— Който аз мога и ще превърна в действителност. Ще се заема с това още днес. Току-що писах на моя банкер в Лондон да ми изпрати скъпоценностите, които са на съхранение у него — това са скъпоценности, които преминават в наследство у всяка нова собственица на Торнфийлд. След един-два дни се надявам да ги сложа в скута ти: искам да се ползуваш от същите предимства и същото внимание, което бих оказал и на една дъщеря на пер, ако решех да се оженя за нея.
— О, сър, скъпоценностите са ненужни! Не искам дори да чувам за тях. Скъпоценностите и Джейн Еър са две несъвместими неща. По-добре не ми ги подарявайте.
— Аз сам ще сложа брилянтената огърлица на шията ти и златната диадема на главата ти — тя много ще ти отива: природата е оставила на лицето ти аристократични черти, Джейн; и ще сложа гривни на тези тънки китки, а на тези нежни пръстчета — тежки златни пръстени.
— Не, не, сър! Нека да говорим за други неща, да променим темата на разговора, не се отнасяйте към мен като към красавица, аз съм най-обикновена гувернантка на служба при вас.
— За мен ти си красавица, и то красавица, желана от сърцето ми. Нежна и ефирна.
— Искате да кажете скромна и нищожна. Вие бълнувате, сър, или ми се присмивате. За бога, без иронии!
— Ще принудя и света да те признае за красавица — продължи той, а аз изпитвах все по-голяма неловкост от тона му, тъй като чувствувах, че той или сам се заблуждава, или се опитва да заблуди мен. — Ще облека моята Джейн в атлаз и дантели и ще накича косите й с рози, а главицата, която обичам — със скъпоценен воал.
— И тогава няма да ме познаете, сър, вече няма да бъда вашата Джейн Еър, а глупачка с палячовски дрехи, врана с паунови пера. Да се видя в дрехите на придворна дама, би било равносилно да видя вас, мистър Рочестър, в някакъв театрален костюм; освен това аз не ви наричам красавец, сър, макар да ви обичам силно, твърде силно, за да си позволя да ви лаская. Тъй че не ме ласкайте и вие.
Но той продължаваше все в същия дух въпреки възраженията ми:
— Още днес ще те взема в Милкоут, за да си избереш плат за няколко рокли. Нали ти казах, след месец ще се оженим. Сватбата ще бъде скромна, в ей онази черква; сетне веднага ще отидем в Лондон, а след кратък престой там ще отведа съкровището си в страни, където слънцето свети по-ярко; ще видиш лозята на Франция и равнините на Италия, ще видиш всички забележителности на древността и на нашето време; ще опиташ живота на големите градове и ще се научиш да цениш себе си, сравнявайки са с другите.
— Ще пътешествувам ли? С вас, сър?
— Ще видиш Париж, Рим и Неапол, Флоренция, Венеция и Виена — по всички пътища, по които съм бродил, ще мина отново, този път с теб. И навсякъде, дето е стъпил кракът ми, ще останат и следите от твоите нозе на силфида. Преди десет години аз като безумен бродех по Европа, а спътници ми бяха презрението, омразата и гневът. Сега ще я посетя отново, пречистен и обновен, заедно с моя ангел- хранител.
Когато той каза това, аз се засмях.
— Съвсем не съм ангел — рекох аз, — и не ще стана, докато съм жива! Ще бъда само това, което съм. Мистър Рочестър, моля, не чакайте и не искайте от мен да бъда ангел. Това е толкова невъзможно за мене, колкото и за вас. Пък и аз съвсем не очаквам от вас да бъдете ангел.
— А какво очакваш от мен?
— Известно време вие може би ще бъдете такъв, какъвто сте сега — много кратко време; сетне ще изстинете, после ще станете капризен, а още по-късно груб и трудно ще мога да ви угаждам. Но когато достатъчно свикнете о мен, вие може би отново ще се привържете. Казвам „ще се привържете“, а не „ще ме обикнете“. Мисля, че вашата любов ще се изпари след половин година, дори по-скоро. Чела съм в книгите, написани от мъже, че този срок се смята за пределен за чувствата на мъжа. Но мисля, че като приятел и другар никога няма да стана съвсем скучна на своя мил господар.
— Скучна ли? Да се привържа отново? Разбира се, ще се привързвам към теб все повече и повече. И ще те накарам да признаеш, че не само съм привързан, но и те обичам — с истинска, гореща и постоянна любов.
— Но нима вие сте капризен, сър?
— Към жените, които ми харесват само по лице, аз ставам същински демон, когато се убедя, че в тях няма нито душа, нито сърце, когато открия у тях пошлост, баналност, а може би и тъпота, грубост и лош нрав; но чистият поглед и живата реч, пламенната душа и характерът, който е гъвкав, но не се пречупва, който е ковък и същевременно твърд — за такова същество аз винаги ще бъда верен и нежен.
— А срещали ли сте някога такова същество, сър? Обичали ли сте такава жена?
— Обичам я в момента.
— Не питам за себе си — ако действително отговарям на вашите високи изисквания.
— Никога не съм срещал друга като тебе, Джейн. Ти ми угаждаш и ме забавляваш. Ти си отстъпчива и ме караш и аз да бъда такъв, а на мен ми харесва да ти отстъпвам. И когато намотавам на пръста си тази мека копринена нишка, чувствувам трепет в ръката си и в сърцето си. Ти ме омагьосваш и ме побеждаваш. Но тази магия е по-приятна от всичко, което бих могъл да изразя, и победата, постигната от теб, ми е по- скъпа от всяка моя победа. Защо се усмихваш, Джейн? Какво значи това непонятно, тайнствено изражение на лицето ти?
— Спомних си, сър (ще ме извините за тази мисъл, тя възникна неволно), спомних си за Херкулес и Самсон и за жените, които са ги омагьосали…
— Това ли си спомни, малка магьоснице?…
— По-кротко, сър! Сега разсъждавате не съвсем разумно. Не по-разумно от тези две личности. Ако те бяха се оженили, сигурно щяха да бъдат груби след брака, за сметка на отстъпчивостта си като ухажори; страхувам се, че така ще постъпите и вие. Бих желала да знам какво ще ми отговорите след една година, ако ви помоля за нещо, което ще ви е неудобно или неприятно да сторите за мен.
— Помоли ме сега за нещо, Джанет. Дори да е най-неприятното за мен, пак бих желал да ме помолиш…
— Добре, ще ви помоля, сър. Молбата ми е вече готова.
— Казвай! Но ако продължаваш да ме гледаш и да се усмихваш така, кълна се, че ще се съглася на всичко предварително и ще изляза глупак.
— Ни най-малко, сър, моля ви за едно: не искайте да ви изпращат скъпоценностите и не ме накичвайте с рози. Все едно да обшиете със златна дантела ей тази ваша обикновена носна кърпа.
— Може би искаш да кажеш, че златото не се нуждае от позлата? Зная това. Добре. Молбата ти ще бъде изпълнена: засега ще отменя нареждането, дадено на банкера. Но ти нищо не си пожелала, просто отказа да приемеш подаръка ми, поискай нещо друго.
— В такъв случай, сър, бъдете така добър да удовлетворите любопитството ми по един силно интересуващ ме въпрос.
Той се смути.
— Какво, какво — изрече той припряно. — Любопитството е опасна слабост. Добре, че не се заклех да изпълнявам всяко твое желание.
— Но в това не би могло да има никаква опасност, сър.
— Казвай по-скоро, Джейн. Бих предпочел, вместо да задаваш въпроси за някаква тайна, да поискаш половината ми състояние.
— Слушайте, царю Артаксеркс60, за какво ми е половината ви състояние? Да не мислите, че съм някой лихвар, който търси да вложи парите си в недвижимо имущество? Бих предпочела да ми подарите цялото си доверие. Нима няма да се ползувам с доверието ви сега, когато вече сте ме приели в сърцето си?
— Ще се ползуваш с цялото ми доверие, Джейн. Но, за бога, не се мъчи да поемаш върху плещите си излишно бреме! Не жадувай за отровната ябълка като някоя долнопробна Ева.
— Защо не, сър? Вие току-що казахте колко много ви харесва това, че ви покорявам и че ви е приятно да се подчинявате. Защо тогава да не се възползувам от вашето признание? И да започна да настоявам и да искам — дори понякога да плача и се цупя, за да изпитам властта си над вас?
— Опитай се, само! Настоявай, искай — и край на играта.
— Нима вече дойде краят на играта? Много скоро се отказахте! Защо така помрачняхте? Веждите ви
