когото е виждал само два пъти в два следобеда. Линтон ще се сети как стои работата и няма повече да мисли за вас.
— Но не мога ли да напиша една бележка, за да му кажа защо не мога да отида? — запита тя и стана на крака. — А трябва да му пратя и книгите, които обещах да му заема. Неговите книги не са толкова интересни, колкото моите, и като му казах колко са интересни, той искаше на всяка цена да ги получи. Не мога ли да му пиша, Елен?
— Не, разбира се, че не! — решително отвърнах аз. — Тогава и той би ви писал и тая работа няма да има край. Не, госпожице Катрин, трябва изцяло да забравите това познанство. Татко ви очаква това от вас и аз ще се погрижа да бъде тъй.
— Но нима една малка бележчица… — пак продължи тя, гледайки ме умолително.
— Стига! — прекъснах я. — Няма да има никакви малки бележчици. Хайде, лягайте!
Тя ме погледна накриво — толкова накриво, че отначало не исках да я целуна за лека нощ. Завих я и много недоволна затворих вратата, но се разкаях посред път, тихо се върнах и какво да видя! Госпожицата бе застанала край масата с лист хартия пред себе си и с молив в ръка. Когато влязох, тя гузно прибра молива и хартията.
— Няма да има кой да отнесе това, Катрин, дори и да го напишете — казах аз. — А сега ще изгася свещта.
Загасих пламъка, за което получих плесник по ръката и едно сръдливо: «Колко сте лоша!» Пак я оставих сама, а тя залости вратата, изпаднала в едно от най-сърдитите си настроения. Писмото бе написано и изпратено до адресанта по един от хората, които идваха от селото, за да вземат мляко. Аз обаче научих това едва след време. Изминаха седмици и Кати си възвърна доброто настроение, макар и много да обичаше да се уединява в разни кътчета. Случеше ли се да се приближа неочаквано до нея, тя често се сепваше и се навеждаше над книгата, в която се бе зачела, с явното желание да я скрие от мен, но аз откривах краищата на отделни листове хартия, които се подаваха между страниците на книгата. Освен това тя се изхитри да слиза долу рано призори и да се върти из кухнята, сякаш очакваше някой да дойде. В библиотеката тя имаше едно малко чекмедже, с което се занимаваше по цели часове, без да забрави да взема ключа, когато се махаше оттам.
Веднъж, когато тя разглеждаше това чекмедже, аз забелязах, че играчките и дрънкулките, които доскоро се намираха в него, се бяха превърнали в малки парчета сгъната хартия. Те събудиха любопитството и подозренията ми. Реших да надникна в потайната й съкровищница и привечер, още щом господарят ми и тя се качиха горе, претърсих връзката ми с ключове и намерих един, който прилягаше в ключалката на нейното чекмедже. Отворих го и изпразних съдържанието му в престилката си, после взех листчетата със себе си, за да мога спокойно да ги разгледам в моята стая. Аз и без това подозирах истината, но все пак останах изненадана, като открих куп писма, плод на почти ежедневна кореспонденция между нея и Линтон Хийтклиф — отговори на записки, изпратени до него. Онези с по-раншна дата бяха боязливи и кратки, но се превръщаха постепенно в дълги любовни писма. Те бяха глупави — нещо напълно естествено за възрастта на автора им — и все пак в тях се срещаха тук-там такива пасажи, които ми се сториха заимствувани от източник с по-голяма опитност. Някои от тях представляваха странна смесица от пламенни плоски изрази, започваха със силни чувства и завършваха с престорения и претрупан стил, на който един ученик пише на въображаемата си изгора. Не зная дали те са задоволявали Катрин, но аз ги считах за нелепости без всякаква стойност. Прегледах доста голям брой от тях, после ги завързах в една носна кърпичка и ги скрих нейде, като заключих празното чекмедже.
Вярна на навика си, младата ми господарка слезе рано и влезе в кухнята. Видях я да отива към вратата, когато пристигаше едно малко момче. Докато доячката пълнеше гюма му с мляко, Кати пъхна нещо в джоба му и извади нещо от него. Заобиколих градината, за да издебна пратеника. Той се би геройски, за да запази повереното му писмо, и в боричкането двамата разляхме млякото. Аз обаче успях да изтръгна писмото от него, после го заплаших, че ще си изпати, ако не си отиде право в къщи, и седнах край стената, за да прочета сантименталното съчинение на госпожица Кати. То бе по-просто и по-смислено писмо от това на братовчеда й — много хубавичко и много глупавичко. Поклатих глава и замислена влязох в къщата. Тоя ден валеше и тя не можеше да се развлича с разходки из парка. Привършила утринните си занятия, тя потърси утеха в чекмеджето. Баща й четеше някаква книга, седнал край масата, а аз нарочно си намерих работа, като се заех да зашивам разпорените ресни на пердето пред прозореца, без нито за миг да я изпускам от поглед. Никоя птичка, долитаща от разграбеното си гнездо, което е оставила пълно с чуруликащи малки рожби, не е изразявала по-пълно отчаяние с тревожните си крясъци и пляскания с криле, отколкото тя с нейното единствено «Ах!» и с промяната в израза на доскоро щастливото й лице. Господин Линтон вдигна очи.
— Какво има, мила? Да не би да си се ударила? — попита той.
Тя разбра по гласа и погледа му, че не той бе разкрил скътаното й съкровище.
— Не, татко — едва промълви тя. — Елен, Елен, ела горе! Болна съм.
Отзовах се на молбата й и се качих горе с нея.
— Ах, Елен, те са у тебе! — веднага подзе тя и падна на колене, когато затворихме вратата и останахме сами. — Дай ми ги, Елен, и обещавам вече никога да не правя така. И не казвай на татко. Да не си казала на татко, Елен? Кажи, че не си. Аз наистина бях много непослушна, но вече няма да правя така.
Държах се много сериозно и й казах да стане.
— И тъй, госпожице Кати — започнах аз, — изглежда, че доста сте напреднали. Има защо да се срамувате заради тях. Хубава работа! С какви глупости сте се занимавали през свободните си часове! Че те са достатъчно добри, за да бъдат напечатани! А как мислите ще погледне на тях господарят, когато му ги покажа? Още не ги е видял, но не си въобразявайте, че ще пазя глупавите ви тайни. Засрамете се! И навярно вие първа сте почнали да съчинявате такива нелепости. Сигурна съм, че той не би започнал пръв.
— Не съм! Не съм! — сърцераздирателно проплака Катрин. Не ми идеше наум да го обичам, докато…
— Да го обичате! — възкликнах аз, изричайки думите, колкото се може по-презрително. — Да го обичате! Хубава работа! Все едно да кажа, че обичам мелничаря, който идва веднъж в годината, за да купи житото ни.
Хубава обич, наистина! И при двете ви срещи едва ли се събират повече от четири часа да сте били заедно с Линтон! Та това са глупави детинщини. Ще ги занеса в библиотеката и да видим какво ще каже баща ви за една такава обич!
Тя се хвърли към скъпоценните си писма, но аз ги вдигнах над главата си и тя дълго и отчаяно ме моли да ги изгоря — да сторя, каквото искам с тях, но да не ги показвам на баща й. Колкото бях ядосана, толкова ми се искаше да се смея, защото гледах на цялата работа като на детска суета. Накрая поомекнах малко и казах:
— Ако се съглася да ги изгоря, ще обещаете ли искрено вече нито да пишете, нито да получавате други писма, нито книги (защото виждам, че сте му пращали и книги), нито къдрици от косата ви, нито пръстени или други играчки?
— Не си пращаме играчки! — заяви Катрин и гордостта й взе връх над чувството й за срам.
— Тогава да не пращате нищо, съвсем нищо, госпожице моя! — рекох аз. — Не обещаете ли, тръгвам веднага!
— Обещавам, Елен! — бързо каза тя и ме хвана за роклята. — Ах, хвърли ги в огъня! Моля те, хвърли ги!
Но когато рекох да направя място между въглените, разбутвайки ги с ръжена, жертвата й се стори твърде голяма, за да може да я понесе. Тя ме замоли от все сърце да й оставя едно или две писма.
— Само едно-две писма, Елен, за да ги пазя за спомен от Линтон!
Развързах кърпичката и започнах да ги пускам под ъгъл, а пламъците извиха нагоре по комина.
— Ще си взема едно, жестока проклетнице! — викна тя и пъхна ръка в огъня, изваждайки няколко полуизгорели парчета хартия, макар и с цената на опърлените си пръсти.
— Добре! И аз ще запазя едно-две, за да ги покажа на татко ви! — рекох на свой ред, после набутах другите във вързопа и отново тръгнах към вратата.
Тя хвърли почернелите късове хартия в пламъците и ми даде знак да изгоря останалите. Писмата бяха
