продължи тя — напускам Англия. Реших да се преселя край Лил — там има нещо като света обител, където ще мога да живея тихо и спокойно. Отначало ще се заема да изуча догмите на католическата църква и да се запозная най-щателно с устройството й; ако тази религия, както предполагам, удовлетвори стремежите ми към порядъчен живот със строго разчетено време, ще приема учението на римската църква и вероятно ще стана калугерка.
Не изразих учудване, когато тя ми разкри плановете си, и не се опитах да я разубеждавам. „Тъкмо за там си — помислих аз, — това ще ти допадне най-много.“
Когато се разделяхме, Илайза каза:
— Сбогом, братовчедке! Желая ви всичко хубаво. Вие все пак не сте лишена от здрав разум.
Аз отвърнах:
— И вие също, братовчедке. Но въпреки всичко след година-две ще бъдете жива погребана в някой френски манастир. Обаче това не ме засяга. Щом то ви харесва, постъпете така.
— Напълно сте права — отговори Илайза.
С тези думи ние се разделихме и всяка тръгна по своя път.
Тъй като няма да ми се представи случай да говоря пак за двете сестри, ще спомена сега, че Джорджиана сключи изгоден брак с един богат, известен и много похабен мъж; Илайза пък стана калугерка и в момента е игуменка на манастира, където постъпи като послушница и на който подари цялото си състояние.
Не знаех какво изпитват хората, когато се връщат в къщи след дълго или кратко отсъствие: никога не бях изпитвала такова чувство. Като дете ми беше известно какво значи да се връщаш „в къщи“ в Гейтсхед след дълга разходка и да очакваш, че веднага ще почнат да те ругаят, задето си измръзнала или имаш мрачен вид, а сетне — какво значи да се връщаш от черква „в къщи“ в Лоуд, да копнееш за изобилна храна и хубав огън и да знаеш, че и едното, и другото ще липсват. И в двата случая не можеше да се мисли нито за приятно, нито за желано връщане з къщи; тогава нямаше магнит, който да ме привлича и чиято сила да се увеличава, колкото повече се приближавах до „в къщи“. Но какво ли ще бъде връщането ми в Торнфийлд?
Пътуването ми беше скучно, много скучно. Пропътувах петдесет мили през първия ден и пренощувах в една странноприемница, а на втория ден изминах още петдесет мили. Първия ден мислих за мисис Рийд и последните й минути: виждах пред себе си изкривеното й, загубило цвета си лице и чувах нейния странно изменил се глас. Представих си отново деня на погребението, ковчега, катафалката, върволицата облечени в черно арендатори в прислужници — роднините бяха малко, мрачните сводове на гробницата, тихата черква, тържествената служба, Сетне мислите ми преминаха върху Илайза и Джорджиана: видях едната сред бална зала, в центъра на вниманието, а другата в калугерска килия и подложих на анализ особеностите на натурите и характерите им. Когато пристигнах вечерта в един голям град, тези мисли се разсеяха; нощта им даде съвсем друга насока: легнах в леглото си и спомените отстъпиха място на мисли за близкото бъдеще.
И тъй, аз се връщах в Торнфийлд. Но колко още бих могла да остана там? Не много, в това бях уверена. Мисис Феърфакс ми писа в Гейтсхед, че гостите се разотишли; мистър Рочестър преди три седмици заминал за Лондон и го чакали да се върне след седмица. Мисис Феърфакс предполагаше, че е заминал във връзка с предстоящата си сватба — говорел нещо за покупка на нова карета; тя добавяше, че желанието му да се ожени за мис Инграм все още й се струвало странно, но съдейки по онова, което говорели всички, и по това, което самата била видяла, трябвало да се предположи, че сватбата скоро ще се състои. „Странно, че се съмнява в това — добавих аз мислено. — Самата аз никак не се съмнявам.“
После си зададох въпроса къде ще отида. Цялата нощ сънувах мис Инграм, а призори, в един особено ясен сън, видях как тя затваря пред мен вратите на Торнфийлд и ми сочи някакъв път, а мистър Рочестър стои със скръстени ръце и подигравателно се усмихва, сякаш се присмива и на нея, и на мен.
Не бях определила на мисис Феърфакс точния ден на пристигането си, тъй като не желаех да изпращат за мен в Милкоут нито кола, нито карета. Предпочитах да си направя една самотна, тиха разходка. И ето, оставила куфара си на коняря в странноприемница „Джордж“, аз потеглих съвсем тихо и незабелязано в юнската вечер към шест часа по стария път за Торнфийлд; той вървеше почти Есе през полето и хората рядко го използуваха.
Лятната вечер не беше нито ясна, нито съвсем тиха, но бе приятна и топла. По цялото протежение на пътя косачи събираха сено. Небето, макар и облачно, обещаваше хубаво време; синевата му, която тук-таме се подаваше иззад високите тънки облаци, бе мека и спокойна. Залезът също бе топъл: никакъв студен оттенък не го охлаждаше — сякаш зад разпокъсана завеса от пара гореше огън, запален в някой жертвеник, и през нея проблясваше златиста червенина.
Колкото по-малко път ми оставаше до Торнфийлд, толкова по-радостна ставаше душата ми — така радостна, че дори веднъж се спрях и се попитах на какво се дължи тази радост. Нали не се връщах нито в собствен дом, нито на постоянно местожителство, нито там, където най-близки приятели тъжат за мен и очакват моето завръщане. „Разбира се, мисис Феърфакс щете посрещне със спокойната си, приветлива усмивка — говорех на себе си аз, — а малката Адел ще пляска с ръце и ще скача наоколо; но ти прекрасно знаеш, че не мислиш за тях, а за другиго, който не мисли за теб.“
Но нима има нещо по-упорито от младостта? Нима има нещо по-безразсъдно от неопитността? И двете твърдяха, че ще бъде голямо удоволствие отново да видя мистър Рочестър, независимо дали той ще ме погледне, и добавяха: „Бързай, бързай! Бъди при него, докато можеш, защото остават само няколко дни или най-много няколко седмици и вие ще се разделите навеки.“ И като сподавих в себе си някакво непознато още за мен отчаяние, някакво тежко чувство, което не можех и не исках да търпя в душата си, аз забързах напред.
В торнфийлдските ливади също събират сено или по-право косачите вече са свършили работа и се връщат в къщи с гребла на рамо — сега, когато се връщам и аз. Напред остават още една-две ливади, след това трябва да напусна пътя — и ще се озова пред вратите на Торнфийлд. Колко много цъфнали рози! Но нямам време да откъсна дори една, трябва да бързам за в къщи. Минах покрай висока шипка, протегнала гъстолистите си, отрупани с цветове вейки над пътеката. Ето че пред мен е познатата ограда — и изведнъж видях мистър Рочестър, седнал с бележник и молив в ръце; той пишеше нещо.
Не, това не бе привидение. И все пак всеки мой нерв трепереше. За миг изгубих контрол над себе си. Какво значи това? Не очаквах, че така ще треперя, когато го видя, и че ще загубя способност да говоря и да се движа. Ей сега ще се върна обратно, не мога да допусна такава глупост. Има и друг път за в къщи. Но дори да знаех двадесет други пътища, беше вече късно: той ме видя.
— Здравейте! — викна той и остави бележника и молива. — Ето ви най-сетне! Елате насам!
Да кажем, че отида при него, но как би станало това — не знаех. Едва съзнавах движенията си и исках само едно — да мога да си придам спокоен вид и преди всичко да овладея изражението на лицето си, което чувствувах, че упорито отказва да ме слуша и се мъчи да изрази тъкмо онова, което бях твърдо решила да скрия. Но аз имах воал и го спуснах. Може би все пак ще смогна да се овладея и да изляза с достойнство от това положение.
— И тъй, това сте вие, Джейн Еър? И идвате пеш от Милкоут? Да, разбира се, това е в тон с навиците ви: да не изпратите за карета, която, тракайки с колелата си, да ви докара като всички други хора, а да се върнете у дома си незабелязано по здрач, сякаш сте призрак или сянка. Къде, по дяволите, се губихте цял месец?
— Бях у вуйна си, сър; тя почина.
— Отговор в стила на Джейн Еър! Ангели небесни! Тя идва от друг свят, от царството на мъртвите, и ми съобщава това, срещайки ме сам в здрача! Ако смеех, щях да ви докосна, за да се убедя дали сте от плът, или сте сянка, дух!… Но по-скоро бих хванал синия блуждаещ блатен огън. Скитница такава! — добави той, като мълча известно време. — Цял месец ви нямаше при мен! И, разбира се, съвсем ме забравихте, кълна се в това!
Знаех, че за мен ще бъде радост да видя отново господаря си въпреки мъчителния страх, че той скоро ще престане да бъде мой господар, въпреки увереността, че не знача нищо за него. Но мистър Рочестър притежаваше такава изключителна способност да пръска около себе си радост (или така поне ми се струваше), че дори трохичките на тази радост, които той хвърляше за бездомните птички като мен, ми се струваха богато пиршество. Последните му думи бяха за мене балсам: те показваха, че за него все пак има
