временното излизане на мистър Хоум от стаята го освободи от стеснителната усмивка, единствената му проява на свенливост, — мамо, в това общество съзирам млада дама, на която не съм представен.
— Сигурно имаш предвид момиченцето на мистър Хоум — отвърна майка му.
— Ах, госпожо — отвърна синът й, — намирам изражението ви за твърде безцеремонно; аз лично непременно бих казал мис Хоум, ако изобщо се осмелявах да заговоря за благородничката, която имам предвид.
— Слушай, Греъм, не ти позволявам да закачаш това дете. Не си въобразявай, че ще те оставя да я вземеш на прицел.
— Мис Хоум — продължи Греъм, несмущаван от резкия отговор на майка си, — ще ми позволите ли честта да ви се представя сам, тъй като никой, изглежда, не желае да ми направи тази услуга? Ваш роб, Джон Греъм Бретън.
Тя го погледна; той стана и се поклони най-сериозно. Тя остави спокойна напръстника, ножиците, ръкоделието; слезе внимателно от високия стол и като направи реверанс с неописуемо достойнство, запита:
— Как сте?
— Имам честта да съм в добро здраве, само малко поизморен от пътешествието. Надявам се, мадам, че и вие сте добре?
— Приблизително добре — долетя отговорът на малката женичка; и тя направи опит да заеме предишния си висок стол, ала като разбра, че това не може да се постигне без катерене и протягане — немислимо унижение — и като не желаеше за нищо на света друг да й помага в присъствието на този непознат млад човек, замени високия стол с друг, по-нисък: към този стол Греъм притегли своя.
— Надявам се, мадам, че настоящото ви жилище, домът на майка, ви дава задоволителен подслон?
— Не абсолютно, искам да си отида у дома.
— Напълно естествено и похвално желание, уважаема; ала желание, на което аз с всички сили ще се противопоставя с намерение да извлека от вас онова ценно нещо, наречено развлечение, което мама и мис Сноу не са в състояние да ми доставят.
— Скоро ще трябва да замина с татко; няма да остана дълго при майка ви.
— О, не, не, вие ще останете при мен, уверен съм. Имам едно пони, което ще яздите, и безброй книжки с картинки, които ще ви покажа.
— Вие тук ли ще живеете сега?
— Да. Това приятно ли ви е? Харесвате ли ме?
— Не.
— Защо?
— Намирам ви странен.
— Лицето ми ли, мадам?
— И лицето, и целият. Имате дълга рижава коса.
— Кестенява, ако обичате; мама я нарича „кестенява“ или златиста, тъй я наричат и приятелите й. Но дори и с моята „дълга, рижава коса“ — (и той размаха с чувство на тържество — знаеше, че е червена, и се гордееше с този лъвски оттенък) — никакъв случай не съм по-странен от ваше благородие.
— Наричате ме странна?
— Точно така.
След известно мълчание:
— Смятам вече да си легна.
— Малко момиченце като вас отдавна трябваше да е в леглото; но вероятно сте се забавили с надежда да ме видите, нали?
— Нищо подобно.
— Сигурно сте желали да се насладите на моята компания. Знаели сте, че се връщам, и сте изчакали да ме видите.
— Забавих се заради татко, а не заради вас.
— Добре, мис Хоум, но аз ще ви стана любимец: скоро ще ме предпочитате пред баща си.
Тя пожела на мисис Бретън и на мен лека нощ: сякаш се поколеба дали държането на Греъм заслужава същото внимание, ала в туй време той я хвана с една ръка и я вдигна над главата си. Тя видя себе си, вдигната нависоко, в огледалото над камината. Внезапността, безцеремонността, неуважението, които се криеха в постъпката, преляха чашата.
— Засрамете се, мистър Греъм! — викна тя възмутено. — Пуснете ме! — А като стъпи на краката си, додаде: — Питам се какво бихте си казали за мен, ако постъпех с вас по същия начин и ви вдигна с едната си ръка — тя размаха този мощен крайник, — както Уорън вдига малко коте.
С тези думи излезе от стаята.
ГЛАВА ТРЕТА
ДРУГАРИ В ИГРИТЕ
Мистър Хоум остана още два дни. Но през това време нито веднъж не излезе от къщи. По цял ден седеше край огнището, ту мълчеше, ту слушаше и отговаряше на мисис Бретън, която разговаряше с него както подобава за събеседник в подобно мрачно настроение — нито с прекалено съчувствие, нито с безразличие, а разумно; бих казала дори майчински, защото беше достатъчно по-възрастна, за да си позволи това.
Що се отнася до Полина, детето беше едновременно щастливо и безмълвно, усърдно и напрегнато. Баща й често я взимаше на коленете си; тя оставаше там, докато усети или си въобрази, че той става неспокоен. Тогава се обаждаше:
— Татко, пусни ме; ще те изморя, тежка съм.
И големият товар се смъкваше на килима, оставаше там или се настаняваше на столче в нозете на „татко“, отваряше бялата кутия и се заемаше с изпъстрената с червени точки носна кърпичка. Тази кърпичка, изглежда, бе замислена като спомен за „татко“ и трябваше да се завърши преди тръгването му; затова и напрежението на брадичката (тя правеше не повече от десетина бода за половин час) се засили.
Вечерта, довеждайки Греъм в майчиния дом (денят му минаваше в училището), ни носеше по-голямо оживление — то ставаше още по-забавно от сцените, които неминуемо се разиграваха между него и Полина.
Вследствие унижението, нанесена й първата вечер след пристигането му, тя се държеше с него отчуждено и надменно. Обичайният й отговор, когато я заговореше, беше:
— Нямам време за вас, други неща ме занимават в момента.
Замолена да определи какви са тия „неща“, тя отговаряше:
— Работа имам.
Греъм се опитваше да привлече вниманието й, като отваряше капака на работната си маса и измъкваше оттам разнообразното й съдържание — печати, червени восъчни пръчки, джобни ножчета, причудливи ярко оцветени гравюри, които бе събирал дълго време. Но дори и това неудържимо изкушение не я разколебаваше докрай.Очите й, вдигнати крадешком от ръкоделието, се стрелкаха често към писалищната маса с разпилените по нея картини. Една гравюра на момченце, което си играе с красиво ловджийско куче, подхвръкна на пода.
— Ах, какво хубаво кученце! — възкликна Полина възхитено.
Греъм се престори, че не е чул. След малко тя се измъкна от мястото си и приближи да разгледа това съкровище. Големите очи и дългите уши на кучето, както и шапката на детето, бяха неотразими.
— Хубава картина! — чу се благоприятната й оценка.
— Подарявам ти я — каза Греъм.
Тя сякаш се поколеба. Желанието да я има беше силно, но да приеме, означаваше да накърни достойнството си. Не. Тя я пусна на пода и се отдалечи.
-Значи не я щеш, така ли, Поли?
— Май че не, благодаря.
— Да ти кажа ли какво ще направя с картината, ако ти не я вземеш?
