поведението на Джон и надвисналата над семейството заплаха от разорение силно й подействували; но сега се била успокоила и взела някои решения. Погрижила се да запази собственото си състояние и когато майка й щяла да умре — съвсем невероятно било да оздравее или да се закрепи още дълго време, както тя спокойно поясни, — Илайза най-сетне щяла да изпълни отдавна мечтания си план: да си намери тихо кътче, където никой никога нямало да нарушава строгия й режим, и да постави здрава преграда между себе си и лекомисления свят. Попитах я ще бъде ли с нея Джорджиана.
Разбира се, не. Между нея и Джорджиана нямало нищо общо и никога не било имало. Тя в никакъв случай нямало да се обремени с компанията на сестра си. Нека Джорджиана си върви по пътя, а тя, Илайза, ще върви по своя.
Когато не ми разкриваше сърцето си, Джорджиана прекарваше по-голямата част от деня, като лежеше на дивана, възмущаваше се от унинието в дома на майка си и мечтаеше непрекъснато леля й Гибсън най- сетне да я покани в Лондон.
— Колко хубаво ще бъде — казваше тя, — ако успея да се махна оттук за месец-два, докато всичко свърши.
Аз не я попитах какво има пред вид с думите „докато всичко свърши“, но мисля, че тя намекваше за евентуалната кончина на майка си и неприятния погребален церемониал. Илайза обикновено не обръщаше никакво внимание на безделието и оплакванията на сестра си — сякаш това мърморещо и пилеещо времето си създание не съществуваше за нея. Но един ден, когато тя шумно затвори приходно-разходната си книга и започна да шие, изведнъж се обърна към Джорджиана със следните думи:
— Джорджиана, струва ми се, че светът не е виждал по-суетно и по-глупаво животно от теб. Не е трябвало да се раждаш, само напразно мърсиш земята. Вместо да живееш за себе си, в себе си и със себе си, както трябва да живее всяко разумно същество, ти само гледаш да се обесиш на врата на някой друг, по-силен, а ако не намериш някой, който би приел да се обремени с такова дебело, мекушаво, затлъстяло и безполезно създание, започваш да хленчиш, че си нещастна, че се отнасят лошо с тебе и те пренебрегват. Смяташ, че съществуването ти трябва да бъде постоянна смяна на удоволствия и силни преживявания, иначе светът ти се струва затвор. Трябва да се възхищават от теб, да те ухажват, ласкаят, около теб да има музика, танци, компания, а ако няма, започваш да скучаеш и изпадаш в униние. Нима не можеш да наредиш живота си така, че да не зависиш от ничия воля и от ничии желания освен от собствените си?
Раздели си деня на части, всяка част запълни с нещо, но не стой без работа нито четвърт час, нито десет, нито пет минути, използувай всеки миг, върши набелязаното от теб методично, с абсолютна точност — и денят ще измине тъй бързо, че няма да го усетиш; и няма да бъдеш задължена на никого — не ще е необходимо друг да запълва времето ти. Няма да имаш нужда от компанията на никого, от никакви разговори, съчувствия, поддръжка; с една дума, ще живееш, както трябва да живее всяко независимо същество.
Послушай съвета ми — той е пръв и последен — и тогава, каквото и да се случи, ти няма да имаш нужда нито от мен, нито от когото и да било. А ако не го послушаш, все така ще се измъчваш, ще хленчиш, ще безделничиш и ще страдаш от тежките и мъчителни последици на собствената си глупост. Казвам ти това искрено; и после — предупреждавам те: повече няма да чуеш от мен това, което ще ти кажа сега, но ще действувам в съгласие с него. След смъртта на мама аз ще те пренебрегна напълно от часа, в който ще я сложат в гробницата под гейтсхедската църква, ние с теб ще се разделим, сякаш никога не сме се познавали. И не си въобразявай, че като сме родни сестри, ще ти направя някаква отстъпка и ще те оставя да тегнеш на врата ми. Едно ще ти кажа: ако дори целият човешки род освен нас двете загине и се озовем с теб сами на света, ще те оставя сама, а аз ще отида в нов свят. Тя млъкна.
— Би могла да си спестиш тази безполезна тирада — отговори Джорджиана. — Всекиму е известно, чети си най-егоистичното, безсърдечно същество в света и
Джорджиана измъкна носната си кърпа и цял час след това бърса сълзите си. Илайза стоеше студена и безчувствена и усърдно се занимаваше с работата си.
Хората твърде малко се интересуват от истинските чувства на околните, но тук пред мен стояха два съвършено противоположни характера. В единия имаше премного киселина, затова пък другият, лишен напълно от нея, беше отвратително блудкав. Чувството без разум не е много питателна храна; но и разумът без чувство е горчив и сух залък.
Беше влажен и ветровит следобед. Джорджиана заспа на дивана, четейки някакъв роман. Илайза отиде в новата църква да присъствува на службата — по отношение на религията тя беше строга формалистка: никакво лошо време не беше в състояние да я възпре да изпълнява най-акуратно това, което смяташе за свой религиозен дълг; каквото и да бе то — хубаво или лошо, — тя всяка неделя ходеше по три пъти на черква, а през останалите дни присъствуваше на всички служби.
Реших да се кача на горния етаж и да видя как се чувствува болната, която бе оставена почти изключително на собствените си грижи: дори слугите не й обръщаха необходимото внимание, а наетата болногледачка, която почти никой не надзираваше, използуваше всяка възможност да се измъкне от стаята. Наистина можеше да се разчита на Беси, но тя си имаше семейство и само от време на време й беше възможно да идва тук. Както предполагах, при болната нямаше никой. Болногледачката беше излязла. Мисис Рийд лежеше неподвижно и, изглежда, отново бе изпаднала в унес; мъртвешки бледото й лице се губеше сред възглавниците. Огънят в камината бе почти угаснал. Сложих въглища, оправих завивките на леглото и се загледах в тази, която не можеше да ме види. После отидох до прозореца.
Дъждът силно чукаше по стъклата, вятърът бясно виеше. „Ето, това човешко същество лежи — мислех си аз — и скоро ще му бъдат чужди всички земни страсти. Къде ще отлети духът, който сега се мъчи да напусне тленната си обвивка? Къде ще отиде той, получил най-сетне свобода?“
Отдала се на размисъл за тази велика тайна, аз си спомних за Хелин Бърнз, за последните й думи, за веруюто й, че душите на всички са равни. Все още звучеше в паметта ми гласът й, все още виждах бледото й, отслабнало, но одухотворено лице, дълбокия й поглед, когато лежеше неподвижно на предсмъртния си одър и шепнеше за надеждата си да отлитне при небесния си баща.
В това време чух откъм леглото зад гърба си слаб глас:
— Кой е тук?
Знаех, че мисис Рийд много дни подред не е произнасяла нито дума. Нима животът се връщаше в нея? Приближих се до леглото й.
— Аз съм, вуйно.
— Коя си ти? — последва отговорът. — Коя си? — Тя ме гледаше учудено и с известна тревога, но не с ужас. — Не ви познавам. Къде е Беси?
— У дома си, вуйно.
— Вуйно — повтори тя. — Кой ме нарича „вуйно“? Вие не сте от рода Гибсън и все пак ви познавам — това лице, тези очи и това чело са ми много добре познати; да, вие приличате на… Джейн Еър!
Аз не отговорих. Страхувах се да не предизвикам шок у болната, като кажа, че съм Джейн Еър.
— Все пак — рече тя, — мисля, че съм сгрешила. Въображението ме мами. Бих искала да видя Джейн Еър, затова намирам сходство там, където то липсва. Пък и за осем години тя сигурно се е изменила.
Заех се деликатно да я убеждавам, че съм лицето, което тя предполага, че съм и което иска да види. Като се убедих, че мисис Рийд ме разбира и че съзнанието й е напълно ясно, аз й разказах как Беси бе изпратила мъжа си да ме повика от Торнфийлд.
— Аз съм много болна, зная — каза мисис Рийд след кратко мълчание. — Преди няколко минути исках да се обърна и почувствувах, че не мога да раздвижа нито един член на тялото си. Бих искала да облекча и душата си преди смъртта. Онова, което ни се струва незначително, когато сме здрави, тежи като камък на сърцето ни в минути като тази. Тук ли е болногледачката, или сме сами?
Уверих я, че сме сами.
— Така. Имам двойна вина пред теб и сега много съжалявам за това. Първата ми вина е, че наруших обещанието, което дадох на мъжа си да те гледам като собствено дете; втората вина… — Тя млъкна. — В края на краищата това може би не е толкова важно — избъбри тя сякаш на себе си. — И после… може би ще
