бях вчера. Моята алея, всъщност всички пътечки и храсти в градината се озаряваха от нова, неприятна светлина; усамотението ми бе станало съмнително, спокойствието — несигурно. Оня прозорец, отгдето валяха записки, бе осквернил приятното до скоро кътче, над което надничаше, а навсякъде другаде очите на цветята бяха прогледнали и чворовете на дървесните стволове се бяха превърнали в тайни уши. Наистина имаше някои растения, стъпкани от доктор Джон по време на неговото припряно и безплодно търсене, които ми се щеше да повдигна, да полея и съживя; оставил бе и следи от стъпки в лехите, но тях въпреки силния вятър аз бях успяла да залича в един свободен миг още рано сутринта, преди някой да ги е зърнал. Замислена, седнах примирена пред бюрото с учебника по немски, докато ученичките се захващаха с вечерните си уроци, а другите учителки се занимаваха с ръкоделията си.
Сцена на тези вечерни занимания бе трапезарията, помещение, далеч по-малко от трите класни стаи, защото тук се допущаха само пансионерките, а те бяха едва двадесетина. От тавана над две маси висяха две лампи; те биваха запалвани от здрач и това бе знак да се затворят учебниците, да се изопнат лицата, да се възцари мълчание и да се започне урокът по вероучение. Споменатият урок по вероучение беше, както скоро открих, замислен предимно за цялостно потъпкване на интелекта, за целесъобразно унижение на ума, лекарство за Здравия Разум, което той да преглъща в свободното си време и да заяква от него доколкото може.
Книгата, по която се водеха заниманията (тя си оставяше все същата и стигнеха ли до края, подхващаха я отначало), представляваше достопочтен на вид том, древен като планините, посивял като старо кметство.
Цели два франка бих дала, само да можех да взема тази книга в ръцете си, да прелистя свещените пожълтели страници, да прочета заглавието, да се взра със собствените си очи в чудовищните измислици, които, като недостойна еретичка, имах право да попивам единствено с невярващите си уши. Тази книга съдържаше легенди за светци. Боже мили (изричам възклицанието с дълбоко уважение), какво само представляваха тези легенди! Какви вагабонти и самохвалковци трябва да са били въпросните светии, ако те сами са се перчели с опасните подвизи и сами са измисляли разказаните чудеса! Всъщност тези легенди не бяха друго освен калугерски фантасмагории, над които човек вътрешно се присмиваше; там тъй също се разискваха и религиозни въпроси и тази попщина на книгата бе дори по-ужасна от калугерското съчинителство. Ушите ми пламтяха, докато слушах по неволя описания за душевно мъченичество, наложено от Рим; ужасните самохвалства на изповедници, които злонамерено бяха осквернили своя свещенически сан, като потъпкваха до най-дълбоко унижение почтени жени и превръщаха благородни девици в най-нещастните робини на света. Разкази, подобни на историята на Конрад и Елизабета Унгарски, се повтаряха през страници с присъщата им ужасна злина, потресаваща тираничност и черно неблагочестие — разкази, пропити от потисничество, лишения и терзания.
Изтърпях тези „уроци по вероучение“ в продължение на няколко вечери, изтърпях ги безгласно, само веднъж счупих върха на ножицата си, защото го забих неволно в проядената от червеи дъска на масата, до която седях. Но след време така започвах да горя, слепоочията, сърцето и китките ми затуптяваха тъй силно, сънят ми след това бе толкоз неспокоен от изживяното притеснение, че не можех да издържам повече. Благоразумието ми подсказваше оттогава нататък да се измъквам из стаята в мига, в който донасяха оная грешна книга. Дори героинята на Уолтър Скот, Моуз Хедриг, не е била подтиквана тъй несдържано да подаде показанията си срещу сержант Ботуел, както аз — да изкажа мнението си по тия попски „уроци по вероучение“. Успявах обаче да се въздържа и овладея и макар всякога, щом Розин влезеше да пали лампите, бързо да се измъквах навън, вършех го все пак незабележимо, в момента на раздвижване, преди да зацари мълчанието, и изчезвах, докато пансионерките прибираха учебниците си.
Изчезвах в мрака. Не се разрешаваше да се движим по коридорите със свещи и учителка, която напущаше трапезарията, можеше да се приюти единствено в мрачното антре, класната стая или спалнята. През зимата отивах в дългите учебни стаи и ги прекосявах бързо, за да се стопля — имах щастие, ако грееше луна, или пък бързо привиквах с бледия светлик на звездите, а често оставах и в пълен мрак. През лятото никога не се стъмняваше дотолкова и тогава се качвах горе, в моя ъгъл на голямата спалня, отварях моя прозорец (тази стая се осветяваше от пет прозореца, високи като големи врати) и облегната навън, гледах към града отвъд градината и слушах духовата музика от парка или дворцовия площад, а междувременно си мислех мои работи, живеех моя живот в мой собствен свят, все още призрачен свят.
И тази вечер, бегълка то папата и неговите творения, изкачих стълбите, стигнах до спалнята, тихо отворих вратата, която всякога бе затворена и която подобно всички други врати в къщата се завъртя безшумно върху добре намазаните си панти. Още преди да видя, почувствувах, че в голямата стая, обикновено пуста, има живо същество. Не се усещаше движение, дихание или някакъв шум, но нямаше я и Празнотата, Самотата не си бе у дома. Всички бели легла — „ангелски легла“, както ги зовяха на френски — се оглеждаха с един поглед. Всички бяха празни: там нямаше ни една спяща душа. Внимателно измъкване на някакво чекмедже стигна до слуха ми. Пристъпих малко встрани и погледът ми обхвана цялото пространство, без да му пречат завесите. Сега вече виждах собственото си легло и моята тоалетка със заключената работна кутия върху нея, и заключените чекмеджета — под нея.
Браво! Закръглена, майчинска фигура, в скромен шал и блестящо чиста нощна шапчица стоеше пред тази тоалетка и усърдно се трудеше, очевидно в желание да ми услужи, подреждайки „мебела“. Капакът на работната кутия зееше отворен, отворено беше и горното чекмедже на долапа. Всеки предмет от съдържанието им беше вдиган и разгъван, всяка хартия бе прочитана, всяка малка кутийка биваше отваряна; удивителна бе ловкостта и възхитителна бе грижливостта, с която се извършваше претърсването. Мадам се трудеше прилежно, „без да бърза, неуморно“. Не отричам, че я наблюдавах с тайна радост. Ако бях мъж, мадам би прочела в очите ми възхищение — толкова бе сръчна, точна, задълбочена във всичко, което вършеше. Движенията на някои хора дразнят със своята непохватност; нейните будеха задоволство с тяхната сръчност. С една дума, аз стоях възхитена, ала трябваше да се насиля и да прекъсна съзерцаването — необходимо бе да се оттегля. Щеше да последва скандал и тя и аз щяхме изведнъж с трясък, да се разкаем до дъно една на друга. Учтивости, преструвки, всичко щеше да падне, аз щях да се принудя да погледна право в очите й и тя — в моите; щяхме да си признаем, че да работим повече заедно, е невъзможно, и щяхме да се разделим завинаги.
Какъв бе смисълът да се подканва подобна развръзка? Аз не бях разгневена и нямах никакво желание да я напущам. Едва ли бих намерила друг работодател, чийто ярем да е тъй лек и лесен за понасяне; истината е, че аз наистина харесвах мадам за нейното благоразумие, а какво мислех за принципите й, не беше от значение. Що се отнася до разузнавателната й система, тя не ми вредеше. Можеше да ме обработва с нея, колкото си щеше, резултатът нямаше да я задоволи. Нелюбима, изгубила надежда за любов, в бедността на своето сърце аз не се боях от шпиони, тъй както просякът не се бои от крадци. Затова се извърнах и побягнах, изтичах долу по стълбите бързо и безшумно, както паякът се спуска по нишката.
Как се смях, като стигнах в класната стая! Сега знаех, че е видяла доктор Джон в градината, знаех какво си мислеше тя. Да гледам тази изпълнена с подозрение жена, тъй погрешно подведена от собствените си измислици, ме разсмиваше силно. Но когато престанах да се смея, обхвана ме гняв, последван от огорчение. И в продължение на един час аз изпитвах непознат за мен и противоречив душевен смут. Яд и смях, плам и тъга разкъсваха сърцето ми помежду си. Пролях горещи сълзи — не за това, че мадам не ми вярваше (пет пари не давах за нейната недоверчивост), но по други причини. Объркани, тревожни мисли разтърсиха спокойствието ми. Ала тъй или инак, вълнението стихна; на другия ден пак си бях предишната Люси Сноу.
Прегледах чекмеджетата си — намерих ги здраво заключени; и най-внимателно взиране не би могло да подскаже промяна или видимо объркване на реда. Малобройните ми дрехи бяха сгънати, както ги бях оставила; малко букетче от бели виолетки, навремето поднеси безмълвно от един непознат (непознат за мен, защото не бяхме разменили нито дума), което бях изсушила и пазех заради сладкия му дъх в най- хубавата си рокля, лежеше непокътнато. Черният ми копринен ешарф, дантелената ми шемизета и маншетите нямаха нито гънка. Една дреха да беше сложила накриво, признавам, по-трудно щях да й простя, ала като видях всичко безупречно и непокътнато, казах си: „Каквото било, било. Това с нищо не ме е засегнало. Защо да се озлобявам?“
