като двойка във всяко отношение. Опита да я утеши и прикотка. „Защо му се сърди? Какво й е сторил?“… и т. н., докато накрая получи в отговор само сълзи; приласка я и те отново се сдобриха. Но тя беше от хората, които вадят поука от подобни случаи. Забелязах, че нито веднъж, след като я бе отблъснал, не го повика, не го последва, с нищо не показа, че търси вниманието му. Един път й казах да отнесе някаква книга или не помня какво на Греъм, докато той учеше в занималнята си.
— Ще го почакам сам да слезе — отвърна тя гордо, — не желая да го карам да става, за да ми отваря.
Младият Бретън имаше любимо пони, на което яздеше често; от прозореца тя винаги го наблюдаваше как излиза и се връща. Мечтата й беше да поязди веднъж поне из двора, но за нищо на света не бе помолила за подобно благоволение. Един ден отиде на двора, за да го гледа, докато той слиза от кончето. Облегната на портата, по лицето й се бе изписал копнеж да поязди.
— Хайде, Поли, искаш ли да пояздиш? — запита Греъм небрежно. Убедена съм, че думите му са й прозвучали прекалено небрежно.
— Не, благодаря — отвърна тя и се извърна с пълно безразличие.
— Ще съжаляваш — настояваше Греъм. — Знам, че ще ти хареса.
— Главата си отрязвам, че няма! — долетя в отговор.
— Лъжеш. Казала си на Люси Сноу, че мечтаеш да пояздиш.
— Люси Сноу е кле-кречетало — чух я да казва (неумението й да изрича правилно някои думи бе единственото й детско несъвършенство) и с тези слова си влезе.
Греъм, който скоро я последва, каза на майка си:
— Мамо, това дете е ужасно. Пълно е с най-невъзможни чудатости, но без нея ще ми е скучно. Тя ме забавлява сто пъти повече от теб и Люси Сноу.
— Мис Сноу — каза ми Полина (напоследък бе започнала да разговаря с мен нощем, когато оставахме сами в нашата стая), — знаете ли в кои дни от седмицата най обичам Греъм?
— Откъде да знам нещо толкова странно! Нима има ден от седемте, в който той е по-различен, отколкото в останалите шест?
— Разбира се! Не забелязвате ли? Не знаете ли? Той е най-чудесен в неделя; тогава е при нас през целия ден, а вечерно време е толкова добър.
Забележката й не бе съвсем безпочвена. Черкуването и т. н. усмиряваха Греъм през деня, а неделната вечер той прекарваше в спокойни, по-скоро мързеливи развлечения край камината в гостната стая. Настаняваше се на дивана, а после викаше при себе си Поли.
Греъм не беше като другите момчета, радост му доставяха не само буйните игри. Понякога се отдаваше на размишления. Обичаше и да чете, а книгите, които си избираше, не бяха лоши. В подбора им проличаваха характерни предпочитания и дори интуитивен вкус. Наистина тай рядко говореше за прочетеното, но съм го виждала да стои и да размишлява над него.
След като се настанеше до него, коленичила на малка възглавничка или на килима, двамата започваха да си шепнат — думичките им едва се долавяха. От време на време долавях цели фрази. Действително нечие по-добро и по-благородно влияние сякаш успокояваше Греъм и му внушаваше благо настроение.
— Кажи, научили ли някакви нови химни през тази седмица, Поли?
— Научих един много хубав, от четири строфи. Да ти го кажа ли?
— Хайде, но внимателно, без да бързаш.
След като химнът биваше изречен или по-скоро изпят от мелодичния й глад, Греъм се опитваше да поправи начина на рецитирането и изобщо й даваше урок по декламация. Тя учеше бързо, умееше да подражава, а освен всичко радваше я да доставя радост на Греъм. Оказа се податлива ученичка. След химна идваше ред на четенето — най-често някоя глава от Библията. Тук не ставаше нужда да я поправят, защото детето умееше да чете всяка по-обикновена разказвателна глава безпогрешно, а в случаите, когато й се удаваше да разбере темата и да се заинтересува от нея, интонацията и изразителността й бяха удивителни. Хвърлянето на Йосиф в тъмницата, историята на Самуил, Даниил в клетката на лъва — това бяха любимите й пасажи.
— Бедният Яков! — възкликваше понякога с треперещи устни. — Колко е обичал сина си Йосиф! Толкова много — допълни тя веднъж, — толкова много, Греъм, колкото аз те обичам. Ако ти умреш — и тя отвори пак книгата, потърси стиха и прочете, — „аз ще бъда безутешна и ще умра, обзета от скръб“.
При тези думи тя обви Греъм с малките си ръчички, като потегли дългокосата му глава на гърдите си. Това действие, помня, ме порази като странно импулсивно и събуди у мен чувство, каквото изпитваш, когато някой необмислено си играе с полуопитомено, опасно животно. Страхувах се не от това, че Греъм може да я нарани или грубо да я отхвърли встрани, а си помислих, че тя рискува да бъде пропъдена така нетактично и несдържано, че да го преживее по-тежко и от физическия удар. Общо взето обаче, подобни изяви биваха понасяни търпеливо. Дори понякога в очите му засияваше добродушно удивление от нейното искрено пристрастие. Веднъж той каза:
— Ти ме обичаш така, сякаш си ми малка сестричка, Поли.
— О, аз наистина те обичам — отвърна тя, — аз много те обичам.
За жалост не можах дълго да се занимавам в проучване на нейния характер. Прекарала бе едва два месеца в Бретън, когато от мистър Хоум се получи писмо, което известяваше, че се е установил при майчините си роднини на континента, че тъй като Англия му е станала много противна, не възнамерявал да се връща там най-малко още няколко години и желаел малкото му момиченце да замине при него незабавно.
— Чудя се как ли ще приеме тази вест — каза мисис Бретън, като прочете писмото. Чудех се и аз и се нагърбих да й съобщя.
Влязох в гостната — защото тъкмо в тази тиха и украсена стая тя обичаше да остава сама, но всички знаехме, че няма са пипне нищо или по-скоро няма да повреди нищо, което пипне — и я намерих да седи, подобно малка одалиска, на една софа, полузакрита от надиплените завеси на близкия прозорец. Изглеждаше щастлива, всичките й принадлежности за заминаване бяха край нея — бялата кутия за ръкоделие, едно-две парцалчета от муселин, едно-две крайчета от кордела, подбрани за ушиване на кукленски дрехи. Куклата, с нощна шапчица и нощница, лежеше в люлката си, тя я люлееше да заспи, а очите й бяха вперени в едно книга с картинки, сложена в скута й.
— Мис Сноу — прошепна тя, — това е чудесна книга. Кандас — куклата бе кръстена от Греъм на името на легендарната татарска царица, защото с изцапаното си лице наистина приличаше на етиопка, — Кандас вече заспа и аз ще ви поразправям нещо, само че ще говорим по-тихо, да не я събудим. Тази книга ми я даде Греъм. В нея се разказва за далечни страни, много, много далеч от Англия, които пътешествениците достигат, след като пропътуват стотици мили през морета. Диваци живеят в тези страни, мис Сноу, и носят дрехи, различни от нашите, дори някои почти не носят дрехи, за да не им е горещо, разбирате ли? Защото там времето е много топло. Ето една картина със стотици диваци, събрани в някакво пусто място, равнина, покрита с пясък, около човек в черно — това е много добър англичанин мисионер, който им проповядва под тази лампа. — Показа ми една цветна рисунка. — А тук пък има картини — продължи, — още по-странни, Ето я чудната Велика китайска стена, ето една китайка с краче, по-малко и от моето. Тук пък див татарски кон, а пък ей тук, най-невижданото от всичко, е една страна от лед и сняг, без полета, без гори и без градини. В тази страна са открили мамутови кости. Сега няма мамути. Вие не го знаете какво е, но аз ще ви кажа, защото Греъм ми обясни. Огромно, страховито животно, високо колкото стаята и дълго като коридора, обаче не било жестоко и месоядно, така смята Греъм. Според него, ако ме срещне в гората, нямало да ме убие, освен ако не му се изпреча на пътя; тогава ще ме стъпче сред гъсталака, както аз мога да стъпя на някой скакалец в ливадата, без да го забележа.
И продължи да разправя нататък.
— Поли — прекъснах я, — ти би ли искала да пътуваш?
— Още не — бе благоразумният й отговор, — но може би след двадесет години, когато съм вече голяма, висока колкото мисис Бретън, тогава може да пътуваме с Греъм. Смятаме да отидем в Швейцария и да изкачим Монблан, а някой път ще отплаваме до Южна Америка и ще се изкатерим до Ким-ким-боразо.
— А не би ли искала да пътуваш сега, ако татко ти е с теб?
