се огледах и ослушах. Навсякъде цареше тишината на ранното утро, прозорците на стаите, в които спеше прислугата, бяха все още със спуснати завеси. Птичките чуруликаха сред белите цветове на овощните дръвчета, чиито нацъфтели клонки бяха увиснали като бели гирлянди над стената, която заграждаше една част от двора. В конюшните конете от време на време потрепваха с копита. Всичко друго тънеше в тишина.
Господата се появиха. Мейсън, подкрепян от мистър Рочестър и лекаря, вървеше без особени усилия. Двамата му помогнаха да седне в колата, сетне в нея се настани и мистър Картър.
— Наглеждайте го — каза мистър Рочестър на лекаря — и нека остане у вас, докато се поправи съвсем. След един-два дни ще дойда да го навестя. Е, как си сега, Ричард?
— Чистият въздух ме ободрява, Феърфакс.
— Оставете прозореца откъм него отворен, Картър; няма вятър. Довиждане, Дик!
— Феърфакс…
— Какво има?
— Нека се грижат за нея, нека се отнасят с нея колкото може по-добре, нека… — Той млъкна и се разплака.
— Ще направя всичко, каквото е възможно; и без това го върша и ще го върша винаги — бе отговорът. Мистър Рочестър затвори вратата на колата и тя потегли.
— Но как бих благодарил на бога, ако всичко това се бе свършило — добави той, като затвори тежката пътна врата и сложи резето. Сетне бавно и разсеяно се упъти към вратата в стената, която ограждаше овощната градина. Реших, че повече не съм му нужна, и вече се канех да се върна в къщи, когато той отново ме извика.
— Джейн! — Мистър Рочестър вече бе отворил вратичката, стоеше до нея и ме чакаше.
— Елате тук, подишайте няколко минути чист въздух. Този дом е истински затвор, не ви ли се струва така?
— Той ми се струва разкошен, сър.
— В очите ви блести наивен възторг — отговори той, — гледате всичко през розови очила. Не виждате, че позлатата е фалшива, а копринените драперии — паяжини, че мраморът е прост камък, а лъскавото дърво — гнило. Ала
Мистър Рочестър свърна в една алея, оградена с летвички, от едната страна на която растяха ябълки, круши и череши, а от другата се простираше ивица най-различни приказни цветя; шибои, карамфили, иглики, теменуги, а сред тях — шипки и какви ли не ароматни треви. Те бяха свежи, каквито могат да бъдат растенията в едно прекрасно пролетно утро след априлските дъждове. Слънцето току-що се бе показало на румения изток и лъчите му вече озаряваха цъфтящите, покрити с роса овощни дръвчета и тихите алеи под тях.
— Джейн, искате ли едно цвете?
Той откъсна една полуразцъфнала роза, първата от цъфналите през тази година, и ми я подаде.
— Благодаря, сър.
— Харесва ли ви този изгрев, Джейн? Това небе с високи и леки облаци, които, разбира се, ще се стопят, когато след няколко часа стане по-топло; този покой и благоухание?
— Да, много.
— Вие прекарахте странна нощ, Джейн.
— Да, сър.
— Колко сте бледа! Беше ли ви страх, когато ви оставих сама с Мейсън?
— Страхувах се някой да не дойде от другата стая.
— Но аз нали заключих вратата, ключът ми беше в джоба. Щях да бъда небрежен овчар, ако бях оставил едно агънце, моето любимо агънце, без защита край вълчата бърлога. Вие бяхте в безопасност.
— А Грейс Пул ще продължава ли да живее тук, сър?
— О, да! Не си блъскайте главата с това, просто забравете за нея.
— Но на мен ми се струва, че животът ви не може да бъде в безопасност, докато тя е тук.
— Не се безпокойте за мен, ще внимавам.
— А премина ли опасността, от която се страхувахте снощи, сър?
— Не мога да кажа това, докато Мейсън не напусне Англия, пък дори и тогава. Да живея, Джейн, за мене значи да стоя на кратера на вулкан, който може да избухне всеки миг.
— Но на мен ми се струва, че мистър Мейсън лесно се поддава на чуждо влияние. Вие, сър, несъмнено можете, когато и да е, да му въздействувате. Той никога не би ви навредил или напакостил нарочно.
— О, не! Мейсън не би се обявил против мен и никога преднамерено не ще ми напакости. Но без да иска, той всеки момент може с някоя непредпазлива дума да ме лиши навеки ако не от живот, то от щастие.
— Кажете му да бъде предпазлив, сър. Обяснете от какво се страхувате и му посочете как да се бори с опасността.
Мистър Рочестър язвително се разсмя, бързо сграбчи ръката ми и също тъй бързо я пусна.
— Ако можех да направя това, глупавичката ми, опасността нямаше да съществува, би изчезнала за миг. Откак познавам Мейсън, винаги е било достатъчно да кажа: „Направи еди-какво си“, и готово! Но в дадения случай аз съм безсилен, не мога да кажа: „Гледай да не ми навредиш с нещо, Ричард!“ Та нали той не трябва и да се досеща, че може да ми навреди. Изглеждате озадачена; но тепърва ще има да ви озадачавам. Нали сте моя малка приятелка, не е ли така?
— На драго сърце съм готова да ви служа, сър, и да ви слушам за всичко, което е хубаво.
— Много добре; виждам, че е така. Виждам как просто хвърчите, как сияят погледът и лицето ви, когато предизвикате с нещо одобрението ми или вършите нещо за мен, което, както умно се изразихте, е
— Ако ви заплашва същата опасност от мен, сър, каквато и от мистър Мейсън, вие сте в пълна безопасност.
— Дай боже да е така! Ето една беседка, Джейн, да поседнем.
Беседката представляваше аркообразна ниша в зида, обрасла с бръшлян, в нея имаше груба пейка. Мистър Рочестър седна, но направи място, разбира се, и за мен. Ала аз продължавах да стоя права до него.
— Седнете — каза той. — Има място и за двама ни. Надявам се, че не се боите да седнете до мен. В желанието ми няма според вас нищо лошо, нали, Джейн?
Вместо да отговоря, седнах. Чувствувах, че е глупаво да му откажа.
— А докато слънцето пие роса, моя малка приятелко, докато цветята в тази стара градина се събуждат и разтварят, докато птиците носят храна за малките си, а ранобудните пчели започват благословения си труд, ще ви разкажа една история; помъчете се да се поставите на мястото на нейния герой. Но първо ме погледнете и кажете, че не се чувствувате неловко и че никак не се безпокоите, задето ви задържам тук или задето седите до мен.
— Не, сър. Напълно съм спокойна.
— В такъв случай, Джейн, призовете на помощ цялата си фантазия и си представете, че не сте благовъзпитано и сдържано момиче, а буен младеж, разглезен още от рождение; представете си, че се намирате в далечна, чужда страна; допуснете, че сте извършили там някаква фатална грешка — не е важно каква и по какви съображения, — чиито последствия ви преследват цял живот и тровят цялото ви съществуване. Обърнете внимание, аз не казах