мисля за Франк повече, отколкото за бога; и дано поне ми се признае, че обичайки едно божие творение тъй силно, тъй продължително и тъй истински, с това не съм поругала Твореца — иначе изгледите за спасение на душата ми са нищожни. Ти какво мислиш по тези въпроси, Люси? Бъди мой духовен съветник, кажи ми.
Не бях в състояние да отговоря, нямах думи. Тя, изглежда, си въобрази, че вече съм й отговорила.
— Много правилно, дете мое. Трябва да си признаем, че бог е милостив, но не всякога е разбираем за нас. Трябва да приемем собствената си участ, каквато и да е тя, и да се опитаме да направим щастлива участта на другите. Нали така? Да, и от утре ще се опитам да те направя щастлива. Ще се постарая да сторя нещо за тебе, Люси — нещо, което да те облагодетелствува, когато аз умра. Главата ме заболя от много приказки, затова пък съм щастлива. Върви да спиш. Часовникът отмерва два. Колко до късно стоиш — или по-скоро до колко късно аз с моя егоизъм те задържам тук. Сега върви. Не се тревожи повече за мене. Чувствувам, че истински ще си отпочина.
Тя се нагласи като за сън. Аз също се оттеглих в нишата към нейната стая. Нощта премина спокойно. И също тъй спокойно, изглежда, е настанал сетният й час — спокойно и безболезнено. На сутринна я намерихме бездиханна, почти изстинала, отпусната кротко, непомръднала. Възбуденият й дъх и промяната в настроението й са били предупреждение за наближаващия удар, а този единствен удар е бил достатъчен, за да прекъсне нишката на нейното съществувание, изтрита до скъсване от болестта.
ГЛАВА ПЕТА
ОБРЪЩА СЕ НОВА СТРАНИЦА
След като господарката ми беше мъртва и пак останах сама, трябваше да си подиря ново място. По онова време, изглежда, съм била с леко — но съвсем леко — разстроени нерви. Признавам, не изглеждах добре — бях слаба, изнемощяла, със сенки край очите; като болногледачка след нощно бдение, като преуморена слугиня, като бездомница, потънала в дългове. Дългове нямах, не бях и съвсем бедна, защото, макар мис Мачмънт да не бе успяла да ме облагодетелствува тъй, както бе споменала в последната си нощ, все пак след погребението заплатата ми беше изплатена от втория й братовчед, наследника, алчен на вид, с остър нос и тясно лице, който наистина, както научих по-късно, се оказал невиждан скъперник — пълна противоположност на щедрата си родственица, мрачен фон, на който се откроява светлата й памет, благославяна и до днес от бедни и нуждаещи се. Притежателка на петнадесет лири, на здраве, поизтощено, но незасегнато, и на също тъй крепък дух, аз можех все още, сравнена с други, да се смятам в завидно положение. Завидно наистина, но твърде объркано — нещо, което усетих с голяма острота, защото точно след една седмица трябваше да напусна настоящото си убежище, без да имам къде да се приютя…
В тази моя дилема ми остана — като единствена възможност — да отида и да се посъветвам с една стара служителка на нашето семейство, някогашна моя бавачка, а сега домоуправителка на голямо имение близо до мис Мачмънт. Тя се опита да ме утеши, ала не знаеше какво да ме посъветва. Когато си тръгнах на здрачаване, в душата ми все още беше пълен мрак. Чакаха ме две мили път. Беше ясна, мразовита нощ. Въпреки самотата, бедността и вътрешната ми обърканост сърцето, подхранвано и окуражавано от жизнеността на моята младост, която наброяваше едва двадесет и две лета, туптеше леко и силно — туптяло е силно, убедена съм, защото иначе бих се страхувала да вървя сама по пътя, която минаваше през стихнали поля, без никъде да проблясва светлинка от село, чифлик или колиба; бих треперила от мрака, защото единствено по звездите успявах да следвам неясната пътека; бих трепкала още по-силно от непривичното присъствие на онова, което в споменатата нощ светеше на север, една движеща се загадка — звездата Вечерница. Но тази тържествена странница ми подействува другояче — не ме уплаши. Тя ми донесе сякаш нова вяра. Почерпих сили от режещия, равен ветрец, който духаше по нейната пътека. Смела мисъл прониза ума ми; разумът бе готов да я възприеме.
— Остави тази пустош — чух да ми се казва — и се махни оттук.
— Къде? — запитах.
Не трябваше да се озъртам много. Вдигайки поглед от селската енория в равната, богата Средна Англия, аз видях с мисълта си онова, което никога не бих съзирала в тленните си очи — видях близкия Лондон.
На другия ден пак отидох в имението и като потърсих отново домоуправителката, съобщих й за намерението си.
Мисис Барит беше сериозна, здравомислеща жена, макар и да не бе странствувала повече от мен. Но каквато бе сериозна и здравомислеща, не сметна, че съм загубила ума си, защото, нека кажа, от мен винаги се е излъчвала една уравновесеност, която всякога ми е била последна като монашеска плащеница, под чието прикрие съм успявала да извърша безнаказано и дори при всеобщо одобрение дела, които, предприети при външна възбуда и вълнение, биха накарали мнозина да ме сметнат за фантазьорка и дори фанатичка.
Домоуправителката изреждаше някои вероятни затруднения и белеше портокали за конфитюр, когато някакво дете изтича край прозореца и се втурна в стаята. Беше хубавко и както подскачаше и ми се усмихваше — защото ние се познавахме (познавах и майка му, младата омъжена жена на това семейство), — аз го вдигнах на коленете си. Макар общественото ни положение сега да се различаваше, с майката на това дете бяхме съученички, когато аз бях на десет, а тя на шестнадесет години; не бях я забравила — хубавка, но глуповата, в по-долен от моя клас.
Възхищавах се на хубавите тъмни очи на момченцето, когато майката, младата мисис Ли, влезе при нас. В каква красива и благородна жена се бе превърнало добродушното и приятно, но несхватливо момиче! Съпружеството и майчинството я бяха променили така, както съм виждала да променят и други, по- невзрачни от нея. Мен тя беше забравила. Аз също се бях променила, макар за жалост към лошо. Не се и опитах да припомня познанството ни; защо да го сторя? Дошла бе да отведе сина си на разходка, а подир нея вървеше бавачка с бебе в ръце. Споменавам случката само защото, обръщайки се към бавачката, мисис Ли заговори на френски (ужасен френски между другото, с непоправимо лошо произношение, което принудително ме върна пак към ученическите ни години) и аз разбрах, че жената е чужденка. Малкият също говореше свободно френски. Когато всички се оттеглиха, мис Барит обясни, че младата й господарка довела тази чужденка бавачка преди две години, на връщане от едно пътуване из Европа, че с нея се отнасяли също като с гувернантка и че не правела друго, освен да разхожда бебето и да говори френски с господарчето Чарлс. „И — добави мис Барит — тя разправя, че много англичанки в чуждестранни семейства там са поставени не по-зле от нея самата тук.“
Постарах се да запаметя това незначително сведение, така както грижливата домакиня събира безполезните на пръв поглед парцалчета и остатъци, които практичният й ум някой ден ще оползотвори. Преди да се сбогувам с моята стара приятелка, тя ми даде адреса на една почтена, старомодна странноприемница в Лондон, която, обясни ми тя, чичовците ми посещавали навремето.
Нека читателят не мисли, че решавайки да тръгна за Лондон, съм била застрашена от нещо или че ми е струвало кой знае какви усилия. Средства имах предостатъчно, за да отида, да престоя няколко дни и ако не намеря смисъл да оставам, да се върна обратно. Гледах на това по-скоро като на кратка ваканция за един уморен човек, отколкото на приключение на живот или смърт. Да приемаш всяко свое начинание като нещо в реда на нещата, е най-добре. Това ти позволява да останеш спокоен телом у духом, докато прекалените очаквания те правят трескав и телом, и духом. По онова време петдесет мили бяха един ден път (защото ви разправям за отдавна отминали дни. Косата ми, която до късни години устоя на скрежа на времето, сега се вие бяла под бялата шапчица, като сняг под снежна пряспа.) Около десет часа на една февруарска вечер пристигнах в Лондон.
Уверена съм, че ти, читателю, си от ония, които не биха ми благодарили за едно поетическо възпроизвеждане на първите ми впечатления, и толкоз по-добре, защото нямах време, нито пък настроение за подобно нещо, тъй като пристигнах късна, тъмна, сурова дъждовна вечер, в един Вавилон и сред един мравуняк, чиято безбрежност и неизвестност напрегнаха до крайна степен всичките ми способности за здравомислие и самообладание, с които поради липса на по-блестящи качества природата ме е надарила.
Когато слязох от дилижанса, речта на кочияшите и на другите, които се навъртаха наоколо, ми се стори странна, като непознат език. За пръв път чувах английския, насечен по този начин. Както и да е, успях да ги разбера и да ги накарам и те да ме разберат поне дотолкова, че да пренеса и себе си, и сандъка до