значение дали съм го забравила, или не. И нарече Торнфийлд мой дом. О, ако той наистина беше мой дом!
Мистър Рочестър не мърдаше от стълбичките на оградата, а не ми беше удобно да го помоля да ми стори път. Запитах го дали е бил в Лондон.
— Да. Сигурно доловихте това с шестото си чувство.
— Мисис Феърфакс ми писа.
— Съобщи ли ви тя защо съм ходил там?
— О, да, сър! Всички знаели защо отивате.
— Трябва да видите каретата, Джейн, и да ми кажете дали мислите, че ще подхожда на мисис Рочестър, а също и дали съпругата ми ще прилича на кралица, когато се облегне на пурпурните възглавнички. Бих искал, Джейн, външността ми поне малко да съответствува на нейната. Кажете ми, магьоснице, не можете ли с помощта на някаква вълшебна билка или нещо от този род да ме превърнете в красив мъж?
— Никаква магия не ще помогне в този случай, сър — казах аз и мислено добавих: „Единственото вълшебно средство, което ще подействува, са едни влюбени очи; за такива очи вие сте достатъчно красив; или по-право — вашата суровост е по-пленителна от всяка красота.“
Мистър Рочестър понякога отгатваше мислите ми с необяснима проницателност. И този път той не обърна внимание на гласно изразения отговор, но ми се усмихна с особена, характерна за него усмивка, която се появяваше на лицето му много рядко. Изглежда, смяташе, че тя е неподходяща за обикновени случаи. В нея се чувствуваше сърдечна топлота, която ме сгря като слънчеви лъчи.
— Минете, Джанет — каза той, правейки ми път. — Вървете в къщи и нека изморените ви скитнически нозе си отпочинат под приятелски покрив.
Не ми оставаше нищо друго, освен мълчаливо да се подчиня: нямаше нужда да разговарям повече. Преминах оградата, без да кажа нито дума, и смятах да продължа. Но някакъв порив властно ме задържа, някаква сила ме накара да се обърна. И аз казах или по-точно нещо в мен изрази гласно мислите ми въпреки нежеланието ми:
— Благодаря ви, мистър Рочестър, за вашата голяма доброта. Не зная защо, но се радвам, че се връщам отново при вас. Там, където сте вие, е моят дом, моят единствен дом.
И закрачих напред с такава бързина, че той едва ли би могъл да ме настигне, дори да искаше. Като ме видя, малката Адел просто полудя от радост. Мисис Феърфакс ме посрещна с обичайната си приветливост. Лия се усмихна: даже Софи ми каза весело „bon soir“. Всичко беше много мило: няма по-голямо щастие от това да чувствуваш, че хората те обичат и че присъствието ти им доставя радост.
Тази вечер аз реших да не мисля за бъдещето, да не слушам онзи глас, който ми напомняше за близката раздяла и наближаващата печал. След като изпихме чая си и мисис Феърфакс се зае с ръкоделието, след като аз седнах край нея на едно столче за крака, а Адел, коленичила, на килима, силно се притисна до мен, чувството на взаимна привързаност сякаш описа около нас златния кръг на спокойствието и аз безмълвно се помолих раздялата ни да не бъде много скорошна и да не ни тласне далеч един от друг. Но когато неочаквано влезе мистър Рочестър и поглеждайки ни, сигурно остана възхитен от отличното ни разбирателство, когато той каза, че сигурно маминка сега се е успокоила, тъй като осиновената й дъщеря е пак при нея, и добави, че Адел е „prete a croquer sa petite maman Anglaise“59, изведнъж изпитах слаба надежда, че може би и след брака си той ще ни остави някъде заедно под своето покровителство и няма да ни лиши напълно от лъчезарното си присъствие.
Първите две седмици след завръщането ми в имението Торнфийлд минаха при подозрително спокойствие. Никой не говореше за сватбата на господаря и аз не виждах никакви приготовления за това събитие. Почти всеки ден питах мисис Феърфакс дали не е чула нещо по-определено и винаги отговорът беше отрицателен. Веднъж тя ми каза, че попитала направо мистър Рочестър кога ще доведе в дома си булката, но той отвърнал само с някаква шега и с един от странните си погледи, затова тя никак не знаела какво да мисли.
Едно обстоятелство особено ме учудваше: всякакви посещения в Инграм Парк, всякакви разходки дотам и обратно се прекратиха. Наистина имението Инграм беше чак на границата с друго графство, на двадесет мили от Торнфийлд, но какво значи разстоянието за страстно влюбения! Опитен и неуморим конник като мистър Рочестър можеше да отиде и се върне за една сутрин. И аз почнах да тая у себе си надежди, за които нямах никакво основание: може би сватбата се е развалила или пък слуховете са били неверни, а може би един от двамата или и двамата са променили плановете си. Винаги поглеждах лицето на господаря си, за да видя дали не е тъжно или гневно, но то бе чисто и безоблачно както никога. И ако понякога, когато мистър Рочестър биваше с мен и Адел, аз изведнъж загубвах настроение и ставах печална, той даже се развеселяваше. Никога господарят ми не бе ме викал при себе си така често, както през тези дни, никога не бе бивал тъй мил към мен и, уви, никога досега не бях го обичала тъй силно!
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Над Англия цареше прекрасно лято. Нашата заобиколена отвсякъде с море страна никога преди не бе виждала толкова ясно небе и толкова много слънчеви дни. Сякаш тези лазурни дни бяха долетели като ято чудесни прелетни птици право от Италия и бяха спрели да си починат на скалите на Албион. Сеното беше вече прибрано; ливадите около Торнфийлд се зеленееха окосени, пътищата бяха побелели и прашни, дърветата се възправяха в разкошните си летни одежди, гъстолистите храсти и горички се открояваха ясно на фона на облените от слънчевите лъчи ливади.
Една вечер Адел, която цял следобед бе събирала горски ягоди, си легна уморена, щом залезе слънцето. Почаках да заспи, после излязох на двора и се упътих към градината.
Настъпи най-приятният час от денонощието. Угасна жаркият ден, капките на росата освежиха задъханата долина и напечените хълмове. Там, където слънцето се бе потопило чисто, лишено от пищната украса на облаците, сияеше величествена червенина, която, пламнала като рубин в една точка — върха на един хълм, — се разливаше по небето и постепенно се разтапяше към средата на небосклона. Изтокът също имаше свой чар: чисто, тъмносиньо небе със скромен накит — една самотна звезда; скоро щеше да се появи и луната, но тя още не бе се показала на небето.
Известно време се разхождах по плочите пред къщата и по едно време от някакъв прозорец ме лъхна добре познат аромат — аромат на пура; видях, че прозорецът на библиотеката е открехнат. Може би някой ме наблюдаваше оттам. Затова свърнах към овощната градина. Това беше най-уединеното и възхитително кътче от целия парк, пълно с дървета и цветя; от едната страна — откъм двора — градината беше оградена с висока стена, а от другата се простираше букова алея, която я отделяше от ливадата. Полегналата ограда в дъното беше единствената преграда между нея и тихите поля. До тази ограда водеше една лъкатушна алея с лаврови дървета от двете страни, а в края й, около един грамаден див кестен, имаше пейка. Там човек можеше да броди, незабелязан от никого. И тъй сладко миришеше бисерната роса, такова безмълвие цареше в спускащия се здрач, щото ми се струваше, че съм в състояние да седя вечно в такова тихо кътче: но като минавах край цветята и плодните дръвчета в предната част на градината, където тя бе озарена от лъчите на изгряващата луна, нещо изведнъж ме накара да се спра. Това не беше звук, нито нечия поява, а пак същият аромат.
Около мене пръскаха вечерните си ухания шипките и жасмините, карамфилите и розите, но ароматът, който усетих отново, не лъхаше от листата и цветята. Това беше — познавах я добре — миризмата от пурата на мистър Рочестър. Огледах се наоколо и се ослушах. Виждах дърветата, натежали от зреещи плодове. Чувах славея, който лееше трелите си в горичката на половин миля оттук. Но не забелязах никого, не долових и никакви стъпки. Обаче ароматът се усещаше все по-силно. Трябваше да избягам; втурнах се към вратичката, която водеше към храстите — и видях да влиза в градината мистър Рочестър. Мушнах се в един бръшлян. Той сигурно няма да стои дълго, ще се върне и ако не шумоля, няма да ме забележи.
Но не: вечерта навярно привлича и него, както мен. И на него му харесва старата градина; той бавно върви по пътечката, като ту повдига някое клонче на френско грозде и оглежда едрите като сливи плодове, ту си взема някоя зряла череша, отронила се върху зида, ту се навежда над цъфнали в букет цветя, за да вдъхне аромата им или да се полюбува на капките роса по тях. Край мен прелита с бръмчене голяма пеперуда; тя каца на едно стъбълце до краката му. Мистър Рочестър я вижда и се навежда да я
