дни аз не търсех създателя, защото бях превърнала неговото създание в кумир.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Месецът до сватбата изтичаше; и последните му часове бяха преброени. Предстоящият ден — денят на венчавката, не беше отложен и всички приготовления бяха завършени.
Аз поне нямаше какво да правя. Всичките ми куфари, приготвени за път, заключени и пристегнати, бяха наредени край стената в стаичката ми. На другия ден по това време те щяха да бъдат далеч, на път за Лондон, а също и аз — по-точно не аз, а някоя си Джейн Рочестър, личност, която още не познавах. Оставаше още да им се сложат картончета с адреса — четири бели картончета, които бяха в чекмеджето ми. Мистър Рочестър сам написа на всяко от тях: „Мисис Рочестър, еди-кой си хотел, Лондон“. Аз не се решавах да ги сложа на куфарите, нито бях казала на някого да стори това. Мисис Рочестър! Но нали такава не съществуваше? Тя щеше да се роди утре, след осем часа сутринта. По-добре е да почакам дотогава, за да се уверя, че тя се е родила жива; само тогава ще й поверя тези вещи. Нима не стига това, че в шкафа срещу тоалетната ми масичка нейните одежди изместиха черната ми рокля, която носех в Лоуд, а също и сламената ми шапка? (Не можех да нарека мои венчалната бисерна рокля и ефирния воал, окачени на закачалката.) Затворих шкафа, за да не се вижда роклята-привидение, която в този вечерен час — беше около девет часа — действително блестеше в здрача на стаята с призрачно бледа светлина. „Щете оставя само, бяло видение — казах аз. — Трескава съм, чувам как вие вятърът и искам да изляза навън и да почувствувам дъха му!“
Потръпвах не само поради трескавите приготовления, не само поради напрежението, свързано с очакващата ме голяма промяна и новия живот, който започваше за мен от утре. Разбира се, тези две причини не можеха да не окажат влияние върху състоянието ми — тревожно и развълнувано, което ме накара да изляза в този късен час сред обвитата в здрач градина. Но имаше и трета причина, много по- сериозна от първите две.
Преследваше ме странна и неприятна мисъл. Бе се случило нещо, което не можех да разбера. Никой не знаеше и не бе видял това освен мене; то стана предишната нощ. Мистър Рочестър не нощува в къщи и все още не бе се върнал; наложи се да отиде по работа до един свой малък имот — две-три ферми на тридесет мили от Торнфийлд. Тази работа той трябваше да уреди лично преди евентуалното му заминаване от Англия. Сега аз го чаках и жадувах да снема от плещите си бремето на измъчващата ме загадка и да получа от него ключа за разрешението й. Но почакай и ти, читателю, докато се върне той. И когато му открия своята тайна, ти също така ще я научиш.
Упътих се към овощната градина, търсейки там защита от силния вятър, който духаше през целия ден от юг, без обаче да донесе нито капка дъжд. Вместо да стихне привечер, той сякаш задуха и засвири още по-силно. Дърветата все стояха наведени на една страна и съвсем рядко изправяха клони — толкова силен бе южният вятър; той гонеше облаците по небето, трупайки ги един върху друг; целия този юлски ден синьото небе не проблесна нито веднъж през тяхната пелена.
С необяснима наслада аз тичах срещу вятъра, сякаш оставях тревогата си на този огромен въздушен поток, който се носеше с вой над земята. Като слязох надолу по алеята с лаврите, видях останките на кестена. Той бе целият почернял и овъглен; разцепеният на две дънер зееше зловещо. Дървото не бе напълно разцепено и повалено — основата на дънера и здравите корени го държаха, — но животът му бе прекъснат, движението на соковете — прекратено. Клоните на двете половини бяха вече изсъхнали и през зимата някоя буря сигурно щеше да повали едната, а може би и двете от тях. Но сега кестенът все още имаше вид на цяло дърво — развалина, обаче още нерухнала.
„Вие сте прави, като се държите един за друг — казах аз, сякаш тези гигантски отломки бяха живи същества и можеха да ме чуят. — Мисля, че макар да сте обгорени и овъглени, някакво чувство за живот все още се е запазило във вас и то идва от здраво преплетените едни в други верни корени. Никога вече не ще имате зелени листа и птиците няма да вият гнезда и да пеят романтичните си песни сред вашите клони. Радостта и любовта са мъртви за вас, но вие не сте самотни; всеки от вас си има другар, който му съчувствува в гибелта.“ Вдигнах поглед и в този миг луната се показа между двете половини на дървото. Нейният кървавочервен диск бе полузабулен от облаци; стори ми се, че тя ми хвърли печален, смутен поглед и отново се скри сред гъстата пелена на облаците. Над Торнфийлд вятърът утихна за миг, но в далечината над горите и реките той се носеше с див, жалостив вой; този вой беше толкова печален, че не издържах и побягнах.
Връщайки се обратно през градината, аз събирах ябълките, които бяха нападали в тревата под дърветата, и като отделих узрелите от зелените, отнесох ги в склада за продуктите. След това отидох в библиотеката, за да проверя дали гори огънят в камината, тъй като знаех, че в такава мрачна вечер, макар и през лятото, мистър Рочестър ще се зарадва на веселия огън, когато се върне; да, камината беше запалена и се разгаряше. Преместих креслото по-близо до огъня, преместих и масичката, спуснах завесите и наредих да донесат свещите, за да ги запаля, щом пристигне моят господар. Като завърших всички приготовления, аз почувствувах още по-голямо безпокойство; не ме сдържаше на едно място, нещо ме теглеше навън. Малкият часовник за маса в библиотеката и старият часовник в хола едновременно удариха десет.
„Колко късно стана! — казах си аз. — Ще изтичам до пътната врата; от време на време луната се показва и по пътя се вижда надалеч. Може би той пристига и ако изляза да го посрещна, ще си спестя няколко излишни минути очакване.“
Вятърът виеше сред върхарите на дърветата край пътната врата. По пътя, докъдето можех да го видя — — надясно и наляво, — беше тихо и безлюдно; само гонещите се сенки на облаците го оживяваха в минутите, когато луната се покажеше, но иначе той бе дълга, белезникава лента, без нито едно движещо се петънце по нея.
Неволни сълзи се появиха в очите ми — сълзи на разочарование и нетърпение. Стана ми срамно и аз ги избърсах. Все още стоях на мястото си. Сега луната съвсем се скри в покоите си и дръпна докрай завесата, изтъкана от плътни облаци. Нощта ставаше все по-тъмна, силният вятър скоро докара и дъжд.
— По-скоро да дойде! По-скоро да дойде — възкликнах аз, обхваната от някакви мрачни предчувствия. Чаках го още преди чая, а сега вече беше тъмно. Какво е могло да го задържи? Да не се е случило нещо? Отново си спомних случката от предишната нощ и ми се стори, че тя е предвестник на някакво нещастие. Страхувах се, че надеждите ми са твърде смели, за да се осъществят. Напоследък бях толкова щастлива! Може би звездата на щастието ми е преминала вече зенита си и сега ще започне да залязва? „Не, все пак не мога да се върна в къщи — реших аз. — Не мога да седя до камината, когато той е навън в това лошо време. По-добре да изморя краката си, отколкото да измъчвам така сърцето си. Ще тръгна напред да го срещна.“
И аз поех по пътя, но не стигнах далеч: не бях изминала и четвърт миля, когато чух конски тропот. Някакъв конник се приближаваше към мен в галоп, а до коня му тичаше едно куче. Махнете се, лоши предчувствия! Това беше мистър Рочестър. Той яздеше Мезрур, а след него подскачаше Пайлът. Като ме видя — луната в този миг се показа върху къс синьо небе и заплува, окръжена от слабо сияние, — мистър Рочестър сне шапката си и я размаха над главата си. Втурнах се да го посрещна.
— Виждаш ли — възкликна той, като ми подаде ръка навеждайки се от седлото, — не можеш и една минута да прекараш без мен! Стъпи на крайчеца на обувката ми, дай ми и двете си ръце. Хайде, качи се.
Аз го послушах. Радостта ми придаде лекота и аз скочих на седлото пред него. Той ме посрещна с нежна целувка и с някаква горделива радост, която се опитах да преглътна. Но изведнъж се обезпокои и попита:
— Да не би да се е случило нещо, Джанет, та си излязла да ме посрещнеш в такова време? Какво е станало?
— Нищо. Мислех, че никога не ще дойдете. Не можех да ви чакам в къщи, особено при този дъжд и вятър навън.
— Вярно е, че има дъжд и вятър. Я виж как си се измокрила като русалка; вземи наметалото ми. Ти сякаш имаш треска, Джейн! И бузите, и ръцете ти горят. Не, кажи ми истината, какво се е случило?
