Джейн Еър. Брулени хълмове

— Защото — продължи той — понякога изпитвам странно чувство към вас. Особено когато сте близо до мен както сега — струва ми се, че сърцето ми е свързано със здрава струна с вашето сърце. Но страхувам се, че ако между нас легне бурното море и се проточат още около двеста мили, тази струна ще се скъса. И съм сигурен, че сърцето ми ще кърви. А вие… вие сигурно ще ме забравите.

— Никога не ще ви забравя, сър, вие знаете… Не, не можех да продължа.

— Джейн, чувате ли как пее славеят в горичката? Чуйте!

Слушах и конвулсивно ридаех. Не бях в състояние да сдържам чувствата си. Бях принудена да дам воля на сълзите — отчаянието разтърси цялото ми същество. И когато най-сетне заговорих, сторих го само за да кажа:

— По-добре да не бях се раждала на този свят, никога да не бях идвала в Торнфийлд!

— Защото ви е жал да се разделите с него ли?

Дълбокото вълнение, предизвикано от скръбта и любовта, все по-властно ме обземаше, напираше навън и искаше своите права: искаше да живее, да вземе връх над всичко. Да. И да заговори!

— Мъчно ми е да се разделя с Торнфийлд! Обичам го! Обичам го, защото живях в него пълноценно и радостно — макар и за малко. Тук не ме заплашваха. Не ме унижаваха. Не бях принудена да водя жалко съществуване сред нищожни хорица, не бях изключена напълно от живота, в който има светлина, сила и възвишени чувства. Тук можех да разговарям лице с лице с този, когото почитах и от когото се възхищавах — имах възможност да общувам с един необикновен, деен и богат ум. Срещнах вас, мистър Рочестър; и изпитвам болка и ужас при мисълта, че ще бъда напълно откъсната от вас, и то навеки. Разбирам, че трябва да си отида, но това за мен е равносилно на смърт.

— А защо трябва да си отидете? — попита той изведнъж.

— Как защо? Нима сам вие не ми казахте защо?

— Каква причина ви изтъкнах?

— Причината е мис Инграм, благородната и красива жена — вашата съпруга!

— Моята съпруга? Каква съпруга? Аз нямам съпруга!

— Но ще имате.

— Да… Ще имам!… Ще имам! — Той стисна зъби.

— Значи, трябва да си отида… вие сам казахте това.

— Не; ще останете тук! Кълна се, че ще останете!

— А аз ви казвам, че ще си отида! — възразих почти грубо аз. — Нима мислите, че ще мога да търпя положение, при което няма да знача нищо за вас! Нима мислите, че съм автомат, безчувствена машина и мога да живея дори след като изтръгнете от устата ми насъщния ми хляб и ме лишите от глътката живителна вода? Нима мислите, че щом съм бедна, с обикновен произход, скромна и дребна на ръст, нямам душа и сърце? Грешите! И аз като вас имам душа, имам и сърце! Ако бог ми бе дал малко красота и повече богатство, и аз щях да ви причиня страдание, ако бяхте решили да се разделите с мен, както на мен ми е трудно да се разделя с вас. Говоря ви сега, презряла установените порядки, условностите и дори отхвърлила всичко земно; всъщност духът ми говори с вашия дух, сякаш вече сме прекрачили гроба и сме застанали пред божия престол, равни един на друг — каквито сме всъщност.

— Каквито сме всъщност — повтори мистър Рочестър. — Да — добави той, като обви ръце около мен, притисна ме до гърдите си и впи устни в моите, — да, Джейн!

— Да, така е, сър — подех аз, — и все пак не е така; вие сте женен човек или все едно, че сте женен и че сте се свързали с недостойна за вас жена, към която не изпитвате симпатии и която, уверена съм, не обичате истински, защото съм виждала как й се подигравате. Аз бих презряла такъв съюз. Ето защо съм по-добра от вас… Пуснете ме!

— Къде, Джейн? В Ирландия ли?

— Да… В Ирландия. Казах ви всичко и сега мога да отида, където си искам.

— По-спокойно, Джейн; не се дърпайте като обезумяла от страх птичка, която, мъчейки се да се изскубне, губи своите перца.

— Аз не съм птичка и никакви мрежи не могат да ме задържат; аз съм свободно човешко същество с независима воля, която сега изисква да ви напусна.

Направих още едно усилие, изтръгнах се от обятията му и застанах пред него.

— И вашата воля ще реши вашата съдба — каза той. — Предлагам ви ръката си, сърцето си и богатството си.

— Вие играете някакъв фарс, на който само мога да се смея.

— Моля ви да ми станете другарка в живота — да бъдете част от мен, неразделна от мен в живота.

— Вие вече сте направили избора си и трябва да се придържате към него.

— Джейн, помълчете за миг, много сте развълнувана. Аз също ще помълча.

По алеята с лавровите дървета се понесе лъх на вятър и зашумоля в клоните на кестена. Вятърът отмина далеч, далеч — много далеч — и стихна. Единствените звуци, които нарушаваха нощната тишина, бяха славеевите трели. Като се заслушах в тях, аз отново заплаках. Мистър Рочестър седеше мълчалив, гледайки ме с нежен и сериозен поглед. След известна пауза той заговори:

— Елате при мен, Джейн, и нека се обясним и се помъчим да се разберем.

— Никога не ще дойда при вас. Вече съм откъсната от вас, не мога да се върна.

— Но, Джейн, викам ви като своя жена; само за вас съм имал намерение да се женя.

Аз мълчах. Мислех, че той ми се присмива.

— Елате, Джейн, елате при мен.

— Между нас стои вашата съпруга.

Мистър Рочестър стана и с една крачка се изправи до мен.

— Ето моята съпруга — каза той, като отново ме привлече към себе си. — Ето равното на мен същество, ето подходящата за мене партия. Джейн, искате ли да се омъжите за мен?

Аз все още не отговарях нищо и отново се изтръгнах от обятията му. Все още не можех да му повярвам.

— Съмнявате ли се в мене, Джейн?

— Да.

— Не ми ли вярвате?

— Никак.

— Значи, аз според вас съм лъжец? — разпали се той. — Малки скептико, ще намеря начин да ви убедя. Каква любов мога да изпитвам аз към мис Инграм? Никаква, и вие добре го знаете. А тя нима ме обича? Никак. И си направих труда да го докажа: пръснах слух, че състоянието ми не съставлява и една трета от предполагаемото, и след това се явих при нея, за да видя как ще реагира. И тя, и майка й ме посрещнаха хладно. Не искам, не мога да се оженя за мис Инграм. А вас, странното, бих казал дори неземно същество, обичам повече от всичко. Вас — бедната и скромната, вас — дребното, съвсем обикновено момиче, както сама се наричате, вас аз моля да се омъжите за мен.

— Как? Мене ли? — възкликнах аз, започнала да му вярвам, като виждах колко е искрен и непосредствен. — Аз, която нямам нито един приятел на света освен вас, ако вие наистина сте мой приятел, и нито петак повече от онова, което ми плащате?

— Вас, Джейн. Вие трябва да бъдете моя, всецяло моя. Искате ли? Кажете „да“, по-скоро!

— Мистър Рочестър, дайте ми възможност да погледна лицето ви, обърнете се така, че луната да го озарява.

— Защо?

— То ще ми каже истината. Обърнете се!

— Ето. Едва ли ще различите на него нещо повече, отколкото на една омачкана, изподраскана страница. Четете, само че по-скоро, защото страдам.

Лицето му беше много развълнувано; то гореше и трескаво потрепваше, а очите блестяха със странен пламък.

— О, Джейн, вие ме мъчите! — възкликна той. — Вашият изпитателен и заедно с това предан и великодушен поглед ме мъчи.

— Защо ви мъчи? Ако не ме мамите и предложението ви е искрено, мога да се отнеса към вас само с благодарност и преданост.