След миг аз се озовах в познатата стая. Всяка мебел изглеждаше точно така, както в утрото, когато се представих за пръв път на мистър Брокълхърст. Дори килимът до камината, на който стоеше той, бе същият. Като погледнах шкафа за книги, аз видях, че двата тома на „Птиците в Англия“ от Биуик са още на старото им място — на третия ред, — а „Пътешествията на Гъливър“ и „Арабски приказки“ — точно над тях. Неодушевените предмети си бяха останали същите, затова пък живите същества се бяха изменили до неузнаваемост.
Видях пред себе си две млади дами; едната от тях бе много висока — почти колкото мис Инграм, много слаба и мрачна, с нездрав, жълтеникав цвят на лицето. У нея имаше нещо аскетично, което се подчертаваше още по-силно от крайно скромната й права, черна, вълнена рокля с колосана якичка, гладко сресани коси и монашеско украшение на шията, представляващо черна броеница с разпятие. Това беше без съмнение Илайза, макар че в удълженото й, безцветно лице не бе останала почти никаква прилика с предишното малко момиче.
Другата беше, разбира се, Джорджиана, но не онази Джорджиана, която помнех — слабичкото, прилично на русалка единадесетгодишно момиче. Това бе зряла, добре закръглена госпожица, хубава като кукла, с красиви, правилни черти, с изпълнени с нега сини очи и златисти къдрици. Джорджиана също беше с черна рокля, но тази рокля бе с такава кройка и толкова добре й прилягаше и отиваше, че в сравнение с нея роклята на сестра й изглеждаше по-лоша от калугерска.
Всяка от сестрите напомняше с нещо майка си, обаче по свой начин: слабата и бледа по-голяма сестра имаше майчините си жълтеникави очи; по-младата, цветуща и внушителна, бе наследила челюстта и брадичката — може би в по-слаба степен, но все пак придаващи прекалена твърдост на чувственото й, апетитно личице.
Когато се приближих, и двете девойки станаха, за да ме поздравят, и ме нарекоха „мис Еър“. Илайза ме приветствува отривисто и рязко, без усмивка; после тя отново седна и се втренчи в огъня на камината, сякаш съвсем забрави за моето присъствие. Джорджиана прибави към своето „добър ден“ няколко банални забележки за пътуването ми, за времето и прочие; тя говореше провлечено и ме изгледа на няколко пъти крадешком, измервайки ме от глава до пети, като ту плъзгаше погледа си по вехтичкото ми вълнено манто, ту спираше очи върху простичката гарнитура на скромната ми шапка. Младите дами отлично умеят да ти дадат да разбереш, когато те смятат за „чудак“, без да ти го казват. Високомерният поглед, студенината в обноските и небрежният тон изразяват достатъчно красноречиво мнението им, за да е необходимо да прибягват до някой груб израз или постъпка.
Обаче сега насмешката, скрита или явна, нямаше вече някогашната си власт над мен. Седнала при братовчедките си, аз се чудех как мога да се чувствувам толкова свободно при пълното пренебрежение на едната от тях и полусаркастичното внимание на другата: Илайза вече не можеше да ме оскърби, а Джорджиана — да ме смути. Всъщност мислите ми бяха заети със съвсем друго нещо. През последните няколко месеца изпитах толкова дълбоки чувства, страданията и радостите ми бяха толкова силни и вълнуващи, че братовчедките ми не бяха вече в състояние нито да ме наскърбят, нито да ме зарадват, а високомерието им не можеше да предизвика у мен ни добри, ни лоши чувства.
— Как е мисис Рийд? — попитах аз след малко, като погледнах спокойно Джорджиана, която сметна за необходимо да се изправи гордо при този пряк въпрос, сякаш си бях позволила неочаквана волност.
— Мисис Рийд ли? Ах, да, имате пред вид мама. Тя е много зле. Съмнявам се дали бихте могли да я видите още сега.
— Ако се качите горе и й кажете, че съм пристигнала, ще ви бъда много благодарна — рекох аз.
Джорджиана просто подскочи от мястото си и широко отвори сините си очи, разгневени от нечуваната ми дързост.
— Зная, че е настоявала да ме види — добавих аз, — и не бих искала да отлагам изпълнението на желанието й повече, отколкото е необходимо.
— Мама не обича да я безпокоят привечер — забеляза Илайза.
След малко аз спокойно станах, свалих, макар и без покана, шапката и ръкавиците си и заявих, че ще отида да потърся Беси, която сигурно е в кухнята, и ще я помоля да научи дали мисис Рийд е склонна да ме приеме тази вечер, или не. Излязох, намерих Беси и като я помолих да изпълни молбата ми, продължих да действувам по-нататък. Обикновено се обърквах от смущение, когато срещах грубост. Ако преди една година ме посрещнеха в Гейтсхед по същия начин, сигурно щях да реша да си замина още на другия ден. Но сега веднага разбрах, че това ще бъде глупаво: бях изминала цели сто мили, за да видя вуйна си, и трябваше да остана при нея, докато състоянието й се подобри или докато умре; що се отнася до глупостта и гордостта на дъщерите й, по-добре би било да не им обръщам внимание. Затова аз се обърнах към икономката, съобщих й, че може би ще остана да гостувам една-две седмици, помолих я да ми даде стая и да се разпореди да занесат куфара ми в нея и я последвах. На площадката срещнах Беси.
— Госпожата се събуди — каза тя. — Съобщих й, че сте тук. Хайде да отидем при нея да видим дали ще ви познае.
Нямаше нужда да ми се показва пътят към тази добре известна на мен стая, където толкова пъти ме бяха викали преди, за да ме наказват или мъмрят. Избързах пред Беси и тихичко отворих вратата. На масата светеше лампа с абажур, тъй като вече се здрачаваше. Ето го същото легло с високи дървени крака и с кехлибареножълти завеси, ето и същата тоалетна масичка, креслото и столчето за крака, на което стотици пъти ме бяха карали да стоя на колене и да моля прошка за грехове, които не бях извършила. Погледнах към близкия ъгъл, почти очаквайки да видя отново тънката, тъй страшна за мен жилава пръчка, която се подаваше оттам, дебнеща случай, при който да изскочи със страшна пъргавина и да ме шибне по треперещите ръце или сгушения врат. Приближих се до леглото, отдръпнах завесите и се наведох над грамадата от възглавници.
Добре помнех лицето на мисис Рийд и жадно се взирах да открия по-скоро познатите черти. Какво щастие, че времето заличава у нас жаждата за мъст и заглушава гласа на гнева и омразата! Бях напуснала тази жена с горчивина и ненавист, а се върнах само с чувство на съжаление за големите й страдания и с искрено желание да забравя и простя всички обиди, които ми бе нанесла, да се помиря с нея и другарски да й стисна ръка.
Познатото лице беше пред мен: сурово и строго както преди. Същите очи, които нищо не можеше да смекчи, и леко извитите нагоре властни, деспотични вежди. Колко често се мръщеха те, изразявайки заплаха и омраза към мен, и как живо ми напомниха за скърбите и ужасите на детството ми сега, когато гледах отново острите им очертания. И все пак се наведох и целунах вуйна си. Тя ме погледна.
— Това Джейн Еър ли е? — попита тя.
— Да, вуйно. Как се чувствувате, мила вуйно?
Някога се бях заклела, че няма повече да я наричам „вуйно“; но сега не смятах за грях, че пренебрегвах и нарушавах тази клетва. Пръстите ми стиснаха ръката й, Която лежеше върху чаршафа. Ако и тя беше стиснала нежно ръката ми, щях да изпитам в тази минута истинска радост. Но суровата натура трудно се разнежва и трудно можеш да изкорениш от нея дълбоко врасналите неприязнени чувства. Мисис Рийд дръпна ръката си и като отвърна от мен лице, подхвърли, че вечерта е топла. Сетне тя отново ме погледна, и то така студено, че веднага разбрах: мнението й за мен и чувствата й са останали неизменни и ще бъдат такива докрай. Досещах се по каменния израз на очите й, непознаващи нежност и сълзи, че тя е решила да ме смята за непоправима до последния си дъх; ако ме счетеше за добра, това нямаше да й достави удоволствие, щеше да я кара да се чувствува унижена.
Изпитах болка, а после гняв; но реших да покоря мисис Рийд, да надвия и природата, и упорството й. Задушаваха ме сълзи, както в детството ми, ала аз ги сподавях. Като преместих един стол до възглавницата й, седнах и се наведох над нея.
— Искали сте да дойда — казах аз — и ето че съм тук. Ще остана, докато се пооправите.
— О, разбира се! Видя ли дъщерите ми?
— Да.
— Е, тогава им кажи, че аз искам да останеш тук, докато бъда в състояние да поговоря с теб за някои неща, които ми тежат на душата; днес е вече късно и трудно бих си спомнила това… Искаше ми се да ти кажа нещо… почакай…
Блуждаещият й поглед и затрудненият говор свидетелствуваха какво крушение е постигнало това някога енергично тяло. Като се завъртя неспокойно в леглото, тя задърпа към себе си завивката. Опряла се
