всички, но разтълкуван, изглежда, само от един. След спокойната зима, бурите тласкаха към нас пролетта. Бях сложила мис Мачмънт да си легне, седях и шиех край огъня. Вятърът стенеше в прозорците. Стенал беше тъй през целия ден, но с падането на нощта тонът му се промени — стана по-остър, по-пронизителен, по-ясен, вопъл, раздиращ и смразяващ нервите, се долавяше във всеки негов напор.
„О, спри! Спри!“ — извиках мислено, оставих разстроена ръкоделието и направих безуспешен опит да запуша уши, да не чувам този пронизителен, остър плач. Същия глас бях чувала и преди и опитът ме бе навел на една теория за онова, което той вещаеше. Три пъти в живота събитията ме бяха научили, че тези странни интонации на бурята — този неспокоен, безнадежден плач — предсказват приближаването на атмосферни промени, неблагоприятни за живота. Епидемичните болести според мен твърде често се предшествуват от такъв хълцащ, стенещ, измъчен, жалостив източен вятър. От това според мен води началото си ирландската легенда за злия дух „банши“, чийто злокобен вой предвещава смърт в дома. Струваше ми се тъй също — но не бях достатъчно учена, за да си обясня съществува ли връзка между обстоятелствата, — че по същото време стават вулканични изригвания в далечни части на света, реки внезапно заливат бреговете си, необясними приливи връхлитат разгневено върху ниски морски брегове. „В подобни периоди — казвах си — нашата земя изглежда разкъсана и объркана: по-немощните от нас посърват от гневния й дъх, изригващ горещ из димящите вулкани.“
Вслушвах се и треперех; мис Мачмънт спеше.
Към полунощ за около половин час м бурята настъпи пълно затишие. Жарта, която тлееше, бурно се разгоря. Почувствувах, че въздухът се е променил и е станал по-остър. Повдигнах транспаранта и завесата, подадох глава навън и видях звездите да проблясват ярко в студа.
Извърнах се и очите ми срещнаха будния взор на мис Мачмънт, която бе вдигнала глава от възглавницата и ме гледаше с необичайно вълнение.
— Хубава ли е нощта? — запита тя.
Отвърнах утвърдително.
— Така и предположих — рече, — защото се чувствувам много бодра и много добре. Повдигнете ме. Тази нощ се усещам млада — продължи тя, — млада с весело сърце, щастлива. Дали пък болестта ми няма да отмине, дали не ми е отредено да се порадвам на здраве? Ще бъде истинско чудо.
„А не живеем във века на чудесата“ — помислих си, зачудена, че я чувам да приказва така. Тя продължи, заговори за миналото и взе да си припомня някогашни случки, сцени и хора с учудваща яснота.
— Тази нощ ми е приятно да мисля за миналото — каза тя, — ценя го като мой най-скъп приятел. В момента то ми доставя дълбоко удоволствие, връща в сърцето ми жива и красива действителността — не само кухи представи, а онова, което някога е било действителност и което аз вече смятах за отдавна разложено, стопено, размесено с гробовна песен. Сега съм господарка на часовете, на мислите, на надеждите на моята младост. Съживявам любовта на живота си, единствената ми любов, едва ли не единственото ми дълбоко чувство, защото не съм особено добра жена — не съм дружелюбна. Но въпреки това съм имала дълбоки чувства, и тези чувства са имали обекти, които в своята неповторимост са ми били скъпи, тъй както всички ония неизброими неща, по които мнозинството от мъжете и жените пилеят своето внимание. Докато обичах, докато бях обичана — ах, как живеех тогава! Каква вълшебна година от живота си припомням! Колко лъчезарна се връща пак при мене тя! Каква пищна пролет, какво топло, прелестно лято, каква мека лунна светлина, посребрила есенните вечери, какви несдържани надежди под заледените води и заскрежените поля на зимата! През цялата тази година сърцето ми живя със сърцето на Франк. О, благородният ми Франк. О, верният ми Франк! Добрият ми Франк! Толкова по-добър от мене — толкова по- извисен във всичко! Сега знам това, сега мога да го кажа. Малко са жените, престрадали така дълбоко загубата на любимия, но и малко са ония, обичани тъй силно, както бях аз. Любовта му не беше като другите. Знаех, че ме обича, вярвах му дълбоко. Неговата любов правеше чест, тя покровителствуваше и извисяваше; но също тъй тя радваше оная, на която бе отдавана. Нека сега попитам, сега, в този миг, когато разумът ми е тъй странно прояснен — нека размисля защо ми бе отнета. За какво престъпление съм била наказана, та след дванадесет месеца на върховно блаженство да изстрадам тридесет години на дълбока скръб? Не зная — продължи, след като помълча, — не мога, не мога да видя причината, но в този час мога да изрека от сърце нещо, което не съм могла до този миг: непроницаеми боже, да бъде волята ти! И в този миг вярвам, че смъртта ще ме върне при Франк. Никога досега не съм го вярвала.
— Той е умрял, така ли? — запитах тихо.
— Мило момиче — започна тя, — една Бъдни вечер се облякох и премених, защото моят любим, моят бъдещ съпруг щеше да ме посети. Седнах да го чакам. Отново изживявам този миг. Виждам снежния здрач да се прокрадва през прозореца, над който завесата не бе спусната, защото исках да го съзерцавам, докато язди към мен по снежната алея. Виждам и усещам мекия огън, който ме стопля, играе по копринената ми дреха и от време на време озарява младежкия ми лик в отсрещното огледало. Виждам луната на спокойната зимна нощ да плува пълна, ясна и студена над тъмната растителност и посребрените ливади на имението ми. Чакам, пулсът ми бие нетърпеливо, ала в ума не се промъква никакво съмнение. Пламъците в огнището бяха замрели, но жаравата бе още искряща, луната се бе изкачила високо, но все още се виждаше от прозореца, наближаваше десет. Обикновено той идваше по-рано, ала веднъж-дваж бе закъснял както сега. Дали макар веднъж няма да ме разочарова? Не, нито веднъж; и сега вече идваше, идваше бързо, да навакса изгубеното време. „Ах, Франк, неразумни ездачо — рекох си, заслушана радостно и тревожно в наближаващия тропот на коня, — ще ти се карам за това. Ще ти кажа, че на опасност ти излагаш моята шия, защото всичко, което е твое, ми е по-ценно и по-скъпо, отколкото ако беше мое.“ Той приближаваше, съзирах го, но май очите ми бяха замъглени от сълзи, не виждах добре. Ето коня, чух тропота му или по- скоро видях някаква грамада, долових глъчка. Кон ли беше това наистина? Ако ли не, какво бе тежкото, влачещо се нещо, което прекосяваше тъй странно черно, поляната пред къщи? Как бих могла да назова онова, което виждах в лунния светлик пред мен? И как да изрека чувството, което се надигна в душата ми?
Изтичах безмълвна навън. Едно огромно животно — всъщност черния кон на Франк — стоеше разтреперано, задъхано, запенено пред портата. Някакъв човек го държеше — предположих, че е Франк.
— Какво става? — запитах.
Томас, собственият ми слуга, ми отвърна троснато:
— Влезте вътре, госпожо. — А сетне нареди на прислужничката, която притича към кухнята, тласкана сякаш от някакво предчувствие: — Рут, прибери господарката вътре! Веднага!
Но аз вече коленичех на снега до онова, което лежеше там — което бях видяла да се влачи по земята, — което пъшкаше, стенеше на гърдите ми, когато го привдигнах и го притиснах до сърцето си. Не беше мъртъв, беше в полусъзнание. Заповядах да го внесат вътре. Не им позволих да ми нареждат каквото и да било и да ме отделят от него. Имах достатъчно присъствие на духа не само да владея себе си, но да разпореждам и на другите. Опитали се бяха да ме третират като дете, както най-често се отнасят с хора, поразени от божия гняв, но аз не слушах никого освен хирурга, а когато той стори онова, което бе по силите му, останах сама при моя умиращ Франк. Той събра сили да ме вземе в обятията си, намери глас да назове името ми, чу ме как се моля над него шепнешком, усети ме, докато нежно и любовно се грижех за него.
— Мария — каза той, — умирам щастлив като в рая.
С последния си дъх ми се закле във вярност. Когато изгря зората на Коледния ден, моят Франк беше при бога.
— И всичко това — продължи тя — се случи преди тридесет години. Оттогава живея в страдание. Едва ли съм извлякла дълбока поука от всичките си злощастия. Всяка по-мека, по-дружелюбна душа те биха превърнали в светица, силните, зли души биха станали демони, а що се отнася до мене, аз си останах една поразена от беда себична жена.
— Но вие сте вършили много добрини — прекъснах я, защото тя беше известна с големите си материални подаяния.
— Искаш да кажеш, че не съм скъпила парите си там, където те биха могли да смекчат нечие нещастие! Ала какво от това? Да давам, не ми е струвало усилие, нито ми е причинявало болка. Но от днес нататък аз съм готова да променя начина си на мислене, да се подготвя за срещата си с Франк. Виждаш ли — още
