— Благодарност! — рече мистър Рочестър натъртено и буйно продължи: — Джейн, приеми по-скоро предложението ми. Кажи: Едуард — назови ме с малкото ми име, — Едуард, съгласна съм да бъда твоя жена.
— Искрен ли сте? Действително ли ме обичате? Сериозно ли искате да бъда ваша жена?
— Да, искам! И ако е необходима клетва, за да те уверя, ето — заклевам се.
— В такъв случай, сър, аз съм съгласна да се омъжа за вас.
— Кажи: Едуард… моя малка женице!
— Скъпи Едуард!
— Ела при мен, ела при мен всецяло — каза той и добави със силно развълнуван глас, шепнейки ми на ухото и допирайки бузата си до моята: — дай ми щастие и аз също ще те направя щастлива.
— Бог да ми прости! — продължи той след кратко мълчание. — И нека хората не ми се бъркат. Аз я спечелих и ще си я запазя.
— Няма кой да се бърка, сър. Аз нямам роднини.
— Нямаш… и по-добре! — каза той.
Ако го обичах по-малко, сигурно щяха да ми се сторят страшни тонът и екзалтираният израз на лицето му. Но седнала до него, освободена от призрака на раздялата и призована пред райските врати на съединението, аз мислех само за онова блаженство, с което той така щедро ме дари. Той повтаряше непрекъснато:
— Щастлива ли си, Джейн? А аз непрекъснато отговарях:
— Да.
— Това ще изкупи всичко, всичко ще изкупи — шепнеше той. — Нима не я намерих самотна, безприютна, нестоплена от никого? Нима няма да я пазя, да храня нежни чувства към нея, да бъда нейна утеха? Нима не гори в сърцето ми любов и не са твърди решенията ми? Това ще изкупи всичко пред божия съд. Зная, че моят създател одобрява това. А какво представлява присъдата на смъртните! Презирам хорския съд! Обявявам двубой на общественото мнение!
Но какво затъмни небето? Луната още не бе залязла, а всичко наоколо тънеше в мрак. Толкова близко до мен беше лицето на мистър Рочестър, и пак с мъка различавах чертите му. И каква болка терзаеше кестена? Той се огъваше и стенеше, а между лавровите дървета с вой се понесе вихър и връхлетя върху нас.
— Трябва да си вървим — каза мистър Рочестър. — Времето се разваля, а аз бих могъл да стоя тук с теб чак до утре, Джейн.
„И аз също“ — мина ми през ума. Навярно бих изрекла гласно тези думи, но в този момент зад облака, който гледах, внезапно се изтръгна синьо-червена пъргава стрела, разнесе се тътен и трясък съвсем наблизо и аз закрих заслепените си очи о рамото на мистър Рочестър.
Плисна дъжд. Ние побягнахме с все сила по алеята през градината към къщи. Но преди да успеем да стигнем до вратата, станахме вир-вода. В хола мистър Рочестър тъкмо сваляше шала ми и бръскаше капките от разпилените ми коси, когато мисис Феърфакс се появи на прага на стаята си. Нито аз, нито мистър Рочестър я забелязахме отначало. Лампата гореше. Часовникът показваше полунощ.
— Хайде, сваляй по-скоро мокрите дрехи — рече той. — И лека нощ, лека нощ, мила!
Той няколко пъти ме целуна. Когато се освободих от прегръдките му и вдигнах очи, видях вдовицата — бледа, сериозна, учудена. Аз само й се усмихнах и изтичах нагоре. „Обясненията можем да отложим за друг път“ — рекох си аз. Все пак, когато се озовах в стаята си, стана ми неприятно при мисълта, че мисис Феърфакс би могла да изтълкува неправилно макар и само за момента онова, което бе видяла. Но радостта скоро заличи всички други чувства и въпреки че вятърът виеше и гръмотевици трещяха силно и съвсем наблизо — почти веднага след блясъците на мълниите, а дъждът се ля като из ведро цели два часа, докато траеше бурята, аз не почувствувах нито страх, нито дори плахост. Мистър Рочестър три пъти идва до вратата ми да пита как се чувствувам, а това можеше да ми вдъхне спокойствие и увереност при всички обстоятелства.
Още не бях станала на другия ден, когато, при мен дотича малката Адел и каза, че мълния поразила големия див кестен на края на овощната градина и го разцепила на две.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Докато ставах и се обличах, премислях всичко, което се бе случило, и се питах сън ли е това. Не можех съвсем твърдо да повярвам, докато не видех отново мистър Рочестър и той не ми повтореше любовните си излияния и обещанието си.
Докато се решех пред огледалото, забелязах, че лицето ми вече не е бледо — то бе озарено от надежда, в цвета му имаше живот, а очите ми сякаш бяха загледани в самия извор на радостта и като че ли отразяваха искрящите му струи. Колко често се страхувах да гледам господаря си, тъй като мислех, че ще му бъде неприятен видът ми! А сега бях уверена, че ако той погледне лицето ми, любовта му няма да изстине. Избрах си една проста, но чиста и светла лятна рокля и я облякох. Изглежда, още нито една дреха не ми бе отивала толкова, защото изобщо не бях носила никога роклите си с подобно блажено настроение.
Когато слязох тичешком долу в хола, не се учудих, че след нощната буря е настъпило сияйно юнско утро и че през отворената стъклена врата ме полъхва свеж и благоухаещ ветрец. Сякаш природата също се радваше, че съм щастлива! По алеята към имението вървеше една просякиня с малко момченце; те бяха бледи, окъсани — аз изтичах при тях и им дадох всичките пари, които имах в кесията си: три-четири шилинга. Всички хора — и добри, и лоши, трябваше да вземат участие днес в моята радост. Гарваните грачеха и птичките пееха, но най-весело звучеше музиката на възторженото ми сърце.
От прозореца надникна мисис Феърфакс и с печална физиономия ми каза мрачно:
— Мис Еър, ще дойдете ли да закусвате?
На масата тя беше спокойна и студена. Ала аз нищо не можех да й обясня. Трябваше да почакам, докато господарят ми даде необходимите обяснения; нека потърпи. Хапнах надве-натри и бързо се качих горе. Адел тъкмо излизаше от учебната стая.
— Къде отиваш? Време е да започваме.
— Мистър Рочестър ми каза да отида в детската стая.
— Къде е той?
— Ей там. — И тя ми показа стаята, откъдето бе излязла.
Влязох и го намерих действително там.
— Ела да си кажем добро утро — рече той.
Аз с радост пристъпих напред. Сега не бях посрещната с хладни думи, дори не само с ръкостискане — той ме прегърна и целуна. И това ми се стори напълно естествено — да бъде толкова мил и нежен с мен.
— Джейн, днес ти просто цъфтиш, усмихваш се и си чудесна — каза той. — Наистина си чудесна тази сутрин. Това ли е моята малка бледа магьосница? Това ли е моята малка сръдла? Това малко момиче със сияещо лице, с трапчинки на бузите, с алени устни, с копринени кестеняви коси и блестящи кафяви очи? (Аз имам зелени очи, читателю, но ще го извините за грешката. За него те, изглежда, имаха друг цвят.)
— Това е все същата Джейн Еър, сър.
— Скоро това ще бъде Джейн Рочестър — добави той. — След четири седмици, Джанет, и нито ден по- късно! Чуваш ли?
Чувах и все още не разбирах напълно; главата ми се замая. Прониза ме странно чувство: бях не толкова зарадвана, колкото поразена и зашеметена; това беше нещо като страх.
— Ти бе тъй румена и изведнъж пребледня, Джейн. Какво ти е?
— Нищо, сър, не съм свикнала да ме наричат така — Джейн Рочестър.
— Да; мисис Рочестър — каза той. — Младата мисис Рочестър, съпругата на Феърфакс Рочестър.
— Това не би могло да стане, сър; то звучи съвсем невероятно. Човешките същества в този свят никога не се радват на пълно щастие, а аз съм се родила със съдба, различна от съдбата на ближните ми. Не мога да си представя, че ми е отредено такова щастие; струва ми се, че това е вълшебна приказка — сън наяве.
