Едно нещо ме озадачаваше и аз търсех в себе си ключа на загадката, така както мадам бе ровила в тоалетните ми чекмеджета да открие обяснението. Ако доктор Джон е бил съучастник в пращането на ковчежето в градината, как бе узнал, че е пуснато, и тъй бързо се бе явил да го търси? Толкова много исках да си изясня това, че започнах да прехвърлям в ума си следната смела мисъл: „Защо да не мога, ако ми се удаде удобен случай, да помоля доктор Джон да ми обясни това съвпадение?“
И докато доктор Джон не се мяркаше пред очите ми, наистина си въобразявах, че ще събера смелост да му задам подобен въпрос.
Малката Жоржет вече оздравяваше и съответно лекарят й я посещаваше много по-рядко. Всъщност отдавна вече щеше изобщо да е престанал да идва, ако мадам не бе настояла да идва от време на време, докато детето заякне съвсем.
Една вечер тя влезе в детската стая тъкмо когато Жоржет бе привършила молитвата на своя завалян детски език и аз я бях сложила в леглото. Тя хвана ръчичката й и каза:
— Това дете днес има малко треска. — И веднага, като ме погледна по-нервно от обичайното, добави: — Доктор Джон не е идвал напоследък, нали?
Естествено знаеше това по-добре от всеки друг в домакинството.
— Хубаво тогава — продължи мадам, — излизам да се поразходя малко с фиакър. Ще се отбия при доктор Джон и ще го пратя да види детето. Бих искала да дойде още тази вечер. Страните й горят, пулсът е ускорен. Вие ще го посрещнете. Що се отнася до мен, аз няма да съм у дома.
Всъщност детето си беше здраво — гореше от юлската жега. Да се изпраща за лекар бе точно толкова излишно, колкото да се вика свещеник за последно причастие; освен това мадам почти никога не се „разхождаше“, както се изрази, вечерно време. И накрая, това бе първият път, в който се решаваше да се лиши от възможността да присъствува на визитата на доктор Джон. Във всичко това прозираше някакъв план; разбрах го, но никак не се разтревожих. „Ха, ха, мадам — изсмя се Сърцето-Просяк, — хитрият ви ум е на погрешна следа!“
Тя се оттегли, облечена красиво, със скъп шал и светлозелена шапка — подходяща единствено за свежа кожа като нейната. Питах се какво възнамерява — дали наистина ще прати доктор Джон и дали той ще дойде. Възможно беше да е зает.
Мадам ми бе наредила да държа Жоржет до идването му, следователно имах достатъчно занимание да й разказвам приказки и да вдетенявам говора си, за да ме разбира. Харесвах Жоржет. Тя беше чувствително и обичливо дете. Тази вечер тя ме накара да положа глава на възглавницата й, дори обгърна шията ми с малките си ръчички. Прегръдката и милото потъркване, с което намести бузата си до моята, едва не ме накараха да се разплача от нежна болка. В този дом чувствана бяха оскъдно нещо. Тази кристална капчица от този кристален извор беше прекалено сладка. Тя проникна дълбоко, размекна сърцето и прати влага в очите.
Мина половин-един час. Жоржет проплака, че вече й се спи. „Ще спиш, детенце, на пук на мама и на доктора, — помислих си, — ако до десет минути не дойдат.“
Ето! Дочу се звън, прозвучаха стъпките, изненадвайки стълбището с бързината, с която отхвърляха стъпалата. Розин доведе доктор Джон и с онова освободено държане, характерно за нея, и общо взето, привичка за жителите на Вийет като цяло, остане да чуе какво ще каже. Присъствието на мадам би я върнало набързо към нейните владения в коридора и стаичката, но нито моето, нито онова на който и да било учител или ученичка я тревожеха. Хубавка, спретната и нахална, тя стоеше, мушнала ръце в джобовете на шарената си престилка, и оглеждаше доктор Джон без страх и свян, сякаш той беше картина, а не жив човек.
— На малкото нищо му няма, нали? — запита тя, като кимна с глава към Жоржет.
— Нищо особено — долетя отговор, докато докторът забързано пишеше с молива някаква невинна рецепта.
— Добре тогава! — продължаваше Розин, като пристъпи близо до него, докато той прибираше молива. — А кутийката — намерихте ли я? Господинът онази вечер изчезна като вихрушка, нямах време да го запитам.
— Намерих я — да.
— А кой я беше хвърлил? — продължи Розин, изричайки същите ония думи, които така бих искала да кажа, но нямах нито сили, нито смелост да ги произнеса. Колко умеят някои хора да съкращават пътя до известна цел, която на други изглежда направо недостижима!
— Това може да е моя тайна — възкликна доктор Джон накъсо, но без надменност. Той очевидно познаваше характера на гризетките, или в случая — на Розин.
— Но все пак — не се смути тя, — господинът е знаел, че е хвърлена, щом като дойде да я търси. Откъде знаеше?
— Преглеждах един малък болен в съседния колеж — отвърна той — и видях, като я хвърли от прозореца на неговата стая, затова дойдох да я прибера.
Колко просто било обяснението! В бележката се споменаваше за някакъв лекар, който в момента преглеждал „Гюстав“.
— Така ли! — ахна Розин. — Нима няма нещо тайнствено — някаква тайна любов например?
— Както виждате, тук няма нищо — отвърна докторът, протягайки й своята празна слан.
— Колко жалко! — възкликна гризетката. — А пък аз какво ли вече не си бях помислила.
— Наистина ли? Напразно сте си напъвали ума — отвърна хапливо докторът.
Тя се нацупи. Докторът не успя да сдържи усмивката си, извикана от нейната гримаса. Когато се смееше в изражението му имаше нещо особено добродушно и мило. Забелязах ръката му да се насочва към джоба.
— Колко пъти сте ми отваряли вратата през последния месец? — запита я той.
— Господинът помни по-добре е от мене — долетя готовият отговор.
— Сякаш си нямам друга работа — отвърна той, ала видях да й дава една златна монета, която тя прие невъзмутимо и изтича навън да отговори на звънеца, който сега звънтеше на всеки пет минути, защото придружниците пристигаха да отведат приходящите ученички.
Нека читателят не съди строго Розин. Всъщност тя не беше лошо момиче и нямаше представа, че да приемеш, каквото ти подхвърлят, е оскърбително, нито смяташе за невъзпитано да разговаря като вятърничава сврака с най-благородния мъж на света.
Освен историята с кутийката от слонова кост от горния разговор научих и нещо друго — а именно, че не муселинената рокля, розова или сива, нито пък престилката с къдри и джобчета са виновни за разбитото сърце на доктор Джон. Тази тоалетни принадлежности се оказаха невинни като синята дрешка на малката Жоржет. Толкова по-добре. Но коя тогава бе виновницата? Какви бяха основанията, каква бе причината, какво бе обяснението на цялата история? Някои точки се изясниха, но още много останаха непрогледни като нощта!
„Тъй или инак — креснах си раздразнено, — това не е твоя работа!“ — И като извърна поглед от лицето, върху което бях спряла питащите си очи, вгледах се през прозореца в градината долу. Междувременно доктор Джон, застанал край леглото, бавно нахлузваше ръкавиците си и наблюдаваше как малката му пациентка притваря очи и разтваря розови устнички в прегръдките на съня. Изчаквах да си тръгне с привичния му рязък поклон и едва чутото „лека нощ“. Тъкмо когато взимаше шапката си, очите ми, зареяни към високите жилища, ограждащи градината, видяха познатия прозорец внимателно да се отваря. Не зная дали някой отвърна на този знак откъм невидимия ъгъл на нашата сграда, но незабавно след това нещо бяло и леко полетя надолу от оня прозорец — то се знае, второто любовно писъмце.
— Ето там! — възкликнах неволно.
— Къде? — запита доктор Джон енергично, като се втурна към прозореца. — Какво има?
— Пак повториха същото — отвърнах. — Кърпичка се размаха и нещо падна. — И посочих към прозореца, сега вече затворен и лицемерно безобиден.
— Тичайте веднага, вземете го и го донесете — нареди той и додаде: — На вас никой няма да обърне внимание, а мене ще ме видят.
Тръгнах веднага. Потърсих наоколо и намерих сгъната хартийка, кацнала на долния клон на един храст. Взех я и я занесох на доктор Джон. Този път, убедена съм, дори и Розин не ме забеляза.
