вие сте нещастна, тъй като завинаги сте загубили надежда. Посред пладне слънцето угасва за вас и вие чувствувате, че тъмата не ще се разсее до залез. Паметта ви се храни само с горчиви и унизителни спомени. Скитате по света, търсейки покой в изгнаничеството и щастие в удоволствията; имам пред вид грубите, чувствените удоволствия, които замъгляват разума и убиват чувствата. И ето, с тъга в сърцето и разбита душа вие се връщате в къщи след доброволно изгнание, продължило години, срещате нов човек; как и къде — не е важно. Намирате в него много от онези светли и добри черти, които напразно сте търсили двадесет години, но които не сте срещнали у никого; пред себе си виждате въплъщение на чистотата и свежестта, без петънце, без нищо гнило. Общуването с такъв човек съживява, възкресява. Чувствувате, че настъпват по-добри дни, че у вас се събуждат по-възвишени желания, по-чисти помисли; жадувате да започнете живота си отново и да прекарате останалите си дни по-достойно, като някое безсмъртно същество. Е, за да постигнете това, нямате ли право да преодолеете някои условности, една съвършено формална преграда, срещу която съвестта ви роптае, а разумът негодува?
Той замълча, очаквайки отговора ми. Но какво можех да му кажа аз? О, дано някой добър дух ми подскаже верния и справедлив отговор! Напразна надежда! Западният вятър шумолеше в листата на бръшляна, но никой добър дух не се възползува от диханието му, за да ми пошепне отговора; птиците пееха по върховете на дърветата, но песента им, макар и приятна, беше без думи. Мистър Рочестър настойчиво продължи:
— Нима този скитник и грешник, сега разкаял се и потърсил покой, няма право да презре общественото мнение, за да се свърже завинаги с нежното, благородно, чисто създание, да получи душевен мир и се възроди за нов живот?
— Сър — отговорих аз, — покоят на скитника и обновлението на грешника не бива никога да зависят от себеподобните му. Мъжете и жените са смъртни; философите грешат в мъдростта, а християните — в доброто; ако някой ваш познат е страдал и грешил, нека обърне взор не към околните, а над тях, нагоре, и оттам да почерпи сили и утеха.
— Но средството за това, средството! Бог, по чиято воля се извършва всичко на този свят, посочва и средството. Аз бях този — казвам ви го без всякакви недомлъвки, — който водеше такъв безпътен, празен, неспокоен живот, и ми се струва, че съм намерил средството за своето изцеление в…
Мистър Рочестър млъкна. Птиците продължаваха да пеят, листата леко шумоляха. Стори ми се едва ли не странно, че птиците не млъкнаха, а листата не прекратиха шепота си, за да доловят това недоизказано откровение. Но те трябваше да чакат доста време — толкова дълго бе мълчанието. Накрая аз погледнах събеседника си; той напрегнато ме гледаше.
— Малка приятелко — каза той с внезапно променил се тон, при което се измени и лицето му; то загуби всичката си мекота и сериозност, стана сурово и насмешливо, — вие сигурно забелязахте нежните ми чувства към мис Инграм. Как мислите, нали, ако се оженя за нея, тя ще може прекрасно да ме възроди?
Като каза това, мистър Рочестър изведнъж стана и отиде до другия край на алеята, а когато се върна, си тананикаше.
— Джейн, Джейн! — рече той, спрял се пред мен. — Съвсем сте побледнели от безсънната нощ. Не ме ли проклинате, задето не ви оставям да си починете?
— Да ви проклинам ли? Не, сър.
— Тогава дайте ръка, за да потвърдите думите си.
Какви студени пръсти! Те бяха по-топли нощес, когато ги докоснах до вратата на тайнствената стая. Джейн, кога ще бодърствувате отново с мен?
— Всеки път, когато бих могла да ви бъда полегна, сър.
— Например през нощта срещу сватбата ми! Уверен съм, че не ще мога да заспя. Обещавате ли ми да прекарате тази нощ с мен и да ми правите компания? Мога вече да говоря с вас за възлюблената си: вие я видяхте и я познавате.
— Да, сър.
— Тя е възхитителна, нали, Джейн?
— Да, сър.
— Богиня, истинска богиня, Джейн! Едра, мургава, снажна! А косите й са такива, каквито навярно са имали картагенките. Господи! Дент и Лин са в конюшнята. Вървете си през тази вратичка покрай храсталака.
Аз тръгнах на една страна, а той на друга и след малко го чух, че говори весело на някого в двора:
— Мейсън изпревари всички ви тази сутрин! Замина преди изгрев слънце. Станах в четири да го изпратя.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Наистина странно нещо са предчувствията! Същото може да се каже и за телепатията, и за знаменията — трите заедно представляват загадка, ключа на която човечеството още не е открило. Никога в живота си не съм се присмивала на предчувствията, тъй като и със самата мен са се случвали странни неща. И аз вярвам, че съществува телепатия — например между далечни, отдавна разделени роднини, които са се забравили съвсем; въпреки тяхната отчужденост изведнъж те си спомнят един за друг и обяснението на този факт е извън възможностите на човешкия разум. Що се отнася до знаменията, те може би са резултат на телепатия между природата и човека.
Когато бях малко момиче, само шестгодишна, чух една вечер как Беси Лийвън казваше на Марта Абът, че сънувала дете и че това означавало неприятности — или за сънуващия, или за някой роднина. Едва ли бих запомнила тези думи, ако скоро след това не бе се случило нещо, поради което те останаха здраво в паметта ми: на другия ден извикаха Беси у дома й — починала беше по-малката й сестра.
Напоследък често си спомнях това поверие и този случай, тъй като в продължение на цяла седмица не минаваше нощ, в която да не сънувам дете: или го люлеех на коленете си, или го приспивах в ръцете си, или гледах как си играе с маргаритки сред една поляна и пляска с ръчички в един ручей. Една вечер плачеше, на другата се смееше. То ту се притискаше о мен, ту бягаше; но каквито и да бяха подробностите на този сън и каквито и чувства да пораждаше, той ми се присънваше седем нощи подред веднага щом се озовавах в страната на сънищата.
Много ме гнетеше натрапчивостта на този образ, на това видение, и когато наближаваше нощта, а с нея и часът за неговото появяване, започвах да нервнича. Сънувах точно това призрачно дете през онази лунна нощ, когато чух зловещия вик. А на другия ден следобед ме извикаха долу, като казаха, че някой ме чака в стаята на мисис Феърфакс. Влизайки там, видях един мъж, който имаше вид на прислужник на някой благородник. Той беше облечен в дълбок траур и на шапката, която държеше в ръка, имаше траурна лентичка.
— Едва ли ме помните, мис — каза той, ставайки при появата ми. — Казвам се Лийвън, бях кочияш у мисис Рийд, когато живеехте в Гейтсхед преди осем-девет години. Аз още живея там.
— Ах, Робърт! Как сте! Много добре ви помня: вие от време на време ми позволявахте да пояздя понито на мис Джорджиана. А как е Беси? Нали сте женен за нея?
— Да, мис, жена ми е съвсем здрава, благодаря; преди два месеца роди още едно дете, сега имаме три; и майката, и детето се чувствуват отлично.
— А как е семейството на вуйна ми, Робърт?
— За съжаление не мога да ви зарадвам с добри вести, мис; напротив — те са много лоши. В семейството се случи голямо нещастие.
— Да не би някой да е починал? — попитах аз, като погледнах черните му дрехи. Той наведе очи, погледна траурната лента на шапката си и отвърна:
— Вчера се изпълни една седмица от смъртта на мистър Джон — умря в квартирата си в Лондон.
— Мистър Джон ли?
— Да.
— А как понесе майка му това?
— Виждате ли, мис Еър, това не е обикновено нещастие: той водеше много лош живот и през последните три години е вършил кой знае какво; и умря така изведнъж.
