Тя се извърна да го чуе.
— Ще я нарежа на ленти, да палим с тях свещите.
— Не!
— Ще видиш.
— Моля те, недей.
Греъм стана непреклонен, като чу умолителния тон. Измъкна ножицата от майчината си кошница за ръкоделие.
— Ето, гледай! — извика той и замахна заплашително — през главата на кучето и през носа на малкия Хари.
— Не! Не! Не!
— Тогава ела при мен. Бързай, или режа!
Тя се поколеба, пристъпи неохотно, но се подчини.
— Сега кажи, искаш ли я? — запита той, когато тя застана пред него.
— Моля ти се.
— Но аз искам нещо насреща.
— Какво?
— Една целувка.
— Първо ми подай картината.
Сега на свой ред Поли проявяваше недоверие. Греъм й я даде. Но тя рече да се плъзне от обещанието си, втурна се към баща си и намери убежище на коленете му. Греъм се надигна в безмълвен гняв подир нея. Тя скри лице в жилетката на мистър Хоум.
— Татко, татко, кажи му да си върви!
— Няма да мръдна оттук — отвърна Греъм.
С извърнато лице тя протегна ръка да го отпъди.
— Тогава ще те целуна по ръката — заяви той. В същия миг ръката се сви в юмрук и му плати с такава монета, която никак не приличаше на целувка.
Греъм, който на свой ред умееше да хитрува също като малката си другарка в играта, се оттегли, уж сразен. Той се хвърли на един диван, облегна глава на възглавниците и се смълча като човек, обхванат от силни болки. Поли, заинтригувана от мълчанието му, погледна към него. Очите и лицето му бяха закрити с ръце. Тя се извърна на коленете на баща си и се загледа в своя враг разтревожени и продължително. Греъм изохка.
— Татко, какво му е? — прошепна тя.
— Най-добре попитай него, Поли.
— Боли ли го нещо? — (Второ изохкване.)
— Пъшка, като че ли го боли — отвърна мистър Хоум.
— Мамо — обади се Греъм немощно, — май трябва да пратиш за доктора. Ох, отиде ми окото! — (Ново мълчание, нарушавано само от Греъмовите въздишки.) — Ами ако ослепен? — възкликна той отчаяно.
Побойницата не можа да понесе това предположение. Бързо се озова до него.
— Покажи ми окото си. Не исках да го ударя — исках да те блъсна по устата; и не знаех, че удрям толкова силно.
Мълчание. Лицето й се изкриви.
— Прости ми, прости ми.
Последва смущение, заекване, сълзи.
— Стига си дразнил детето, Греъм — обади се мисис Бретън.
— Всичко това е на шега, милото ми — извика мистър Хоум.
И Греъм отново я вдигна във въздуха, и тя отново го удари, и докато дърпаше лъвските му къдрици, наричаше го „най-лошия, груб, ужасен, лъжлив човек на света“.
В утринта на заминаването му мистър Хоум и дъщеря му водиха продължителен разговор в един прозрачен еркер. Дочух част от този разговор.
— Не може ли да си стегна багажа и да тръгна с теб, татко? — прошепна тя умолително.
Той поклати глава.
— Ще ти преча ли?
— Да, Поли.
— Защото съм малка ли?
— Защото си малка и нежна. Само големите, силни хора могат да пътешествуват. Но не скърби, момиченцето ми; късаш ми сърцето. Татко скоро ще се върне при неговата Поли.
— Не, не, аз не скърбя. Нищо подобно.
— Поли ще страда, ако натъжи татко, нали?
— Да, много.
— Тогава засмей се — не плачи на раздяла, не тъжи и след това. Чакай ме да се върна, а дотогава бъди весела. Можеш ли да го сториш?
— Ще се опитам.
— Вярвам ти. Сбогом тогава. Време е да тръгвам.
— Сега ли? Веднага ли?
— Веднага.
Тя му подаде треперещи устни. Баща й изхлипа, но тя, забелязах, не издаде ни звук. След като я пусна на земята, той стисна ръка на другите и излезе.
Когато външната врата се хлопна, тя се отпусна на колене в един стол с вика: „Татко!“
Този вик беше протяжен и глух — нещо като „Защо ме изостави?“ В следващите няколко минути забелязах — тя преживя дълбоки терзания. И в този кратък период изпита такива тежки чувства, каквито някои не изпитват докато са живи; но тя така беше създадена. И докато бе жива, щеше да изстрадва много подобни мигове. Никой не се обади. Мисис Бретън, бидейки майка, проля няколко сълзи. Греъм, който пишеше нещо, вдигна очи и я загледа. Аз, Люси Сноу, останах невъзмутима.
Малкото създание, оставено само на себе си, си помогна, както малцина са в състояние да го сторят — пребори се с едно неописуемо страдание; и след време до известна степен съумя да го подчини. Този ден, а и следващия тя не пожела да получи утеха от никого. След това се примири.
На третата вечер, както си седеше на пода, изтерзана и притихнала, Греъм, влизайки, я вдигна нежно, без да каже дума. Тя не го отблъсна. Дори се сгуши в прегръдката му, сякаш бе съвсем отпаднала. Когато той седна, тя облегна глава на гърдите му. И след малко задряма. Той я отнесе горе в леглото й. Не се изненадах, когато на другата сутрин първите й думи бяха:
— Къде е мистър Греъм?
Точно тази сутрин нямаше да закусва с нас. Имаше да пише някакво домашно за утринните учебни часове и бе помолил майка си да му изпрати чаша чай в неговата занималня. Поли предложи да я отнесе. Тя имаше нужда да върши нещо, да се грижи за някого. Повериха й чашата, защото, макар и неспокойна, тя бе много внимателна. Тъй като занималнята беше точно срещу стаята за закуска и двете врати — една срещу друга на коридора — очите ми я проследиха.
— Какво правиш? — запита тя, спирайки се на прага.
— Пиша — отвърна Греъм.
— Защо не дойдеш да закусиш с майка си?
— Нямам време.
— Искаш ли закуска?
— Естествено.
— Тогава заповядай.
И тя сложи чашата на пода, подобно тъмничар, който оставя каната на затворника през вратата, и се оттегли. След малко се върна.
— След чая какво друго искаш — какво ще ядеш?
— Каквото и да е, стига да е вкусно. Донеси ми нещо особено вкусно — бъди добра малка женичка.
Тя се върна при мисис Бретън.
— Моля, госпожо, изпратете на сина си нещо вкусно.
