капризно малко същество и особено непостоянна по отношение на мен. Но тя дойде, и то веднага, плъзна се по килима като малко привидение. Тя затрепери нервно; аз я умирих. Така успокоена и приласкана, тя най-сетне задряма.
„Какво необикновено дете — мислех си, докато наблюдавах спящото личице на пълнолунието и внимателно и нежно избърсвах насълзените клепачи и мокрите й страни с моята кърпичка. — Как ще премине през този свят, как ще се пребори с този живот? Как ще понесе сътресенията и пораженията, униженията и отчаянията, за които романите и собственият ми ум предупреждава, че са отредени за всяка плът?“
Тя замина на следващия ден, разтреперана като лист, докато се сбогуваше, но овладяла себе си.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
МИС МАЧМЪНТ
Напуснах Бретън шест седмици след заминаването на Полина — без да подозирам, че никога не ще се върна там, никога не ще премина пак по тихите му стари улички — и се прибрах у дома след шестмесечно отсъствие. Предполага се, както е редно, че съм се радвала да се хвърля в обятията на моите сродници. Подобно доброжелателно предположение не вреди никому, затуй ще го оставя без възражение. И вместо да го отрека, позволявам на читателя да ме вижда през следващите осем години като лодка, залюляна блажено на слънцето, в пристанище, гладко като стъкло, а кормчията — изтегнат на малката палуба, с лице извърнато към небето, с притворени очи, унесен, ако щете, в дълга молитва. Многобройни са жените и момичетата, които прекарват живота си по този начин, защо и аз да не съм сред тях?
Та, казвам, представете си ме безгрижна, облагодетелствувана, пълничка и щастлива, изтегната на малкия палубен стол, сгрявана от незалязващо слънце, полюшвана от мекия бриз. В този случай обаче не би могло да се скрие, че аз някак си трябва да съм паднала през борда или че корабът е претърпял крушение. Защото прекалено ясно си спомням един период — и то твърде, твърде дълъг — на студ, на опасности, на съперничество. Дори до днес, присъни ли ми се този кошмар, усещам в гърлото ми да нахлуват горчивите солени морски вълни и ледената им тежест върху гърдите си. Знам, дори, че имаше буря, и то буря, която продължи не един час и не един ден. Дълги дни и нощи не се показваха нито слънцето, нито звездите; със собствените си ръце изхвърляхме такелажа от кораба; тежък ураган ни връхлетя; всяка надежда за спасение бе загубена. С две думи, корабът потъна, екипажът му загина.
Доколкото си спомням, никому не се оплаках за тези си беди. А и кому да се оплача? Следите на мисис Бретън бях загубила много отдавна. Пречки, издигнати от други, бяха прекъснали връзката ни още преди години. Освен това времето бе донесло превратности и за нея. Значителното състояние, което бе наследила за сина си и което бе вложено в някакво акционерно дружество, се бе стопило, както разбрах, до една стотна от първоначалната сума. Греъм, както се говореше, вече имал някаква професия. И той, и майка му напуснали Бретън и сега били май в Лондон. Тъй че възможността да се облегна другиму бе загубена, трябваше да разчитам единствено на себе си. Неподозирах, че мога да бъда самостоятелна и дейна, но тази самостоятелност и действеност ми бяха наложени от обстоятелствата, както се случва и с хиляди други като мен; затова, когато мис Мачмънт, възрастна госпожица, наша съседка, прати да ме повикат, отзовах се на поканата й с надежда, че тя ще ми предложи работа, която ще мога да изпълнявам.
Мис Мачмънт беше богата и живееше в красива къща, ала бе скована от ревматизъм, със схванати ръце и нозе близо двадесет години. Никога не слизаше на долния етаж. Приемната й бе в съседната спалня. Неведнъж бях слушала за мис Мачмънт и нейните странности (по характер била много особена), но не се бе случвало да я видя. Срещнах сбръчкана белокоса жена, мрачна от самота, сурова от продължителната болест, а тъй също раздразнително и сигурно много взискателна. Разбрах, че нейната прислужница или по-скоро компаньонка, която я гледала от дълги години, сега щяла да се омъжва, а тя, научила за сполетялото ме нещастие, ме повикала с надеждата да заместя другата. Направи ми предложение след чая, докато тя и аз седяхме сами край камината.
— Животът ви тук няма да е лесен — заяви тя открито, — защото имам нужда от много грижи и ще сте твърде заета; и все пак сравнен със съществуванието, което водите в момента, може да ви се стори поносим.
Размислих. Разбира се, казах си; и все пак по някаква странна съдбовност няма да е така. Да живея тук, в тази затворена стая, свидетелка на страдания — а често вероятно и отдушник на гнева й, — тъй ли трябва да прекарам младостта си, след като всичко, преживяно от мен досега, меко казано, не би могло да се нарече щастие? За миг сърцето ми се сви и натежа, но бързо се съвзех, защото, макар да успявах да осъзная злините, бях, струва ми се, твърда прозаична, за да умея да фантазирам и съответно да ги преувеличавам.
— Питам се дали ще ми стигнат силите за това — казах.
— Това се чудя и аз — отвърна тя, — изглеждате ми изтощена.
Така беше. Видях се в огледалото, в траурната дреха — унило привидение с измъчени очи. Но тъжната гледка не ме разтревожи. Знаех, че унинието ми е само външно, усещах живота да пулсира в мене.
— А какво друго имате предвид? Изобщо имате ли някакви планове?
— Все още нищо определено, но се надявам да намеря.
— Така си мислите. А може би сте права. Опитайте своя метод тогава и ако не успеете, изпитайте моя. Възможността, която ви предлагам, е на ваше разположение до три месеца.
Това бе много мило. Казах й го и й благодарих. Докато говорех, обхвана я пристъп на болка. Аз й помогнах, направих необходимото, както тя ми нареди, и когато болките отминаха, между нас вече се бе създала някаква близост. От начина, по който тя понесе тази атака, аз разбрах, че е твърда, търпелива жена (търпелива на физическа болка, но може би понякога трудно издържаща на продължителен душевен гнет); а тя пък от готовността, с която й помогнах, откри, че би могла да ме привлече към себе си (защото усети, че й симпатизирам). На другия ден пак ме повика; пет-шест дни последователно търсеше моята компания. По-близкото запознанство, макар да показа някои нейни недостатъци и причудливости, откри в същото време един характер, достоен за уважение. Макар да бе понякога строга и дори мрачна, бих могла да се грижа за нея и да бъда край нея с онова спокойствие, което ни осенява, когато знаем, че държането, присъствието, близостта ни радват и успокояват личността, на която служим. Дори когато ме сгълчаваше — кореше ме понякога, и то твърде рязко, — правеше го без да ме унижи, и аз бързо го забравях. Беше по- скоро сприхава майка, укоряваща дъщеря си, отколкото господарка, смъмряща своята слугиня. Да, тя не умееше да мъмри, но често избухваше. Ала в гнева й всякога се усещаше нишката на разума; беше логична дори и когато се гневеше. Не мина много и растящото чувство на привързаност започна да ми представя мисълта да й стана компаньонка в съвсем нова светлина. След седмица приех.
Тъй две горещи, задушни стаи се превърнаха в моя свят, а една недъгава стара жена ми стана господарка, приятелка и всичко. Да й служа ми беше задължение — болките й станаха мое страдание, успокояването й — моя надежда, гневът й — мое наказание, благодарността й — моя награда. Забравих, че съществуват поля, гори, реки, морета, забравих дори вечно изменящите се небеса отвъд замъгления от пара решетъчен прозорец на тази болнична стая; доволна бях дори, че ги забравях. Всичко в мен се устреми към задължението ми. Приучена и укротена от дългогодишния навик, дисциплината от съдбата си, аз не копнеех за разходки на открито; стомахът ми се засищаше от малките порции, поднасяни на болната. Срещу това тя ми даваше възможността да изучавам необикновения й характер; бих добавила — да се възхищавам от непоклатимостта на нейните добродетели, от силата на страстите й, да се доверявам на истинността на чувствата й. Тя притежаваше всичко това и поради него не се отделях от нея.
И пак заради същото готова бях да кретам с нея още двадесет години, ако мъченическият й живот продължи още толкова. Но друго било писано. Трябвало е, изглежда, да бъде тласната към действие, трябвало е да бъде подканвана, подбутвана, мушкана, подтиквана към деятелност. Късчето човешка обич, което ценях повече от скъп маргарит, трябваше да се стопи в ръката ми и да изчезне подобно зърно от градушка. Задължението, което изпълнявах с такава радост, бе изтръгнато от успокоеното ми сърце. Поискала бях да се споразумея със Съдбата, да се предпазя от случайни, по-големи страдания, приемайки един живот на лишения и дребни скърби. Провидението наказва подобни боязливи ленивци и страхливи безделници.
В една февруарска нощ — не мога да я забравя — край дома на мис Мачмънт се извиси глас, дочут от
