поднесъл в дар злато и скъпоценни камъни. Стиснах до болка ръката му, която непрестанно търсеше моята, и я отблъснах.
— Не ме гледайте така — казах аз, — иначе ще се закълна, докато съм жива, да не нося нищо освен старите си училищни рокли. Ще отида да се венчая с памучната си виолетова рокля, а вие можете да си ушиете халат от бисерносивата рокля и безброй жилетки от черната.
Мистър Рочестър се засмя и потри ръце.
— О, нима моята фея не е чудесна! — възкликна той. — Нима не е оригинална и интересна! Не бих дал това малко английско момиче за харем одалиски с очи на газели и изящни форми.
Това екзотично сравнение още повече ме засегна.
— Нито за миг не съм имала намерение да ви служа за харем, сър, тъй че сравнението ви е неуместно. Ако това ви харесва — готово: вървете веднага на пазара в Истанбул и с парите, които се чудите как да похарчите тук, си купете колкото щете робини.
— А какво ще правиш, Джанет, докато аз се пазаря за толкова много красива плът и черни очи?
— Ще се подготвя, за да проповядвам свобода на поробените, в това число и на обитателките на вашия харем. Ще се вмъкна в него и ще вдигна бунт. Вие, пашата и деспотът, ще ни паднете в ръцете. И ще се съглася да ви пусна на свобода само при условие, че подпишете най-либералния манифест, издаден някога от тиранин.
— Ще разчитам на твоята милост, Джейн.
— Не се надявайте на милост от моя страна, мистър Рочестър, ако ще молите за нея с такъв поглед. Докато гледате по такъв начин, ще бъда уверена, че какъвто и манифест да издадете, притиснат от необходимостта, веднага след като ви освободим, ще нарушите условията му.
— Но какво искаш, Джейн? Страхувам се, че ще искаш от мен освен редовния църковен брак да сключа с тебе специално споразумение. Доколкото разбирам, ти ще поставиш особени условия. Какви са те?
— Искам само да запазя свободата на духа си, сър, и да не бъда под гнета на многобройни задължения. Помните ли какво ми казахте за Селин Варан, за брилянтите и коприните, които сте й подарявали? Не искам да бъда вашата английска Селин Варан. Ще си остана за вас гувернантката на Адел и по този начин ще си плащам храната и квартирата и ще ми остават тридесет лири годишно. С тази сума ще се обличам, а от вас не ще искам нищо освен…
— Освен какво?
— Уважение. И ако в замяна имате моето уважение, ще бъдем квит.
— Слушай, по своята ненадмината дързост и гордост ти нямаш равна на себе си — каза той. Ние вече наближавахме Торнфийлд. — Ще благоволиш ли да обядваш с мен днес? — продължи мистър Рочестър, когато минавахме през пътната врата.
— Не, благодаря, сър.
— А защо „не, благодаря“, ако мога да попитам?
— Никога не съм обядвала с вас, сър, и не виждам причина да променя този свой обичай, докато…
— Докато какво? Как обичаш да не се доизказваш?
— Докато поне не съм задължена да върша това.
— Да не мислиш, че съм людоед или вампир, та се страхуваш да се храниш заедно с мен?
— Съвсем не мисля така, сър. Но бих желала да прекарам месеца, който ми остава до сватбата, както досега.
— Ти още сега ще престанеш да вършиш робския труд на гувернантка!
— Моля за извинение, сър, но не ще престана. Ще върша и занапред тази работа. Не ще се явявам пред вас по цял ден, както досега. Вечер може да пращате да ме викат, когато пожелаете да ме видите, и аз ще идвам. Но не и през деня.
— Бих желал да изпуша една пура, Джейн, или да смръкна малко енфие, pour me donner une contenance61, както би казала Адел, а за нещастие у мен не са нито пурите ми, нито кутийката с енфие. Но чуй какво ще ти пошепна. Сега ти си на власт, малки тиранино, но скоро властта ще бъде моя и тогава ще те хвана и ще те вържа, казано фигуративно, ей с такава верига (той докосна верижката на часовника си)! Да, скъпа малка капризнице, и ще те нося в гърдите си, за да не те изгубя!
Той каза това, помагайки ми да сляза от каретата. Докато свали оттам Адел, аз влязох в къщи и забързах по стълбите към стаята си.
Вечерта както винаги мистър Рочестър ме извика при себе си. Тъй като не желаех да прекараме цялата вечер в интимни разговори, аз му бях намерила вече занимание. Спомних си неговия прекрасен глас и знаех, че като всички добри певци, той обича да пее. Аз нямах такава дарба и според строгата му преценка бях изобщо слаба в музикално отношение, но умеех да се наслаждавам, когато слушах добро изпълнение. Веднага щом настъпи романтичният здрач и простря навън синьото си звездно покривало, аз станах, вдигнах капака на пианото и настойчиво помолих мистър Рочестър да ми изпее нещо. Той каза, че съм капризна магьосница и че предпочитал да пее друг път. Но аз го уверих, че моментът е много подходящ.
— Харесва ли ти гласът ми? — попита той.
— Много.
Не ми се искаше да подхранвам суетата му на тази тема, но като изключение, изхождайки от собствените си съображения, бях готова да я полаская и поощря.
— Е, в такъв случай, Джейн, трябва да ми акомпанираш.
— Добре, сър. Ще се опитам.
И аз се опитах, но той още в самото начало ме смъкна от столчето, наричайки ме некадърна музикантка. Сетне, като ме отстрани безцеремонно — аз само това и търсех, — седна на моето място и започна да си акомпанира сам; той свиреше така хубаво, както и пееше. Наместих се в прозоречната ниша и загледах оттам тихите дървета и обвитите в мрак ливади, докато той пееше с кадифения си глас следната песен:
