окървавеният ми пациент изнемощяваше, стенеше и ставаше все по-зле, а нито утрото, нито помощта идваше. Непрекъснато поднасях вода до побелелите устни на Мейсън, непрекъснато му давах да смърка амоняк: усилията ми изглеждаха напразни. Физическите или душевните страдания, загубата на кръв, а може би и трите заедно предизвикваха бързо отпадане на силите му. Той така стенеше, изглеждаше тъй отпаднал, обезумял и в такова безнадеждно положение, че аз се боях да не умре; а нямах право дори да му кажа нещо!
Свещта най-сетне догоря; когато тя угасна, аз забелязах по края на завесата на прозореца ивица дрезгава светлина — утрото наближаваше. След малко чух как далеч на двора в къщичката си залая Пайлът. Надеждата ми възкръсна. И ненапразно: след пет минути скърцането на ключа в ключалката ми даде да разбера, че дежурството ми е свършило. То едва ли бе продължило повече от два часа, но те ми се сториха цяла вечност.
Влезе мистър Рочестър, съпроводен от лекаря, за когото бе отишъл.
— Е, а сега, Картър, побързайте — обърна се той към лекаря. — Давам ви половин час, за да промиете раната, да сложите превръзка, да свалите болния долу и прочие.
— Но той може ли да се движи, сър?
— Разбира се, че може. Нищо сериозно няма; просто е изпаднал в нервна възбуда; трябва да се поддържа духът му. Хайде, залавяйте се за работа.
Мистър Рочестър отмахна дебелите завеси на прозорците, вдигна транспаранта от американ и в стаята нахлу дневна светлина. Аз с радост забелязах колко светло бе вече навън, какви яркорозови ивици озаряваха изтока. Сетне мистър Рочестър се приближи до Мейсън; лекарят бе почнал вече работата си.
— Е, добри ми приятелю, как си? — попита той.
— Боя се, че тя свърши с мен — последва едва чуто отговорът.
— Глупости, бъди мъж! След две седмици ще бъдеш здрав като преди. Просто си загубил малко кръв — това е всичко. Картър, кажете му, че няма никаква, опасност.
— Мога да кажа това с пълна увереност — отговори Картър, който вече бе снел от пациента си превръзката. — Съжалявам, че не пристигнах тук по-рано; тогава той не ой загубил толкова кръв. Но какво е това? Рамото е не само порязано, а и разкъсано. Раната не е от нож, тази работа са свършили нечии зъби.
— Тя ме ухапа — прошепна болният. — Заръфа ме като тигрица, когато Рочестър взе ножа й.
— А ти защо не оказа съпротива? Трябваше веднага да се защитиш — забеляза мистър Рочестър.
— Но какво можеш да направиш при такива обстоятелства? — възрази Мейсън. — О, това бе ужасно — добави той, като потръпна. — Не очаквах това: тя отначало бе така спокойна.
— Аз те предупреждавах — отговори приятелят му. — Казвах ти: бъди нащрек, когато си с нея. И после, ти можеше да почакаш до сутринта, тогава и аз щях да бъда с тебе, това беше просто безумие — да се опитваш да разговаряш с нея нощем, и то сам.
— Струваше ми се, че ще бъде от полза.
— Струвало ти се! Струвало ти се! Просто ме хваща яд, като те слушам. Но ти пострада и пак ще пострадаш, щом не слушаш моите съвети: затова нищо повече не ще ти кажа. Картър, по-бързо, по-бързо! Скоро ще изгрее слънцето, а дотогава трябва да сме го отвели оттук.
— Ей сега, сър; рамото му е вече превързано. Остава да прегледам и раната на ръката. Тук несъмнено са работили същите зъби.
— Тя смука кръвта ми; каза, че ще изсмуче всичката кръв от сърцето ми! — рече Мейсън.
Видях как мистър Рочестър потрепери; странно изражение на отвращение, ужас и омраза изкриви лицето му до неузнаваемост, но той само каза:
— Мълчи, Ричард, не обръщай внимание на глупавото й бърборене; не го повтаряй.
— Бих желал да го забравя — бе отговорът.
— Нищо, ще го забравиш, когато напуснеш Англия; щом се върнеш в Спаништаун, ще си спомняш за нея като за някой отдавна умрял. Или по-добре изобщо не си спомняй за нея.
— Невъзможно е да забравя тази нощ!
— Не, възможно е. По-бодро, човече! Преди два часа ти смяташе, че си загинал, а ето че още си жив и бъбриш. Ето, Картър почти свърши работата си; след минутка ще имаш приличен вид. Джейн (за пръв път, след като се бе върнал, той се обръщаше към мен), вземете този ключ, слезте в спалнята ми, идете право в гардеробната, отворете горното чекмедже на гардероба, вземете една чиста риза и шалче и ги донесете тук. Но по-бързо!
Слязох долу, намерих гардероба, взех споменатите вещи и се върнах обратно.
— А сега — каза той — минете от другата страна на леглото, докато приведа в ред тоалета на Ричард; не напускайте стаята; вашата помощ може пак да потрябва.
Изпълних нареждането му.
— Имаше ли някой станал, когато ходихте долу, Джейн? — попита след това мистър Рочестър.
— Не, сър; навсякъде беше много тихо.
— Ще те изведем без шум, Ричард. Така ще бъде по-добре и за тебе, и за това нещастно създание в отвъдната стая. Доста дълго пазя всичко в тайна и най-малко бих желал тя да се разчуе накрая. Картър, помогнете му да облече жилетката си…А къде е наметалото ти с кожата? Без него не би могъл да пропътуваш и една миля в този проклет студен климат. В твоята стая ли е? Джейн, тичайте долу в стаята на мистър Мейсън — тя е до моята — и донесете наметалото, което ще намерите там.
Отново изтичах и отново се върнах, носейки огромното наметало, подплатено и поръбено с кожи.
— А сега имам към вас още една молба — каза неуморимият ми господар: — трябва да слезете в стаята ми. Какво щастие, че имате кадифени пантофки, Джейн! Ако тропахте като кон, щеше да бъде ужасно. Отворете средното чекмедже на тоалетната ми маса, там ще намерите малко шишенце и чашка. Вземете ги и бързо тук!
Забързах надолу и донесох шишенцето й чашката.
— Чудесно! А сега, докторе, ще си Позволя сам дт определя дозата, на моя отговорност. Сдобих се с това средство в Рим от един италиански шарлатанин; вие сигурно бихте изгонили такъв субект, Картър. Не бива да се взема без нужда, но когато потрябва, то добре помага — както например сега. Джейн, малко вода.
Той ми подаде чашката и аз я налях наполовина с вода от шишето, сложено на умивалника.
— Толкова е достатъчно; а сега намокрете гърлото на шишенцето.
Изпълних молбата му. Тогава той накапа в чашката дванадесет капки от някаква аленочервена течност и ги предложи на Мейсън.
— Пий, Ричард! Това ще ти възвърне за около час силите, които ти липсват.
— А няма ли да ми навреди? Не ще ли възпали раната?
— Пий, пий, пий!
Мистър Мейсън се подчини, тъй като явно нямаше смисъл да възразява. Беше вече напълно облечен, лицето му си оставаше бледо, но сега той не правеше впечатление на отслабнал и изнемощял човек. Мистър Рочестър му позволи да поседи три минути, след като изпи лекарството, сетне го хвана подръка.
— Сега съм уверен, че можеш да станеш на крака — рече той. — Опитай се.
Болният стана.
— Картър, хванете го подръка от другата страна. По-бодро, Ричард! Направи крачка… ха така!
— Действително се чувствувам по-добре — забеляза мистър Мейсън.
— Не се съмнявам. А сега, Джейн, тичайте към задните стълби, отключете страничната врата в коридора и предайте на кочияша на пощенската кола да бъде готов. Казах му да не вдига шум с колелата по плочите пред къщата, затова ще видите колата на двора или чак пред пътната врата. Ние идваме. И после, Джейн, ако някой вече е станал, дайте ми сигнал от долната площадка на стълбите.
Беше около пет и половина и слънцето вече изгряваше, но в кухнята още цареше полумрак и тишина. Страничната врата в коридора бе заключена и аз се помъчих да я отворя колкото може по-безшумно. Дворът бе пуст, но пътната врата стоеше широко разтворена и край нея видях една запретната пощенска кола с кочияш на капрата. Приближих се до него и казах, че господата идват. Той кимна. Сетне внимателно
