— Но Хариет смята; че не: поне за дълго време. Той е болен.
Очите й се насълзиха. Поли измъкна ръката си от ръката на мисис Бретън и се опита да слезе от скута й; отначало не я пуснаха, но тя каза:
— Моля ви, искам да сляза. Мога да седна и на стол.
Оставиха я да се смъкне от коляното й като хвана едно столче за крака, тя го отнесе в най-тъмния ъгъл и седна там. Макар да бе властна, а при по-сериозни въпроси дори деспотична жена, мисис Бретън често оставяше дреболиите да минат незабелязано; тя позволи на детето да стори каквото желаеше. А на мен ми каза:
— Засега не й обръщай внимание.
Но аз наблюдавах внимателно; видях как Поли отпусна малкия си лакът на коляното и подпря глава на ръката; забелязах как измъкна миниатюрна носна кърпа от кукленското джобче на кукленската си поличка, а сетне я чух да плаче. Други деца, обхванати от мъка или болка, реват на висок глас, без свян и задръжка, а това дете само плачеше и единствено тихото подсмърчане показваше чувствата му. Мисис Бретън все едно че не чуваше, което беше хубаво. След малко един глас от ъгъла запита:
— Може ли да позвъните на Хариет?
Позвъних. Гувернантката се появи.
— Хариет, трябва да ме сложите в леглото — нареди малката господарка. — Запитайте къде ми е леглото.
Хариет съобщи, че вече е запитала.
— Запитайте дали ще спите при мене, Хариет.
— Не, миси — отвърна гувернантката. — Вие ще спите в една стая с тази млада дама. — И ме посочи.
Миси не стана от мястото си, но усетих, че очите й ме търсят. След няколко минутно мълчаливо оглеждане тя напусна своя ъгъл.
— Госпожо, желая ви лека нощ — рече тя на мисис Бретън; но мене отмина безмълвно.
— Лека нощ, Поли — казах аз.
Нямам нужда да си казваме лека нощ, щом ще спим в една стая — долетя отговорът, след който тя напусна гостната. Чухме как Хариет предлага да я отнесе на ръце. — Няма нужда — долетя отговорът й. — Няма нужда, няма нужда.
И малките крачка затропаха уморено нагоре.
След час, когато и аз отидох да си легна, я намерих будна. Подредила бе възглавниците така, че да поддържат облегнато мъничкото й тяло: ръцете, стиснати една в друга, почиваха тихо на чаршафа с едно спокойствие, присъщо по-скоро на възрастен, отколкото на дете. Известно време се въздържах да заговоря, но преди да духна свещта, й предложих да си легне.
— След малко — отговори.
— Но така ще настинеш, миси.
Тя взе някаква дрешка от стола до леглото и се уви с нея. Оставих я да постъпва както желае. Ослушвайки се в тъмнината, разбрах, че още плаче — плачеше сдържано, тихо и скрито.
На утринта, когато се събудих, дочух да тече вода. Виж ти! Тя беше станала и покачена на стола до умивалника, с усилие и мъка навеждаше каната (която не можеше да вдигне), за да я излее в легена. Интересно ми бе да я наблюдавам как се мие и облича — такава мъничка, усърдна и безшумна. Очевидно не бе свикнала да се оправя сама; закопчалките, връзките, секретните копчета й създаваха затруднения, които тя преодоляваше с възхитително упорство. Сгъна нощницата си, изпъна гладко покривката на леглото и като се оттегли в един ъгъл, където диплата на бялата завеса я скриваше от погледа, притихна. Надигнах се и протегнах глава да видя какво прави. Беше коленичила с чело, облегнато на ръката — разбрах, че се моли.
Гувернантката почука на вратата. Тя се стресна.
— Вече се облякох, Хариет. Облякох се сама, но ми се струва, че съм раздърпана. Оправи ме!
— Защо сте се облекли сама, миси?
— Шт! Говори тихо, Хариет, да не събудиш момичето (имаше предвид мен, която лежах със затворени очи). — Облякох се сама, та да се науча, защото ти скоро ще ме оставиш.
— Искате ли да си отида?
— Когато си ядосана, често съм се молила да си отидеш, но не и сега. Завържи добре колана ми; приглади косата ми, моля ти се.
— Коланът е вързан чудесно. Какво необикновено момиче сте вие!
— Трябва да се върже отново. Моля те, вържи го.
— Ето, готово. Когато ме няма, ще трябва тази млада госпожица да ви облича.
— В никакъв случай.
— Защо? Тя е много мила млада дама. Вярвам, че ще се държите добре с нея, миси, и няма да се показвате надменна.
— Тя няма да ме облича в никакъв случай.
— Смешно малко момиченце!
— Кривиш гребена, Хариет; пътят ми няма да е прав.
— Ах, трудно е да ви се угоди. Така добре ли е?
— Много добре. А сега, след като съм облечена, къде трябва да отида?
— Ще ви заведа в стаята за закуска.
— Хайде тогава.
Тръгнаха към вратата. Тя се спря.
— О! Хариет, защо не сме си у дома! Не ги познавам тези хора.
— Бъдете послушно дете, миси.
— Аз съм послушна, но ей тук ме боли. — И тя сложи ръка на сърцето си и с въздишка изстена: — Татко! Татко!
Аз се привдигнах и станах, за да прекъсна тази сцена, докато още бе възможно.
— Кажете добро утро на младата дама — нареди Хариет.
Тя каза „добро утро“ и излезе след гувернантката. Хариет напусна временно още същия ден, отиде на гости у свои приятели, които живееха наблизо.
Когато слязох долу, намерих Полина (детето се назоваваше Поли, но истинското му име беше Полина- Мери) да седи на масата до мисис Бретън. Пред нея имаше чаша с мляко, в ръката й, която лежеше неподвижна на масата, имаше филия хляб, но тя не ядеше.
— Как да утешим това малко създание, не зная — каза мисис Бретън. — Не хапва нищо, а както я гледам, не е и спала.
Изразих надежда, че времето и доброто отношение ще помогнат.
— Ако успее да се привърже към някого от нас, ще свикне тук, но дотогава не зная — отвърна тя.
ГЛАВА ВТОРА
ПОЛИНА
Изминаха няколко дни и по всичко личеше, че тя трудно ще се привърже към някого от нас. Не се държеше нито невъзпитано, нито капризно: всъщност беше много послушна; но човек мъчно би могъл да си представи същество, по-неподатливо на утешение, дори на успокояване. Беше изпаднала в униние, едва ли възрастен би могъл да преживява по-искрено от нея това печално състояние, едва ли сбръчкан старец, копнеещ за Европа в отдалечен от континента край, би носил на лицето си следите на носталгия тъй видимо, както се бяха отпечатали те на нейния детски лик. Тя сякаш остаряваше и ставаше някак неземна. Аз, Люси Сноу, заявявам, че не страдам от проклятието, наречено прекалено и развинтено въображение, ала всякога, щом надникна в някоя стая и я виждах да седи в ъгъла сама, с глава, подпряна на сухата й детска ръка, изпитвах чувството, че стаята се обитава не от човек, а от привидение.
А в лунните нощи, когато се случваше да се събудя и да видя нейната фигура, коленичила в леглото, бяла и открояваща се в светлата нощница, да се моли подобно фанатичен католик или методист — като ранозрял светец, — тогава ми бе трудно да определя мислите, които ме обземаха, но знам, че и те бяха също тъй нереални и болезнени като ония, обхванали ума на детето.
