изгорени. Разбърках пепелта и ги покрих с лопата въглища, а тя се върна в стаята си, без да продума, дълбоко обидена. Слязох, за да кажа на господаря, че прилошаването на госпожицата бе почти преминало, но че ще е най-добре за нея да полежи малко. Тя се отказа от обеда, но се яви за чая — бледа, със зачервени очи и външно удивително смирена. На другото утро аз самата отговорих на писмото с къс хартия, върху който написах следното: «Младият господин Линтон се умолява да не праща други писма на госпожица Линтон, тъй като тя няма да ги получи.» След това малкото момче идваше с празни джобове.“
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
„Лятото премина, премина и ранната есен. Беше след празника на свети Михаил88, но жътвата закъсня тая година и няколко от нивите ни още не бяха ожънати. Господин Линтон често отиваше с дъщеря си при жътварите. Когато пренасяха последните снопи, двамата останаха до здрачаване. Вечерта се случи хладна и влажна и господарят настина. Простудата се загнезди упорито в дробовете му и го застави да не излиза почти през цялата зима.
Наплашена от малкото си любовно приключение, нещастната Кати бе станала значително по-тъжна и мрачна след неговия край и баща й настояваше тя да не чете толкова и да излиза повече на чист въздух. Тя вече не можеше да разчита на него при разходките си. Чувствувах се длъжна да го замествам, доколкото можех, макар и с неголям успех, защото смогвах да отделям само по два-три часа от многобройните си задължения през деня, за да я придружавам, а и тя очевидно не се радваше толкова на моето общество, колкото на неговото.
В един свеж и дъждовен следобед през октомври или в началото на ноември, когато торфената земя и пътечките бяха прогизнали от влага и застлани с жълти листа, а студеното и синьо небе бе полузабулено от облаци — дълги, тъмно пепеляви езици, които се приближаваха бързо откъм запад и вещаеха обилен дъжд, аз помолих госпожицата да се откаже от разходката си, защото бях сигурна, че ще вали. Тя отказа и аз неохотно се загърнах в едно наметало и взех дъждобрана си, за да се поразходя с нея към отвъдния край на парка — по една добре гледана алея, по която тя имаше обичая да се разхожда в лошо настроение; а тя изпадаше в такова настроение, когато господин Едгар се чувствуваше по-зле от обикновено. Впрочем той никога не се издаваше, но както Кати, така и аз долавяхме това от нарастващата му мълчаливост и меланхоличния израз на лицето му.
Кати вървеше натъжена. Сега тя не тичаше и не подскачаше, макар че леденият вятър можеше да я изкуши да потича малко. Често я поглеждах изкосо и забелязвах как вдига ръка и избърсва някоя и друга сълза от бузата си. Огледах се наоколо, за да намеря нещо, с което да разсея мислите й. Стръмен скат се издигаше от едната страна на пътя и в неговата почва едва се държаха няколко лешникови храсти и хилави дъбове с полуоткрити коренища. Земята, бе твърде рохка, за да ги задържа, и силните ветрове бяха свели едно-две дървета почти до хоризонтално положение. През лятото госпожица Катрин обичаше да се катери по техните стъбла, да седи в клоните им и да се люлее на цели седем метра над земята, а и аз, очарована от ловкостта й, а също и от веселото й детинско сърце, все пак намирах за редно да я смъмря всеки път, когато я залавях тъй нависоко, но вършех това по начин, който й даваше да разбере, че не е необходимо да слезе. Тя прекарваше часовете от обеда до следобедния чай сгушена в тая полюлявана от ветреца люлка и само пееше старите песни, които я бях научила, когато беше малка, или се заглеждаше в птичките, нейни съквартиранти в дървото, които хранеха малките си и ги подмамваха да се учат да хвърчат, или пък седеше сгушена със затворени очи, потънала колкото в мисли, толкова и в мечти, неизказано щастлива.
— Погледнете ей там, госпожице! — казах с въодушевление и посочих една дупка, образувала се в коренищата на едно извито дърво. — Зимата още не е дошла тук. Ей там горе има малко цветче — последното напъпило стръкче от синчеца, който пъплеше по тия торфени тераси през юли и сякаш ги покриваше с лилава мъгла. Ще се покатерите ли дотам, за да го откъснете и покажете на татко ви?
Кати дълго се взираше в самото цвете, което потръпваше в скривалището си, и накрая отвърна:
— Не, няма да го откъсна. Но то има тъжен вид, нали, Елен?
— Да — рекох, — то изглежда почти тъй изпито и посърнало като вас самата. В бузите ви сякаш няма кръв. Хайде да се хванем за ръце и да потичаме. Толкова сте отслабнали, че май ще мога да тичам с вас, без да изостана.
— Не — отвърна тя и продължи да върви нататък, спирайки се от време на време да разглежда ивица мъх или туфа пожълтяла трева, или някоя гъба, чийто светложълт цвят се открояваше ясно върху купищата кафяви листа, а понякога вдигаше ръка към извърнатото си лице.
— Катрин, мила, защо плачете? — запитах я, после се приближих и я прегърнах през раменете. — Не бива да плачете затова, че татко ви е настинал. Бъдете благодарна, че не е нещо по-лошо.
Тя вече не се опитваше да сдържа сълзите си и захълца от ридание.
— Ах, то ще излезе нещо по-лошо! — рече тя. — А какво ще правя, когато вие двамата с татко си отидете и аз остана сама? Не мога да забравя думите ти, Елен — те все още кънтят в ушите ми. Колко ще се промени животът, колко мрачен ще бъде светът, когато татко и ти умрете!
— Не се знае дали няма да умрете преди нас — отвърнах аз. — Човек не бива да очаква лошото. Нека се надяваме, че ще минат дълги години, преди да умре някой от нас. Господарят е млад, а аз съм здрава и имам едва четиридесет и пет години. Майка ми живя до осемдесет и остана читава до края. А да речем, че господин Линтон доживее до шестдесет, това са повече години, отколкото мислите, госпожице. Не е ли глупаво да скърбиш за някакво нещастие цели двадесет години, преди то да дойде?
— Но леля Изабела беше по-млада от татко — забеляза тя и вдигна очи със слабата надежда да чуе още някоя утешителна дума.
— Леля ви Изабела нямаше двамина като мен и вас да се грижат за нея — отвърнах аз. — Тя не беше тъй щастлива като господаря и, за разлика от него, нямаше за какво да живее. От вас се иска само да се грижите добре за татко си, да повдигате духа му, като ви вижда бодра и весела, и да избягвате да го безпокоите с каквото и да е. Запомнете това, Кати. Няма да крия и ще ви кажа, че бихте го убили, ако действувате безразсъдно, ако храните някакво глупаво и втълпено влечение към сина на един човек, който на драго сърце би го видял в гроба, или пък ако му дадете възможност да открие, че се измъчвате от тая раздяла, която той намери за уместно да наложи.
— Не се тревожа за нищо на света освен за болестта на татко — отвърна събеседницата ми. — Всичко друго ми е безразлично в сравнение с него. И докато съм с ума си, няма никога, никога да сторя нещо или да кажа и дума, която би могла да го разтревожи. Обичам го повече от себе си, Елен, и разбирам това от следното: всяка нощ се моля да го надживея, защото по-скоро съм съгласна аз да страдам, отколкото той. Това показва, че го обичам повече от себе си.
— Хубави думи! — рекох в отговор. — Но те трябва да бъдат доказани с дела. А когато той се поправи, гледайте да не забравяте обещанията, дадени в минута на страх.
Докато водехме тоя разговор, бяхме стигнали до една врата, която извежда на пътя. Като я видя, госпожицата пак се развесели, покатери се по нея и седна на горния край на стената, после протегна ръка, за да набере малко шипки, аленеещи по най-връхните клонки на шипковите храсти, които хвърляха сянка върху стената отвъд пътя. Плодовете по ниските клони, бяха изчезнали и само птичките можеха да достигнат по-горните: само госпожица Катрин ги достигаше, кацнала високо на вратата. Шапката й падна, докато тя се протягаше, за да откъсне тия шипки, и понеже вратата беше заключена, тя предложи да пролази надолу по стената и да си я вземе. Рекох й да внимава, за да не падне, и тя чевръсто се спусна надолу, но връщането назад не се оказа толкова лесна работа. Камъните бяха гладки и грижливо споени, а шипковите храсти и поникналите тук-там къпини не можеха да й помогнат при изкачването. Глупаво беше от моя страна да не помисля за това, докато не я чух да се смее и да казва:
— Елен, ще трябва да отидеш за ключа, иначе би трябвало да изтичам до къщичката на пазача. Не мога да се покатеря по отсамната страна на тая крепост.
— Стойте на мястото си — отвърнах аз. — Връзката с ключовете е в джоба ми. Може би ще мога да отворя вратата; но ако не мога, ще отида.
Кати се забавляваше да подскача насам-натам, докато аз опитвах един подир друг всички по-големи ключове. Опитах и последния, но никой не можеше да стане. Тогава повторно я посъветвах да стои на това място и вече се канех да се запътя колкото се може по-бързо към къщи, но се спрях, като дочух някакъв
