— Ставай, мързеливецо! — възкликна той с престорена сърдечност. — Върви подир тях! Ей ги на ъгъла край пчелните кошери.
Линтон събра сили и остави огнището. Прозорецът бе отворен и когато той излезе навън, аз дочух Катрин да пита необщителния си другар какво означаваше надписът на вратата. Хертън се загледа нагоре и се почеса по врата като същински глупак.
— Пише нещо неразбрано там — отвърна той. — Не мога да го прочета.
— Не можете да го прочетете? — отекна Катрин. — Че то е на английски и аз го разчитам. Искам да зная защо са го написали.
Линтон се изкикоти и това бе първата му проява на веселост.
— Той не знае да чете — рече той на братовчедка си. — Допускахте ли, че може да съществува такъв колосален тъпанар?
— Напълно нормален ли е? — сериозно го запита Катрин. — Да не би да куца нещо в главата му? Вече на два пъти му задавам въпроси, но и двата пъти той изглеждаше тъй глупав, сякаш не е разбрал какво го питам. Всеки случай и аз не разбирам думите му.
Линтон пак се закиска и се загледа закачливо в Хертън, който в тоя момент положително нямаше вид на човек, комуто е ясно за какво става дума.
— Нищо му няма, само мързелът му пречи. Не съм ли прав, Ърншоу? — рече той. — Братовчедка ми те мисли за идиот. Ето последиците от презрителното ти отношение към «зубренето», както би казал ти. Катрин, забелязахте ли отвратителното му йоркширско произношение?
— Дявол да го вземе, има ли някаква полза от ученето? — възрази Хертън, по-склонен да заговори на всекидневния си другар.
Той щеше да каже още нещо в тоя дух, но двамата млади прихнаха в смях. Моята лекомислена госпожица се зарадва, като разбра, че може да се забавлява със странните му приказки.
— Каква е ползата от дявола в това изречение? — рече Линтон през смеха си. — Татко ти заръча да не казваш лоши думи, а ти не можеш да отвориш уста и да не изпуснеш някоя. Опитай се най-сетне да се държиш като джентълмен!
— Ако ти не приличаше повече на момиче, отколкото на момче, щях ей сега да те сваля на земята. Да, като нищо щях да те сваля на земята, жалък слабак такъв! — отвърна разсърденият простак и тръгна да си върви с пламнало от гняв и унижение лице, защото съзнаваше, че са го обидили, а не знаеше как да отвърне на обидата.
Двамата с Хийтклиф дочухме тоя разговор. Той се усмихна, като видя, че Хертън си отива, но веднага след това хвърли пълен с отвращение поглед към лекомислената двойка. Те бъбреха пред входа на къщата. Линтон се бе оживил доста много, докато говореше за грешките и недостатъците на Хертън и разказваше разни весели случки за него, а Кати се радваше на неговите дръзки и язвителни забележки, без да обръща внимание, че те издават злъчния характер на момчето. Вече изпитвах повече неприязън, отколкото състрадание към Линтон, и ми се видя донякъде оправдано баща му да се отнася пренебрежително към него.
Останахме до следобеда, защото едва тогава успях да откъсна госпожица Кати от тях. За щастие господарят ми не бе излизал от стаята си и не знаеше нищо за дългото ни отсъствие. На връщане в къщи исках да разправя на повереницата ми какви са хората, с които се бяхме разделили, но тя си бе втълпила, че съм предубедена срещу тях.
— Ех, Елен — възкликна тя, — ти държиш страната на татко. — Зная, че си пристрастна, защото иначе нямаше толкова години да ме лъжеш, че Линтон живее много надалеч от нас. В същност много съм ти сърдита, но тъй се радвам, че не желая да изразявам недоволството си. Ти обаче не трябва да кажеш нито дума за чичо ми. Не забравяй, че той е мой чичо, а пък аз ще смъмря татко, загдето се е карал с него.
И тя продължаваше да бъбри в тоя дух, докато накрая се отказах от намерението си да я убедя, че греши. Тая вечер тя не отвори дума за посещението ни в «Брулени хълмове», защото не можа да види господин Линтон. На другия ден тя му разправи всичко, с което ми причини не малко огорчение. И все пак не съжалявах особено. Струваше ми се, че той ще се справи много по-добре със задачата да напътствува и предупреждава Катрин, отколкото аз. Но той бе много плах и не можа да й даде приемливи доводи за нежеланието си тя да посещава «Брулени хълмове» и да поддържа връзки с тези хора, а Катрин искаше да има добри основания за всяко ограничение, което дразнеше разглезения й дух.
— Татко — възкликна тя след утринните поздрави, — знаеш ли кого срещнах вчера, когато се разхождах из полето? На, ето че се сепна! Татко, ти не си постъпил правилно, нали? Видях… Но изслушай ме и ще видиш как успях да изоблича и теб, и Елен, която се е съюзила с теб, а в същото време се преструваше, че й е мъчно за мен, когато все се надявах, че Линтон ще се върне и винаги оставах разочарована.
Тя изложи вярно всичко около разходката си и нейните последици, а господарят не я прекъсна, макар че неведнъж ме поглеждаше с укор в очите. Кати завърши разказа си и той я притегли към себе си, после я запита дали знае защо бе скрил от нея, че Линтон живее наблизо. Нима тя би могла да помисли, че той е постъпил така, за да я лиши от едно невинно удоволствие?
— Постъпил си така, защото не обичаш господин Хийтклиф — отвърна Кати.
— Значи, мислиш, че държа повече за себе си, отколкото за тебе, Кати? — запита я той. — Работата не е там, че не обичам господин Хийтклиф, а че той не ме обича. Много зъл човек е и обича да пакости на хората, които мрази, а също и да ги разорява, стига те да му дадат и най-малката възможност за това. Знаех, че не можеш да поддържаш връзки с братовчед си, без да влизаш в допир с господин Хийтклиф, и че той те мрази заради мен. Ако взех мерки да не видиш отново Линтон, това бе само за твое добро и за нищо друго. Смятах да ти обясня тия работи, когато станеш по-голяма, и съжалявам, че не сторих това по- рано.
— Но господин Хийтклиф се държа съвсем сърдечно, татко! — забеляза Катрин. — При това той няма нищо против да се срещаме. Каза ми, че мога да идвам в къщата му, когато пожелая, стига да не ти казвам за това, защото си се карал с него и няма да му простиш, загдето се е оженил за леля Изабела. И ти няма да му простиш! Ти си виновният. Той е съгласен да дружим — Линтон и аз, — а ти не си.
Като видя, че няма да може да я убеди колко зъл е чичо й, господарят й разправи набързо как той се бе държал с Изабела и по какъв начин бе станал собственик на «Брулени хълмове». Крайно неприятно му беше да говори обстойно по въпроса, защото макар и да говореше нарядко за това, дълбоко в себе си той все още хранеше оня ужас и отвращение към стария си неприятел, които го бяха обзели след смъртта на госпожа Линтон. «Тя можеше и сега да е жива, ако не беше той!» Тая горчива мисъл не го оставяше и за него Хийтклиф бе убиец. Госпожица Кати не познаваше други лоши дела освен собствените си незначителни прояви на непослушание, несправедливост или гняв, дължащи се на буйния й нрав и лекомислие, за които тя се разкайваше още в деня, когато се бе провинила. Сега тя се смая при мисълта, че може да съществува човек с душа, толкова черна и пълна с такава омраза, че години наред да крои и разсрочва отмъщението си, без нито веднъж да почувствува угризение на съвестта. Тя изглеждаше тъй смутена и потресена от тая непозната страна на човешката природа, изключена дотогава от заниманията и мислите й, че господин Едгар счете за излишно да й говори повече по въпроса. Той само добави:
— Сега вече ще знаеш, мило дете, защо искам да отбягваш тоя дом и това семейство. Залови се със старите си занимания, върви да си играеш, както винаги, и не мисли повече за тия неща.
Катрин целуна баща си и мълчаливо седна да учи уроците си, отдавайки по навик няколко часа на това занимание. После тя го придружи в разходката му из имението и денят премина като всеки друг. Привечер обаче тя се оттегли в стаята си, а аз отидох да й помогна да се съблече и я заварих да плаче на колене край леглото.
— Че засрамете се, глупаво дете! — възкликнах аз. — Ако имахте истински ядове, щеше да ви е срам да пророните и една сълза за тая дреболия, която не е по гайдата ви. Госпожице Катрин, вие никога не сте изпитвали и най-малката истинска мъка. Представете си за миг, че господарят и аз ни няма на тоя свят и вие сте съвсем сама: как щяхте да се чувствувате тогава? Сравнете настоящето с едно такова нещастие и бъдете благодарна, че имате приятели, вместо да копнеете по други.
— Не плача за себе си, Елен — отвърна тя, — а за него. Той очаква да ме види утре и ще бъде тъй разочарован. Ще ме чака, а аз няма да отида.
— Глупости! — рекох й. — Нима вярвате, че е мислил толкова за вас, колкото вие за него? Нали има Хертън за другар? На сто души едва ли ще намерите един, който да плаче, загдето е загубил някой роднина,
