Отговорът, който прозвуча след известно смълчание, бе характерен за внезапните промени в настроението й.
— Каква полза да се говори по такъв глупав начин? — избухна тя. — Защо споменавате татко? Какво е татко за вас? Тъкмо бях започнала да се успокоявам и да не мисля за него толкова много, а сега всичко ще започне отново.
Устната й потрепера. Побързах да й съобщя за полученото писмо и да спомена за нарежданията в него — тя и Хариет незабавно да заминат при обичания й баща.
— Кажи сега, Поли, не се ли радваш?
Не ми отговори. Пусна книгата, спря да люлее куклата, погледна ме сериозно и загрижено.
— Нима не искаш да отидеш при татко си?
— Разбира се — отвърна най-сетне по оня рязък начин, с който обикновено се отнасяше към мен, съвсем различен от начина й да разговаря с мисис Бретън, и още по-друг от гласа, с който се обръщаше към Греъм. Щеше ми се да разбера повечко от мислите й, ала не — тя не желаеше да разговаря повече с мен. Притичвайки при мисис Бретън, тя я разпита и получи потвърждение на новината. Сериозната и важна вест я остави замислена през целия ден. В късния следобед, когато отдолу се чу завръщането на Греъм, тя изведнъж се озова до мен. Взе да оправя панделката на медальона на шията ми, свали и после нагласи отново гребена в косите ми; докато се занимаваше с това, влезе Греъм. — Съобщете му, но не веднага — прошепна тя, — съобщете му, че си отивам.
По време на чая предадох желаното съобщение. Случи се, че по това време Греъм бе силно угрижен дали ще получи училищната награда, за която се състезаваше. Трябваше да му повторя два пъти, докато привлека вниманието му, но дори и тогава новината го отвлече за миг.
— Отива ли си Поли? Колко жалко! Милото малко Мишле, жал ми е, че ще го загубя; мамо, то пак трябва да дойде при нас, нали?
И като изгълта набързо чая, взе една от свещите, премести малката масичка за своите учебници и скоро се задълбочи в уроците.
„Малкото Мишле“ се примъкна край него и легна на килима до нозете му, с лице към пода; безмълвна и неподвижна, остана в това положение до часа за лягане. По едно време забелязах, че Греъм — без да подозира, че тя е наблизо — я бутна с неспокойния си крак. Тя се отдръпна. Миг по-късно една мъничка ръка се откъсна от лицето й, към което беше притисната, и нежно погали безучастния крак. Когато бавачката й я повика, тя се вдигна и тръгна много послешно, като ни пожела тихичко лека нощ.
Не бих казала, че се боях да вляза в спалнята един час по-късно, е все пак се запътих нататък с неспокойно очакване да намеря детето будно и тревожно. Предчувствието не ме излъга, защото я намерих замръзнала и напрегната, кацнала като бяла птичка върху леглото си. Чудех се как да я заговоря; тя по нищо не приличаше на другите деца. Но този път ме заговори тя. Когато затворих вратата и сложих свещта на тоалетката, тя ме посрещна с думите:
— Не мога — не мога да заспя; и по този начин не бих могла — не мога да живея!
Запитах я какво я мъчи.
— Страшно съм нещастна! — промълви с нейното леко фъфлене.
— Да повикам ли мисис Бретън?
— Това е чиста лудост — отвърна ми разгневено тя; и наистина знаех, че ако само бе чула стъпките на мисис Бретън, щеше да се мушне тихо като мишка под завивките си. Докато пред мен показваше особнячеството си, без да се стеснява — понеже никога не ми бе засвидетелствувала чувство на обич, — тя не разкриваше пред кръстницата ми нищо от същността си, пред нея бе едно послушно, макар и странно момиченце. Огледах я. Бузите й бяха зачервени, широко разтворените й очи бяха едновременно тревожни, блестящи и болезнено възбудени. Очевидно бе, че не бива да остане така до сутринта. Сетих се какво я измъчва.
— Не желаеш ли да кажеш още веднъж лека нощ на Греъм? — запитах я. — Той не си е легнал.
Тя веднага протегна ръце да я вдигна. Като я загърнах с един шал, отнесох я отново долу. Греъм тъкмо ставаше.
— Не може да заспи, преди да те е видяла и да се поразговорите още веднъж — казах му. — Мъчно й е, че ще се раздели с теб.
— Разглезих я аз нея — каза той добродушно усмихнат, взе я от мене и целуна пламналото й личице и горящите й устни. — Поли, ти май вече ме обичаш повече от татко си…
— Аз наистина те обичам, но ти не ме обичаш — прошепна тя.
Той я увери в противното, целуна я отново, върна ми я и аз я отнесох обратно, но уви! — върнах я неутешима.
Когато сметнах, че е готова да ме изслуша, казах й:
— Полина, не бива да скърбиш, че ти не си за Греъм онова, което той е за теб. Така е редно.
Вперените в мен питащи очи потърсиха отговора.
— Защото той е момче, а ти момиче, той е на шестнадесет, а ти на шест години, той по природа е силен и весел, а ти си друга.
— Но аз толкова много го обичам! Той трябва да ме обича поне малко.
— Но то е така. Той много те харесва. Ти си негова любимка.
— Аз ли съм любимката на Греъм?
— Да, той няма по-обично дете.
Уверението я поутеши. В тревогата си тя се усмихна.
— Но — продължих аз — не го притеснявай е не очаквай твърде много от него, иначе ще реши, че го дразниш, и тогава всичко е свършено.
— Свършено! — отекна тя тихо. — Тогава ще бъда послешна. Ще се опитам да бъда послешна, Люси Сноу.
Сложих я в леглото.
— Дали ще ми прости този път? — запита ме тя, докато се събличах. Уверих я, че ще й прости, че все още не е враждебно настроен, че просто в бъдеще трябва да е по-внимателна.
— Но бъдеще няма — отвърна тя. — Аз си отивам. Дали някога, някога ще го видя отново, след като напусна Англия?
Отвърнах й обнадеждаващо. След като изгасих свещта, изтече още половин час. Смятах, че е заспала, когато малката бяла фигурка отново се надигна в леглото и тъничкото гласче запита:
— Вие харесвате ли Греъм, мис Сноу?
— Дали го харесвам ли? Да, малко.
— Само малко ли? Харесвате ли го толкова, колкото аз го харесвам?
— Мисля, че не. Не, не колкото ти.
— Харесвате ли го много?
— Казах ти, че го харесвам малко. Защо да го харесвам много? Той е пълен с недостатъци.
— Така ли?
— Всички момчета са такива.
— Повече и от момичетата ли?
— По всяка вероятност. Мъдрите хора казват, че е глупост да смяташ който и да било за съвършен, а що се отнася до симпатии и антипатии, трябва да сме любезни с всички, но да не обожаваме никого.
— Вие мъдра ли сте?
— Ще се опитам да стана. Заспивайте вече.
— Не мога да заспя. Не ви ли боли тук — тя постави тъничката си гърда на мъничките си гърди, — когато си помислите, че ще трябва да се разделим с Греъм, защото и вашият дом не е тук?
— Но, Поли — възкликнах аз, — ти не би трябвало да усещаш такава силна болка, след като скоро ще бъдеш с татко си. Нима го забрави? Нима повече не искаш да бъдеш малката му другарка?
Мъртво мълчание последва моя въпрос.
— Хайде, детенце, лягай и заспивай — настоях аз.
— Леглото ми е студено — отвърна тя. — Не мога да го стопля.
Видях как телцето й трепери.
— Ела при мен — казах с желание, но почти без надежда тя да се съгласи, защото беше странно,
