— Чувах от Беси, че е тръгнал по лош път.
— И още как! По-лошо от това не можете да си представите! Мистър Джон похаби живота и състоянието си с най-лошите мъже и жени. Той затъна до гуша в дългове и отиде в затвора. Майка му два пъти му помогна да излезе оттам, но щом се озоваваше на свобода, той отново се връщаше при предишните си другари и към старите си привички. В главата му се бе развинтила някаква бурма: негодниците, с които дружеше, безобразно го скубеха. Преди три седмици пристигна в Гейтсхед и поиска госпожата да му припише всичко. Госпожата отказа: отдавна вече средствата й бяха много оскъдни поради лошия път, по който бе тръгнал синът й. Тогава той отново замина и скоро получихме вест, че е умрял. Как е станало това, един бог знае. Носят се слухове, че се е самоубил.
Аз мълчах; новините действително бяха ужасни. Робърт Лийвън продължи:
— Госпожата е от известно време болна; тя много напълня, но това не й е от полза, а загубата на парите и страхът от бедността съвсем я сломиха. Вестта за смъртта на мистър Джон дойде твърде неочаквано и тя получи удар. Три дни не издаде звук, но във вторник й стана сякаш по-добре: мъчеше се да каже нещо, правеше знаци на жена ми и говореше нещо неразбираемо. Едва вчера заран Беси успя да разбере, че тя произнася вашето име и най-после чу думите: „Доведете Джейн; извикайте Джейн — трябва да поговоря с нея.“ Беси не беше сигурна дали тя не се е побъркала, или пък бълнува, но все пак каза за това на мис Илайза и мис Джорджиана и ги посъветва да ви извикат. Госпожиците отначало не искаха, но майка им ставаше все по-неспокойна и все си повтаряше: „Джейн, Джейн“, тъй че най-после се съгласиха. Тръгнах от Гейтсхед вчера и ако бихте могли да се приготвите веднага за път, ще ви откарам утре рано сутринта.
— Да, Робърт, ще се приготвя: струва ми се, че трябва да дойда.
— И аз мисля така, мис. Беси каза, че е сигурна, че няма да откажете. Но вие вероятно трябва да поискате разрешение, за да заминете.
— Да, и ще направя това още сега.
Като се упътих към трапезарията за прислугата и помолих жената на Джон и самия Джон да се погрижат за Робърт, отидох да търся мистър Рочестър.
Той не беше в нито една от стаите на първия етаж. Не го намерих нито на двора, нито в конюшнята, нито в градината. Попитах мисис Феърфакс дали не го е виждала. Да, той, изглежда, играел билярд с мис Инграм. Забързах към билярдната. Отвътре до ушите ми достигна звук на удрящи се топки и бръмчене на гласове; мистър Рочестър, мис Инграм и двете мис Ештън с техните поклонници бяха увлечени в игра. Иска се известна решителност, за да прекъснеш една толкова интересна игра; обаче аз имах неотложна работа, затова веднага се упътих към господаря си, който стоеше до мис Инграм. Когато се приближих, тя се обърна и ме погледна надменно; очите й сякаш питаха: „Какво ли пък ще иска сега това нищожество?“ И когато казах тихо: „Мистър Рочестър!“, тя направи движение, като че ли искаше да ме изгони. Спомням си, че тогава Бланш ми се стори особено прелестна и ефектна: носеше рокля от небесносин креп; шарф със същия цвят обвиваше косите й. Тя играеше с голямо въодушевление и гневът, с който посрещна появата ми, никак не промени надменното й изражение.
— Тази особа, изглежда, търси вас — рече Бланш на мистър Рочестър и той се обърна да види за коя „особа“ става дума. Като ме съзря, той направи особена гримаса — една от странните си, двусмислени гримаси, захвърли щеката и излезе с мен от залата.
— Какво има, Джейн? — попита той, като облегна гръб на вратата на учебната стая, която бе затворена.
— Сър, моля ви да ми разрешите да отсъствувам една-две седмици.
— Защо? Къде ще ходите?
— Трябва да видя една болна дама, която е изпратила да ме повикат.
— Каква болна дама? Къде живее тя?
— В Гейтсхед, в Н-ското графство.
— В Н-ското графство? Но то е на цели сто мили оттук! Каква е тази дама, която праща да ви викат да отидете толкова далеч?
— Казва се Рийд, сър; мисис Рийд.
— Рийд от Гейтсхед? В Гейтсхед имаше някакъв си Рийд, съдия.
— Това е неговата вдовица, сър.
— А какво общо имате с нея? Откъде я познавате?
— Мистър Рийд е мой вуйчо — брат на майка ми.
— Дявол да го вземе! Никога не сте ми говорили за това. Винаги сте ме уверявали, че нямате никакви роднини.
— Такива, които биха ме признали за тяхна роднина, действително нямам, сър. Мистър Рийд почина, а жена му ме изгони.
— Защо?
— Защото бях бедна, тежах й и тя не ме обичаше.
— Но Рийд е оставил деца — те, изглежда, са ви братовчеди? Вчера сър Джордж Лин говореше за някакъв Рийд от Гейтсхед и твърдеше, че бил един от най-големите негодници в Лондон, а Инграм спомена някоя си Джорджиана Рийд от същото имение, която преди една-две години предизвикала в Лондон фурор с красотата си.
— Джон Рийд също е мъртъв, сър. Той се разори и почти разори и семейството си; предполага се, че е посегнал на живота си. Тази вест така поразила майка му, че тя получила апоплектичен удар.
— А вие с какво ще й помогнете? Глупости, Джейн! Никога не бих помислил да измина повече от сто мили, за да видя някаква си старица, която може би ще отиде на оня свят, преди да пристигнете при нея; а при това казвате, че ви изгонила.
— Да, сър. Но това е вече минало. Тогава обстоятелствата бяха съвсем други. Не ще имам мира, ако отхвърля молбата й.
— Колко ще стоите там?
— Колкото може по-малко, сър.
— Обещайте ми, че ще стоите само една седмица.
— Не бих желала да давам дума, защото може би ще се наложи да я наруша.
— Но при всички обстоятелства
— О, не! Разбира се, че ще се върна, ако всичко мине благополучно.
— А кой ще ви придружи дотам? Нали не можете да тръгнете на такъв път сама?
— Не, сър. Мисис Рийд е изпратила своя кочияш.
— Имате ли му доверие?
— Да, сър. Той живее там от десет години. Мистър Рочестър се замисли.
— Кога искате да тръгнете?
— Утре рано сутринта, сър.
— В такъв случай ще ви трябват пари; не може да се пътува без пари, а ми се струва, че нямате много: още не съм ви плащал заплатата. Колко имате всичко на всичко, Джейн? — запита той с усмивка.
Показах кесията си; наистина беше доста изтъняла.
— Пет шилинга, сър.
Той взе кесията, изсипа съдържанието й на дланта си и тихичко се разсмя, като че развеселен от бедното й съдържание. Сетне извади портфейла си.
— Ето — каза той, като ми подаде една банкнота: това бяха петдесет лири, а той ми дължеше само петнадесет. Казах му, че не мога да му върна.
— Не искам да ми връщате, знаете това. Давам ви вашата заплата.
Отказах да взема повече от онова, което ми принадлежеше. Отначало той се разсърди, сетне сякаш премисли и каза:
— Хубаво! По-добре да не ви давам цялата сума сега: ако имате петдесет лири, навярно ще останете там цели три месеца. Ето ви десет. Достатъчни ли са?
— Да, сър; но сега остава да ми дължите пет.
— Върнете се тук да си ги вземете; ще бъда ваш ковчежник и ще ви пазя четиридесетте лири.
