Не долавях думите на молитвите й, защото ги изговаряше шепнешком; понякога дори не ги шепнеше, а само ги изстрадваше, но в оскъдните изречения, които долавях, всякога се чуваха горчивите слова „татко, татко мой!“ Разбрах, че това е личност, която бива обсебена от една-единствена идея, и знам, че хората, които се поддават на подобна склонност, са най- нещастните сред мъжете и жените.
Какъв щеше да бъде изходът от това терзание, ако не беше спряно, би могло само да се гадае. Ала то получи внезапен обрат.
Един следобед мисис Бретън, за да я измъкне от обичайното й убежище в ъгъла, я бе сложила да седне на пейката под прозореца и за да задържи вниманието й, накарала я бе да наблюдава минувачите и да брои колко жени ще минат по улицата за определено време. Тя бе застанала неподвижна, загледана разсеяно, без да брои, когато — понеже я наблюдавах — съзрях в очите й странна промяна. Тези нервни, опасни характери — чувствителни, както ги зоват — предлагат възможност за интересни наблюдения за оня, когото по-хладнокръвния темперамент предпазва от съучастие във внезапните им приумици. Втренченият, тежък поглед се замъти, трепна, а сетне в него припламна огън, малкото потъмняло чело се проясни, унилите, отчаяни черти се оживиха, тъжното изражение изчезна и се замени с внезапна възбуда, с напрегнато очакване.
— Истина е! — възкликна тя.
Подобно птичка или стрела, или каквото да било бързо подвижно нещо тя вече бе изхвръкнала от стаята. Как е успяла да отвори пътната врата, не зная — може би е била открехната, а може и Уорън да е бил там и да се е подчинил на заповедта й, която е била непрекословна. Аз — наблюдавайки хладнокръвно през прозореца — я видях с черната рокличка и малката плисирана престилка (тя ненавиждаше детските мантички) да притичва към средата на улицата. И тъкмо когато се канех да се извърна и спокойно да съобщя на мисис Бретън, че детето е полудяло и трябва незабавно да се хване, видях да я повдигат и тя изчезна от хладнокръвния ми поглед и от учудения взор на минувачите. Един господин бе извършил това добро дело и сега, като я загръщаше в своето наметало, бе тръгнал да я върне в дома, от който я бе видял да излиза.
Реших, че ще я предаде на прислужника и ще се оттегли, ала той влезе и като се позабави малко долу, се изкачи по стълбата.
Начинът, по който бе приет, веднага показа, че е познат на мисис Бретън. Тя го поздрави, ала беше възбудена, изненадана, стресната. Във вида и държането й се четеше някакъв протест и в отговор по-скоро на това, отколкото на думите й той каза:
— Не можех да се въздържа, госпожо, невъзможно ми беше да напусна страната, без да видя с очите си как се чувствува тя.
— Но вие ще я разстроите.
— Не вярвам. А как е Полито на татко?
Въпросът бе отправен към Полина, докато сядаше и я слагаше на пода до себе си.
— А как е Полиният татко? — бе отговорът, докато тя се облягаше на коляното му и се взираше в лицето му.
Не беше бурна, многословна сцена — затова се чувствувах благодарна, — ала бе сцена, наистина с толкова бликащи чувства, че именно защото чашата не бе препълнена с пяна, нито преливаше бурно, атмосферата бе още по-тягостна. При стихийни, несдържани срещи отегченият наблюдател бива обхващан от чувство на възмущение или присмех; докато според мен много по-тягостна е онази чувствителност, която се поддава на въздържание подобно роб-великан, обуздаван от силата на благоразумието.
Мистър Хоум бе човек със строги черти — бих казала дори със суров израз; челото му бе изпъкнало, скулите му големи и издадени. Приличаше на шотландец, ала в очите му се четеше прилив на чувства, вълнение се излъчваше от фигурата му. Северният акцент подхождаше на физиономията му. Изглеждаше едновременно и горделив, и приветлив.
Той сложи ръка върху повдигнатото лице на детето. То каза:
— Целуни Поли.
Той я целуна. Щеше ми се детето да издаде някакъв истеричен вик, от който да се успокоя и отпусна. Ала тя беше притихнала; сякаш бе получила онова, което желаеше — всичко, което желаеше, и сега изпитваше пълно доволство. Това същество не приличаше на своя повелител нито по държане, нито по външен вид, а си личеше, че е от неговата кръв; духът й беше подхранван от неговия, както чашата — от шишето.
Без съмнение, каквото и да чувствуваше в момента, мистър Хоум умееше да се владее по мъжки.
— Поли — обади се той, вгледан в своето момиченце, — иди в антрето; ще видиш палтото ми на един стол; бръкни в джобовете, там ще намериш носната ми кърпа; донеси ми я.
Тя се подчини, отиде и се върна, пъргава и покорна. Той говореше с мисис Бретън и тя зачака с кърпата в ръка. Интересна гледка беше да я наблюдаваш, стройна, стегната и хубавка, застанала до коляното му. Забелязвайки, че той продължава да говори, без да я усеща, тя взе ръката му, отвори отпуснатите му пръсти, сложи кърпата и ги затвори върху нея, един по един. Той все още, изглежда, нито я виждаше, нито чувствуваше присъствието й. Тя се сгуши до него и макар да не се поглеждаха и да не разговаряха в продължение на цял час, струва ми се, че и двамата бяха щастливи.
По време на чая движенията и държането на малкото същество неотлъчно привличаха погледа ми. Тя нареди на Уорън, докато той подреждаше столовете:
— Сложете татковия стол тук, а моя ей там, между татко и мисис Бретън — аз ще му подам чая.
Тя седна на мястото си и помаха с ръка на баща си:
— Ела до мен, като че ли сме си у дома, татко.
А после, докато му подаваше чашата, докато разбъркваше захарта му и му сипваше сметана, каза:
— В къщи винаги аз ти приготвям чашата, татко, никой не го прави по-добре от мен, нито дори ти самият.
По време на яденето продължаваше да го ухажва: това изглеждаше някак странно. Щипките за захар бяха прекалено широки за мъничката й ръка, та трябваше да ги държи с две: сребърната кана за сметана, чиниите, самата чаша и чинийката, всичко изискваше от нея двойно напрежение и сръчност; ала тя вдигаше това, подаваше онова и се справяше успешно, без да счупи нищо. Право да си кажа, мислех си, че се меси където не й е работа, но баща й, сляп като повечето родители, изглеждаше много доволен, че тя се грижи за него, и някак си дълбоко успокоен от вниманието й.
— Тя ми е утехата! — не се сдържа да заяви на мисис Бретън. Тази дама, от своя страна, също си имаше „утеха“ и съкровище, което в момента не беше у дома, та съчувстваше на слабостта му.
Втората „утеха“ се появи на сцената малко по-късно същата вечер. Знаех, че ще се върне през този ден, и усещах как мисис Бретън го очаква. Насядали бяхме край огъня след чая, когато Греъм се присъедини към нас: би трябвало да кажа „нахлу“, защото появата му предизвика раздвижване, а сетне, понеже мистър Греъм беше гладен, трябваше да бъде нахранен. Той и мистър Хоум се срещнаха като стари познати: дълго време Греъм въобще не забеляза момиченцето.
След като се нахрани и отговори на многобройните въпроси на майка си, той стана от масата и седна край огъня. Насреща му седеше мистър Хоум, а до лакътя му — детето. Като казвам „детето“, употребявам неподходяща и неописателна дума — дума, подсказваща съвсем друго, но не и това сдържано момиченце, облечено в траурна пола и бяла шемизета, на ръст като голяма кукла, кацнало на висок стол до масичката, с кутийката за шев от бяло боядисано дърво върху нея, стиснало в ръка мъничка носна кърпичка, която старателно поръбваше и усърдно дупчеше с иглата, прилична в нейните пръсти едва ли не на шиш, като от време на време се обождаше и оцветяваше батистата с червени точи;и; трепваше, когато острието — изплъзнало се от контрола на ръката й — се забиваше болезнено дълбоко; но си оставаше все тъй мълчаливо, смълчано, усърдно, съсредоточено, женствено.
По онова време Греъм беше хубав шестнадесетгодишен неверник. Казвам неверник не защото беше вероломен по характер, а защото думата ми се струва най-подходяща, за да обрисувам светлия келтски (а не саксонски) вид на хубостта му: вълнистата му светлокестенява коса, симетричните му черти, усмивката, която излъчваше очарование и лукавство (в най-хубавия смисъл на думата). Разглезено, дяволито момче — такъв беше той в ония дни.
— Мамо — рече Греъм, след като мълчаливо бе огледал малката фигурка пред себе си, и когато
