да, под името „Изидор“ често ми е разправяла за вас, ала трябва да призная — едва в последните десет минути разбрах, че вие и „Изидор“ сте една и съща личност. Едва в този кратък период от време, доктор Джон, аз научих, че Дженевра Фаншоу е личността под този покрив, към която отдавна проявявате интерес, че тя е магнитът, който ви привлича на улица „Фосет“, че заради нея се осмелявате да влизате в тази градина и да търсите ковчежета, подхвърлени тук от ръка на съперник.
— Нима знаете всичко?
— Дотолкова зная.
— Повече от година я срещам в обществото. Мисис Чолмондли, нейна приятелка, е моя позната; по този начин я виждам всяка неделя. Но вие споменахте, че тя често говорила за мен под името „Изидор“. Смея ли — без да настоявам да ми издавате някаква тайна, — смея ли да ви запитам с какъв тон, с какво чувство ви е говорила за мен? Много бих искал да разбера, защото малко ме мъчи неизвестност за отношението й към мен.
— О, тя се променя — върти се и се мени като вятъра.
— И все пак нямате ли някакво общо впечатление?
„Имам, казах си, но не бих желала да споделя общото си впечатление с тебе. Освен туй, ако ти кажа, че не те обича, знам, няма да ми повярваш.“
— Мълчите — продължи той. — Страхувам се, че нямате добра вест. Нищо. Ако чувствува към мен студенина и неприязън, това е знак, че не я заслужавам.
— Нима се съмнявате в себе си? Нима се смятате по-незначителен от полковник Дьо Амал?
— Аз обичам мис Фаншоу далеч повече, отколкото Дьо Амал е в състояние да обича което и да е живо същество и ще се грижа и ще я пазя повече от него. Страхувам се, че по отношение на Дьо Амал тя се заблуждава. Аз познавам този човек, цялото му минало, лекомислието му. Той не е достоен за младата ви и хубава приятелка.
— Моята „млада и хубава приятелка“ би трябвало да знае това и да знае или да чувствува кой е достоен за нея — отвърнах аз. — Но щом хубостта или умът й й пречат толкова, тя заслужава да преживее горчивия урок на опита.
— Не сте ли прекалено строга?
— Извънредно строга — далеч повече, отколкото бих желала да ви покажа. Ако чуете острата критика, с която удостоявам тази „млада и хубава приятелка“, ще останете потресен доколко не се съобразявам с нейната чувствителна натура.
— Тя е тъй мила, че човек не може да се отнася с нея другояче освен с любов. Вие — всяка по- възрастна жена би трябвало да храни към подобна чиста, невинна млада фея нещо като майчинска или сестринска любов. Милото ангелче! Нима сърцето ви не се разтапя, когато тя шепнешком ви доверява своите чисти, детински вълнения? Колко сте облагодетелствувана! — И той въздъхна.
— Никога не изслушвам докрай подобни изповеди — изрекох ядосана. — Но хайде, доктор Джон, да променим темата за малко, искате ли? Каква божествена личност е Дьо Амал! Какъв нос само има — съвършен! Моделирайте един нос от пластилин или глина, и аз ви уверявам, че не бихте го направили по- прав, нито по-хубав; а какви класически устни, каква класическа брадичка, или как умее да се държи — неповторимо!
— Дьо Амал е невероятно празноглаво конте, и на това отгоре ужасен страхопъзльо.
— Вие, доктор Джон, както и всеки не тъй съвършен мъж, би трябвало да изпитвате към него нещо като преливащо от възхищение обожание — тъй както Марс и по-недодяланите божества са благоговеели пред чаровния Аполон.
— Безпринципен човек, празноглав комарджия! — сопна се доктор Джон. — Пале, което бих могъл да вдигна за дъното на панталоните, когато поискам, и да го запратя в колибата му.
— Този нежен ангел! — възкликнах. — Каква жестока мисъл! Не сте ли прекалено строг, доктор Джон?
И тук вече замълчах. За втори път през тази вечер аз надминавах себе си — смело изоставях природните си склонности — и разговарях необмислено, импулсивно, нещо, което много ме стресна, когато поразмислих. Бих ли могла да предположа, когато ставах тази сутрин, че преди да е паднала нощта, ще съм играла ролята на весел влюбен в един водевил, а само час по-късно най-откровено ще разисквам с доктор Джон неговата несподелена любов и ще го разубеждавам в илюзиите му? Тогава това би ми се сторило тъй невероятно, както да се издигна към небето с балон или да предприема пътешествие към нос Хорн.
След като бяхме преминали по цялата алея, докторът и аз поехме назад; отражението от прозореца отново освети лицето му. Той се усмихна, но очите му бяха тъжни. Как бих искала сърцето му да е
