бил огорчен и разтревожен.
Не зная как реагира на думите ми, защото не погледнах към него. В този момент жоржет ме запита на своя завален английски дали може да получи чаша с подсладена вода. Отвърнах й на английски. Той сигурно за пръв път осъзна, че говоря на неговия език. До този миг всякога ме бе смятал за чужденка, зовеше ме „мамзел“ и ми даваше напътствията за лечението на децата на френски език. Понечи да каже нещо, но премисли и замълча.
Мадам продължи да го наставлява. Той поклати засмяно глава, стана и се сбогува с нея учтиво, но все още с изражението на човек, преситен и разглезен от прекалено внимание.
Когато си отиде, мадам се отпусна върху стола, който току-що беше освободил. Тя подпря брадичка на ръката си; цялата живост и дружелюбност се изтриха от лицето й. Стори ми се вкаменена и строга, почти нещастна и мрачна. Въздъхна — веднъж, но много издълбоко. Прокънтя звънецът за утринните занимания. Тя стана. На минаване край тоалетната маса се погледна в огледалото. Един-единствен бял косъм прорязваше кафявите й къдри; отскубна го с отвращение. В ярката лятна светлина лицето й, все още свежо, изглеждаше загубило младежката си сочност, младостта бе отминала. О, мадам, макар и толкоз мъдра, вие също имахте своите слабости. Досега не бях изпитвала жал към мадам, ала сега сърцето ми се сви заради нея, когато помръкнала се извръщаше от огледалото. Сполетяло я беше нещастие. Оная вещица, Разочарованието, й бе подвикнала своето зловещо „Здравей!“ и душата й се отдръпваше погнусена.
Не друга, а Розин! Удивлението ми бе неописуемо. Използувах всяка възможност в оня ден и минах край стаята й пет пъти, за да огледам прелестите й и да открия какво го е привлякло. Тя беше хубавка, млада и носеше елегантна рокля. Уважителни аргументи и струва ми се, достатъчно на брой, според всеки мъдър човек, за да извикат страдание и да обърнат младеж като доктор Джон. И въпреки това в душата ми се прокрадваше далечното желание въпросният доктор да ми е брат или поне да има сестра или майка, които да му се поскарат. Казах „далечно желание“, но бързо го пропъдих, преди да е станало „близко“, защото осъзнах дълбокото му безразсъдство. „Някой друг, казах си, би могъл тъй също да се поскара на мадам за младия й доктор и какво от това?“
Предполагам, че мадам се бе смъмрила сама. В поведението й не личеше никаква слабост, тя с нищо не извика присмеха на околните. Вярно е — не бе изпитвала силни чувства, които да преодолява, нито пък нежни чувства, които да я уязвят болезнено. Истина е също така, че си имаше важно занимание, една истинска работа, която да запълва времето й, да отвлича мислите й, да разпределя интересите й. А най- вече е вярно това, че тя обладаваше едно чудесно здравомислие, с което са надарени малцина жени и мъже, и с помощта на това съчетание от предимства тя се държа мъдро — държа се добре. Още веднъж: „Браво, мадам Бек! Видях ви да се преборвате с един ангел на пристрастието, сражавахте се добре и го надвихте!“
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
КАСЕТКАТА
Зад сградата на улица „Фосет“ имаше градина — твърде голяма, като се знае, че се намираше в сърцето на града, и днес, като си мисля за нея, струва ми се, че е била приятна, ала времето, както разстоянието, омекотява някои представи и там, където всъщност всичко е било камък, голи стени и горещи плочници, зеленото храстче ти се струва безценно, а всяка педя засадена земя — уютно и свежо кътче!
Съществуваше някакво предание, че къщата на мадам Бек в стари времена била девически манастир, че някога (когато точно, не зная, но сигурно преди векове), докато още градът не се е простирал насам и тук все още имало само ниви, тесен път и толкова дървеса, че да приютят подобно религиозно убежище — случила се тогава тук нещо, което събуждало страх, извиквало ужас и завещавало на местността историята за някакво привидение. Споменаваха, че в определена нощ или нощи наоколо витаел духът на монахиня кармелитка. Духът сигурно бил напуснал местността преди много години, защото сега всичко бе вече застроено, ала някои следи от някогашния манастир, като например огромните и стари плодни дървета, все още благославяха градината, а под едно от тях — праскова Метусалем, изсъхнала почти, като изключим няколко клона, които предано подновяваха ароматния си сняг през пролетта и меденосладките си плодове през лятото, — та разровеше ли човек обраслата с мъх земя под това дърво, сред полуоголените му корени се провиждаше оловната плоча; гладка, твърда и черна. Легендата, непотвърдена и невярна, но въпреки това несекваща, твърдеше, че това бил вход към крипта, в която дълбоко под земята, по чиято повърхност растеше трева и цъфтяха цветя, почивали костите на девица, погребана жива от средновековен религиозен съд за престъпване на религиозна клетва. Нейната сянка всявала ужас у страхливците, векове след като бедното й тяло се превърнало в прах. Нейното черно расо и бяла забрадка се привиждали на заблудените очи, когато лунната светлина и вятърът си играели с градинския листак.
Но независимо от тия романтични измислици старата градина имаше свое очарование. В летни утрини аз ставах рано, за да й се наслаждавам сама, в летните вечери обичах да се разхождам в уединение, да си давам срещи с изгряващата луна или да вкусвам целувките на вечерния бриз и по-скоро да си въобразявам, отколкото да усещам свежестта на падащата роса. Земята беше зелена, белееха чакълестите пътеки, слънчевожълти латинки се скупчваха в кореняците на обраслите с кукувича прежда плодни столетници. Имаше една широка беседка, над която надвисваха клоните на акация, имаше друга, по-мъничка, по- уединена и сгушена в лозниците, които растяха край висока сива стена, сбираха вейки в красив възел и провесваха гроздове в прелестно изобилие над любимото ми място, където ги причакваха жасминът и бръшлянът, за да ги прегърнат.
Разбира се, по пладне, в яркия, най-разголен час на деня, когато голямото училище на мадам Бек започваше да лудува и приходящите й пансионерки плъзваха наоколо и си съперничеха с учениците от близкото мъжко училище в несдържано упражняване на гласовете и крайниците си — тогава, разбира се, градината представляваше пренаселено, утъпкано място. Ала при залез, когато приходящите се бяха разотишли, а смълчаните пансионерки се трудеха над уроците, чудесно бе да се разхождаш по спокойните алеи и да слушаш как камбаните на църквата „Свети Йоан Кръстител“ разливат наоколо своите сладки, нежни, възвишени звуци.
Една вечер се разхождах в припадащия здрач и се позабавих повече от друг път, привлечена от безшумното настъпване на тъмнината, от меката прохлада, от ароматното ухание, с което цветята, безстрастни към слънчевия зов, посрещаха ласките на росата. По светлината в прозорците на параклиса разбрах, че католиците от домакинството са се събрали за вечерна молитва — обред, от който като протестантка аз бях освободена.
„Постой с нас още малко- шептяха самотата и лятната луна. — Сега всичко е наистина спокойно. Още четвърт час не ще се нужна никому. Дневната жега и шумотевицата са те изморили. Продай се на тия сладостни минути.“
Калкани ограждаха градината, всъщност целият й заден край опираше в гърбовете на дълга редица къщи — спалните постройки на съседния колеж. Тези гърбове представляваха слепи каменни зидове, като се изключат таванските прозорчета най-горе, които се отваряха откъм спалните на прислужничките, както и прозорецът на по-долния етаж от стаята или кабинета на някакъв учител. Но въпреки че нямаше опасност алеята, която вървеше успоредно с много високия зид в тази част на градината, бе забранена за ученички. Наричаха я „забранената алея“ и всяко момиче, което се осмелеше да стъпи там, биваше подлагано на най-строгото от, общо взето, невинните наказания, присъщи за заведението на мадам Бек. Учителите можеха да отиват там безнаказано, но поради теснотата на алеята и занемарените храсталаци, които се издигаха гъсти и високи от двете й страни и образуваха отгоре толкова плътен покрив от клони и листа, че слънчевите лъчи едва го пробиваха, тази алея не се посещаваше дори и през деня, а след здрач се избягваше от всички.
Още първия ден се изкушавах да наруша това пренебрежително отношение; привлякоха ме усамотеността, мрачният вид на алеята. Продължително време я отбягвах, защото не желаех да влизам в очи, но постепенно, когато хората привикнаха с мен, с моите навици и с ония странности в характера ми — странности твърде невинни, за да будят особен интерес, твърде безвредни, за да дразнят, но въпреки това вкоренени в мене и родени с мене, неразделни от мен като самоличността ми, — аз все по-често и по-често започнах да кръстосвам тая тясна и тъмна алея. Превърнах се в градинарка за анемичните цветя, които никнеха сред гъстите й храсти. Разчистих останките от не една есен, напластени върху грубата пейка в
