града, прорязан от безброй тесни улички, с живописни, старинни и полурухнали къщи. Бях твърде отпаднала, за да внимавам, и още по-небрежна към собственото си благополучие и безопасност, за да се предпазвам. Загубила се бях, но не ми стигаше смелост да попитам за пътя.
Ако бурята се бе укротила по залез слънце, сега тя си наваксваше изгубеното време. Силен и хоризонтален бе напорът на вятъра от северозапад към югоизток, той носеше ситен дъжд и от време на време подобно изстрели изпращаше порой от градушка; беше студено и пронизваше до кости. Наведох глава да срещна напора, но той ме тласна назад. Сърцето ми не се сломи от този сблъсък, единственото ми желание бе да имам криле, за да възседна вятъра, да разперя тези криле, да ги опра на неговия устрем, да препусна заедно с него, да шибам, където шибаше и той. Докато си мечтаех за това, изведнъж се почувствувах по-замръзнала отпреди и по-безсилна. Опитах да достигна до портата на едно от близките големи сгради, ала огромната фасада и високата кула почерняха и изчезнаха пред погледа ми. Вместо да се прислоня до стъпалата, както възнамерявах, аз сякаш полетях стремглаво към някаква пропаст. След това не помня нищо.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
СТАРО ПРИЯТЕЛСТВО
Къде е странствувала душата по време на този припадък, не зная. Каквото и да е видяла, където и да се е носила в своя транс през онази странна нощ, тя го запази за себе си и не прошепна ни дума на Паметта, обърка въображението със своето неразгадаемо мълчание. Възможно е да се е вдигнала горе, да е видяла своя вечен дом с копнежа да я оставят сега да си почива, с надеждата, че мъчителното й съжителство с материалното най-сетне и дошло до своя край. Докато тя е хранила надеждата, изглежда, някой ангел я е пропъдил от райския праг, повел я е разплакана надолу и пак я е приковал, разтреперана и съпротивляваща се, към това бедно тяло, измръзнало и изтощено, чието съжителство й беше толкова омръзнало.
Зная, че се е върнала в затвора си с болка и неохота, със стон и дълга тръпка. Разделените другари, Душата и Материята, се съединиха мъчително. Те се поздравиха, но не с прегръдка, а с продължителна борба. Възвърнах зрението си и всичко пред мен плувна в червено, като обагрено от кръв; изчезналият слух се втурна върху ми грохотно, като гръм; съзнанието се разбуди със страх. Надигнах се отвратена, запитах се къде, сред какви странни същества отварям очи. Отначало не познах нищо, върху което спря погледът ми. Стената не беше стена, лампата не беше лампа. Бих различила онова, което зовем привидение, тъй ясно, както и най-обикновения предмет — искам да кажа, че всичко, на което се спря погледът ми, ми се стори нереално. Ала сетивата скоро възвърнаха силата си; машината на времето бързо подхвана обичайната си и редовна работа.
Все още не знаех къде се намирам, разбрах само, че са ме преместили от мястото, където паднах. Не лежах на стъпалата; от нощта и бурята ме пазеха стени, прозорци и таван. Пренесена бях в някаква къща: но каква къща?
Помислих си единствено за пансиона на улица „Фосет“. Все още в полусъзнание, опитах се да отгатна в коя от стаите са ме сложили — дали в голямата спалня, или в някоя от по-малките. Бях учудена, защото по мебелировката не разпознавах ни една от тези стаи. Нямаше ги празните бели легла, нито дългата редица от широки прозорци. „Не е възможно, казах си, да са ме поставили в стаята на самата мадам Бек!“ И тогава погледът ми се спря на едно кресло, покрито със синя дамаска. Изплуваха и други столове, тапицирани по същия начин, накрая успях да огледам цялата приятна гостна, буйния огън в чистото огнище, килима, чиито арабески в светлосиньо олекотяваха основния бежов фон, бледи стени, по които едва загатнати, но безкрайни гирлянди от лазурни незабравки се виеха замаяни и учудени сред безброй златни листенца и клонки. Огледало в позлатена рамка запълваше пространството между двата прозореца, обрамчени със завеса от същата синя дамаска. В това огледало съзрях себе си, но не на леглото, а върху един диван. Приличах на привидение — очите ми бяха по-големи и по-хлътнали, косата — по-тъмна от обикновено, защото контрастираше с изпитото ми и пепеляво лице. Не само от мебелировката, но и от разположението на прозорците, вратите и камината разбрах, че това бе непозната стая в непознат дом.
Като оглеждах синьото кресло, стана ми още по-ясно, че умът ми не е наред, защото то ми се стори познато, познава и дивана с вита резба, както и кръглата маса по средата, покрита със синя покривка с орнаменти от пожълтели есенни листа, а най-познати ми се видяха две столчета за крака с бродирани покривки, също и малкият стол в рамка от слонова кост, по чието облегало и седалка бяха избродирани букети от ярки цветя върху тъмен фон.
Объркана от тези предмети, продължих да разглеждам. Колкото да бе странно, навсякъде около мен съзирах стари познайници, от всяка ниша надничаха стари приятели. Над камината висяха две овални миниатюри; знаех наизуст перлите над високите и накъдрени глави на изобразените там жени, кадифетата, обгръщащи белите шии, гънките на широките бели забрадки, десена на дантелените ръкавели. На поставката над камината имаше две китайски вази, няколко чаши от стар чаен сервиз, гладки като емайл и прозрачни като яйчена черупка, както и един бял орнамент, класическа алабастрова група, сложена под стъклен похлупак. Познавах особеностите на всеки от тези предмети, подобно на ясновидка можех да изброя повредените и отчупени места. Но най-вече ме поразиха два малки паравана, украсено със ситни рисунки, като гравюри; очите ме заболяха да се взирам в тях, защото си спомних как часове наред чертичка по чертичка, извивка по извивка една ученичка ги бе изписвала с молива, хванат с тези пръсти, сега изтънели като скелет.
Къде се намирах — не само на кое място, но и в коя година? Защото всички тези предмети бяха от предишни дни и от далечна страна. Преди десет години се бях сбогувала с тях; от четиринадесетата ми година насам се бяхме разделили. Прошепнах: „Къде съм?“
Една фигура, която не бях забелязала досега, се размърда, стана, приближи ме — фигура, неподходяща за обстановката, която само усложни загадката. Беше някаква местна жена в обикновено боне на прислужница и с шарена басмена рокля. Не говореше нито френски, нито английски и нищо не успях да науча от нея, защото не разбирах диалекта. Ала тя намокри слепоочията и челото ми с хладка и ароматна вода, сетне повдигна възглавницата, на която лежах, със знаци ми показа, че не бива да говоря, и пак седна на поста си в края на дивана.
Тя плетеше, очите й се взираха в плетивото и можех да я наблюдавам несмущавано. Искрено се чудех какво прави тук и какво общо би могла да има с предметите или сцените от моето детство. А още повече се чудех какво общо имаха тези предмети и дни с мене сега.
Твърде слаба, за да се задълбочавам в загадката, аз се опитах да я разреша, като си казах, че ще е някаква грешка, сън, трескаво бълнуване, ала знаех, че не може да е грешка и че не спя, уверена бях, че умът ми е в нормално състояние. Щеше ми се стаята да не е тъй ярко осветена и да не бях видяла малките картини, орнаментите, параваните, бродирания стол. Всички тези предмети, както и мебелировката със синята дамаска, бяха съвсем същите, до най-малки подробности, като ония, които ясно си спомнях и добре познавах от гостната стая в дома на моята кръстница в Бретън. Стори ми се, че само жилището е различно, с различни прозорци и размери.
Помислих си за Бредерин Хасан, пренесен в съня си от Кайро пред портите на Дамаск. Дали някой добър дух е надвесил тъмното си крило в бурята, на чийто напор се подлагах, и подхващайки ме от църковните стъпала, „издигайки се високо във въздуха“, както се казва в източните приказки, ме е пренесъл през морета и суша и ме е оставил кротко край някое огнище в стара Англия? Но не, знаех, че огънят на оная камина не гори вече в оня уютен кът. Отдавна бе загаснал и домашните божества бяха пренесени другаде.
Прислужницата се извърна към мене; забелязвайки, че очите ми са широко отворени и в тях има тревога и възбуда, тя остави плетивото. Видях я да се навежда над някаква масичка. Наля вода, отмери капки от някакво шишенце. С чаша в ръка ме приближи. Каква бе тъмната течност, която ми предлагаше? Какъв бе този божествен елексир или омайно биле?
Късно бе да разпитвам; изпила го бях безропотно и наведнъж. Прилив на кротки мисли леко погали ума ми; все по-нежно и по-нежно идваше приливът, вълните му бяха по-меки от мехлем. Болката на слабостта отпусна крайниците ми, мускулите ми заспаха. Изгубих сили да се движа, но тъй като същевременно изчезна и желанието, не ме лишаваха от нищо. Добрата прислужница сложи един параван между мен и светлината; видях я как стана да го нагласи, но не си спомням да съм я видяла, когато се връща на мястото
