— Мистър Рочестър, бих искала да използувам случая, за да поговоря с вас за още едно важно нещо.
— Важно нещо? Любопитен съм да чуя.
— — Вие ми дадохте да разбера, сър, че възнамерявате скоро да се жените.
— Да. И после?
— В такъв случай, сър, би трябвало да дадете Адел в училище. Уверена съм, че съзнавате необходимостта от това.
— За да я отстраня от пътя на жена ми, която не би се спряла пред нищо, за да премахне това препятствие, нали? Предложението ви не е лишено от смисъл. Добре. Адел, както предлагате, ще трябва да постъпи в училище; а вие, ще отидете някъде по дяволите, нали?
— Мисля, че не, сър. Но ще трябва да си търся друго място.
— И още как! — възкликна мистър Рочестър със странно променен глас и лицето му се изкриви от една колкото странна, толкова и смешна гримаса. Известно време той задържа погледа си върху мен.
— И сигурно старата мадам Рийд или госпожиците, нейните дъщери, по ваша молба ще ви търсят място. Така ли?
— Не сър. Не съм в такива отношения с роднините си, за да имам основание да търся услугите им; но ще дам обявление във вестниците.
— Бог знае какво още ще измислите! — избоботи той. — Само да смеете да дадете обявление! Съжалявам, че не ви дадох вместо десет лири един соверен. Върнете ми девет лири, Джейн. Ще ми трябват пари.
— И на мен ще ми трябват, сър — отговорих аз, криейки кесията зад гърба си. — В никакъв случай не мога да мина без тези пари.
— Скъперница такава! — каза той. — Жал ви е за парите! Дайте ми поне пет лири, Джейн.
— Няма да ви дам дори пет шилинга, дори пет пенса.
— Искам само да видя парите.
— Не, сър. Нямам ви доверие.
— Джейн!
— Какво, сър?
— Обещайте ми само едно нещо.
— Обещавам ви всичко, сър, което съм в състояние да изпълня.
— Да не давате обявление и да оставите тази работа на мен; когато му дойде времето, ще ви намеря място.
— С удоволствие, сър, ако вие от своя страна ми обещаете, че аз и Адел своевременно ще напуснем дома ви — преди вашата жена да влезе в него.
— Отлично! Отлично! Давам ви честната си дума. И така, заминавате утре, нали?
— Да, сър, рано сутринта.
— Ще дойдете ли днес следобед в гостната?
— Не, сър. Трябва да се стягам за път.
— Значи, ще трябва все пак да се разделим за известно време?
— Изглежда, да, сър.
— А как се прощават хората, Джейн? Научете ме; не разбирам много от тези неща.
— Те си казват довиждане или нещо друго — каквото обичат.
— Е, тогава кажете го.
— Довиждане, мистър Рочестър, скоро ще се видим пак.
— А какво трябва да кажа аз?
— Същото, ако желаете, сър.
— Довиждане, мис Еър, скоро ще се видим пак. Това ли е всичко?
— Да.
— А на мен такава раздяла ми се струва суха, вяла и студена. Бих искал нещо по-друго. Малка добавка към тази церемония. Какво ще кажете например, ако си стиснем ръце? Но не, това също не би ме задоволило. И тъй, нищо повече ли няма да ми кажете, Джейн, освен вашето „довиждане“?
— То е достатъчно, сър; понякога една дума може да прозвучи по-топло от много други.
— Възможно е. Но все пак това „довиждане“ звучи много сухо и студено.
„Колко ли още ще стои така, облегнат на вратата? — питах се аз. — Време е да почна да се стягам за път.“ Но през това време се раздаде звънът за обед и мистър Рочестър ме остави изведнъж, без да прибави нито дума. Не го видях повече този ден, а на другия ден сутринта заминах, преди да бе станал.
На първи май, към пет часа следобед, аз спрях пред къщичката на пазача край пътната врата на Гейтсхед. Преди да вляза в имението, се отбих в къщичката. Тя беше много спретната и чиста. Малките прозорчета имаха бели завески, подът бе безупречно измит, ръженът блестеше, а огънят пламтеше ярко. Беси седеше край огнището и бавеше пеленачето си, а малкият Робърт и сестричката му тихичко си играеха в ъгъла.
— Слава богу! Знаех си, че ще дойдете! — възкликна мисис Лийвън, когато влязох.
— Да, Беси — казах аз, като я целунах. — Надявам се, че не съм пристигнала късно. Как е мисис Рийд? Още е жива, нали?
— Да, жива е. И сега, изглежда, се чувствува по-добре. Докторът казва, че може да издържи още седмица-две, но едва ли повече.
— Споменаваше ли напоследък за мен?
— Отзарана пак говори за вас. Съжаляваше, че не сте пристигнали. Но сега тя спи, или по-право спеше преди десет минути, когато бях в господарската къща. Тя обикновено изпада в унес следобед и идва на себе си чак към шест-седем часа. Починете си тук половин-един час, мис, а сетне ще отидем двете; нали бива?
Влезе Робърт. Беси сложи заспалото пеленаче в люлката и се завтече да посрещне мъжа си. Сетне тя настоя да сваля шапката си и да изпия един чай, тъй като съм изглеждала бледа и изморена. Аз с радост приех гостоприемството й и покорно се оставих да ми свали дрехата, както някога в детството ми.
Спомените от миналото нахлуха буйно в паметта ми, като я наблюдавах как пъргаво шета, слага подноса за чай с най-хубавите си порцеланови чаши, прави сандвичи, препича за чая сладък хляб и от време на време шляпва или смушква малките Робърт и Джейн, както някога мене. Беси си бе останала все тъй пъргава, припряна и добра.
Чаят беше готов и аз понечих да седна на масата, но Беси ме накара с някогашния си заповеднически тон да стоя на мястото си. Щяла да ми донесе всичко до огнището. Като сложи пред мен една кръгла масичка, Беси постави на нея чаша чай и чиния с препечен хляб, съвсем по същия начин, както вършеше това някога, когато още седях в детското си столче и тя успяваше да открадне за мен някое лакомство; затова аз се усмихнах и й се подчиних както преди.
Тя ме попита щастливо ли живея в имението Торнфийлд и що за човек е господарката ми, а когато й казах, че имам само господар, тя се заинтересува дали е симпатичен човек и дали ми харесва. Отговорих, че е по-скоро грозен, но че е истински благородник, че е добър към мен и че съм доволна. Сетне започнах да й описвам веселата компания, която гостуваше сега в Торнфийлд. Беси слушаше с интерес. Това бе тъкмо по вкуса й.
Така в разговори измина неусетно един час. Беси ми донесе шапката и дрехата, излязохме заедно от къщичката и се запътихме към господарската къща. Точно така бе ме съпроводила тя и преди около девет години, но тогава вървяхме по обратния път. В студеното, навъсено и мъгливо януарско утро аз напуснах това омразно място с отчаяние и болка в сърцето; изгонена от вуйна си и отблъсната от всички, трябваше да търся убежище в негостоприемния Лоуд, в далечен, непознат край. И ето че сега бях пак тук. Бъдещето ми още не бе определено; сърцето ми все още бе свито. Все още се чувствувах странница в света; но сега изпитвах по-твърда вяра в себе си и в собствените си сили и не ме сковаваше като преди страхът от угнетението. Нанесените ми някога болезнени рани бяха вече съвсем заздравели, а пламъкът на омразата — загаснал.
— Минете първо в малката трапезария — каза Беси, прекосявайки с мен хола, — госпожиците са сигурно там.
