Джейн Еър. Брулени хълмове

оздравея; бива ли така да се унижавам пред нея?

Мисис Рийд направи усилие да промени положението си в леглото, но не успя. Изразът на лицето й се измени. Изглежда, тя се вслушваше в някакъв вътрешен глас, който може би предшествуваше настъпващата агония.

— Да, с това трябва да се свърши. Пред мен е вечността; по-добре да й кажа. Отвори тоалетката и вземи оттам писмото, което ще намериш вътре.

Изпълних желанието й.

— Прочети писмото — рече ми тя.

Писмото бе кратко и ето какво бе съдържанието му:

„Мадам,

Бъдете така добра да ми изпратите адреса на моята племенница Джейн Еър и да ми съобщите как е тя. Искам да й пиша няколко реда и да я помоля да дойде при мен в Мадейра. Провидението благослови усилията ми и аз придобих състояние, а тъй като не съм женен и нямам деца, бих желал да я осиновя приживе и да й завещая всичко, което ще оставя след смъртта си.

Искрено Ваш:

Джон Еър Мадейра“

Датата на писмото показваше, че е писано преди три години.

— Защо никога не съм чувала за това? — попитах аз.

— Защото толкова те мразех, че не можех да си позволя да съдействувам на благосъстоянието ти. Не можех да забравя как се държеше ти с мене, Джейн; яростта, с която веднъж се обърна към мен; тона ти, когато ми заяви, че ме презираш повече от всичко на света; недетския поглед и гласа ти, когато твърдеше, че само при мисълта за мен изпитваш отвращение и че се отнасям към теб с ужасна жестокост. Не мога да забравя онова, което почувствувах, когато ти скочи и изля върху мен цялата си ярост: изпитах такъв ужас, сякаш някакво животно, което бях ударила или ритнала, изведнъж ме бе погледнало с човешки очи и ме бе проклело с човешки глас. Дай ми вода! Но по-скоро, моля те!

— Скъпа мисис Рийд — казах аз, поднасяйки към устните й водата, — забравете всичко това, заличете го от паметта си. Простете ми ядовитите думи — бях тогава дете, оттогава изминаха осем-девет години.

Тя не отговори; но като пийна вода и си пое дъх, продължи :

— Казвам ти, не бях в състояние да забравя това и ти отмъстих: не можех да допусна да бъдеш осиновена от чичо си и да живееш сред богатство и разкош. Писах му, че съжалявам, но трябва да го огорча, тъй като Джейн Еър е умряла — станала жертва на тифусната епидемия в Лоуд. А сега постъпи, както искаш. Пиши му и опровергай думите ми, уличи ме в лъжа, ако щеш още сега. Ти навярно си се родила за мое нещастие и последният ми час е помрачен от спомена за простъпката, която извърших само заради теб — иначе никога не бих я извършила.

— Ако бихте могли да не мислите повече за това, вуйно, да се отнасяте към мен с доброта и да ми простите…

— Ти имаш много лош характер, който аз и до ден днешен не мога да разбера. Как можа цели девет години спокойно и търпеливо да понасяш всичко и на десетата да избухнеш като огън? Никога не мога да си обясня това.

— Съвсем нямам такъв лош характер, както мислите; аз съм избухлива, но не и злопаметна. Много пъти, когато бях още малка, бях готова да ви обикна, ако ми дадяхте най-малък повод за това, и отдавна горещо желая да се сдобря с вас. Целунете ме, вуйно.

Доближих бузата си до устните й, но тя не я докосна. Каза, че я притеснявам, като съм се навела над нея, и отново поиска вода. Когато отпуснах пак главата й върху възглавницата (докато тя пиеше, трябваше да я привдигна и подържа), сложих ръката си върху нейната ледена, влажна ръка. Отслабналите пръсти се дръпнаха, замъглените очи избягнаха погледа ми.

— Ако искате, обичайте ме, ако искате, мразете ме — казах накрая, — но аз ви прощавам от все сърце. Молете се сега и бог да ви прости и нека душата ви бъде в мир.

Бедната страдалка! Твърде късно беше да се промени. Тя цял живот бе ме мразила и умираше със същото чувство.

Влезе болногледачката, а след нея Беси. Аз се забавих още половин час, надявайки се, че ще уловя някакъв проблясък на приятелски чувства към мен, но това не стана. Мисис Рийд скоро изпадна в ступор и не дойде повече на себе си. В полунощ тя умряла. Не бях при нея, за да й затворя очите; не били при нея и дъщерите й. Чак на сутринта дойдоха да ни кажат, че е починала. До това време вече я бяха приготвили. Илайза и аз отидохме да я видим. Джорджиана избухна в силни ридания и каза, че не смеела да дойде с нас. И ето пред очите ми лежеше вкочанясалото и неподвижно, а някога тъй силно и енергично тяло на Сеъра Рийд; студените й клепачи закриваха суровите очи, но челото и чертите на лицето й все още носеха печата на коравото й сърце. Странни и тежки чувства извикваше у мен това неподвижно тяло. Аз го гледах мрачно и с болка; то не будеше у мен нито топли, нежни чувства, нито жалост, нито надежда, нито смирение — само една гнетяща болка, предизвикана не от моята скръб по мисис Рийд, а от нейното нещастие, и страх, с който гледах смъртта в тази й ужасна форма, без да плача.

Илайза спокойно гледаше майка си. Като помълча известно време, тя забеляза:

— При своето телосложение тя би могла да доживее до дълбока старост, но грижите съкратиха живота й.

За миг устните й се изкривиха, но това скоро премина, тя се обърна и излезе от стаята. Аз я последвах. И двете не проронихме нито сълза.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Мистър Рочестър ми бе разрешил да отсъствувам от Торнфийлд само една седмица. Обаче аз останах в Гейтсхед цял месец. Исках да го напусна веднага след погребението,

278

но Джорджиана ме помоли да остана до заминаването й за Лондон, където тя най-сетне бе поканена от вуйчо си, мистър Гибсън, пристигнал да се грижи за погребението на сестра си и да уреди работите на семейството на починалата. Джорджиана заяви, че за нищо на света нямало да остане сама с Илайза: от нея тя не получила нито съчувствие в скръбта си, нито успокоение в страховете си, нито помощ в приготовленията си за път: ето защо, доколкото можах аз се отнесох търпеливо към малодушните й хленчения и егоистични оплаквания и направих всичко възможно, за да й ушия едно-друго и да прибера за път тоалетите й. Обаче докато работех, Джорджиана не вършеше нищо, а аз си мислех: „Ако ни бе съдено да останем завинаги заедно, братовчедке, всичко би било по-другояче. Не бих се съгласила така покорно да те нося на гърба си. Бих ти определила известна работа и бих те принудила да я изпълняваш; ако не, така и щеше да си остане несвършена. Освен това би трябвало да запазиш за себе си поне част от скучните си, превзети оплаквания. Съгласявам се търпеливо и спокойно да изпълнявам прищевките ти само защото нашата среща е краткотрайна и става при толкова печални обстоятелства.“

Най-после Джорджиана замина, но сега пък Илайза ме помоли настойчиво да остана още една седмица. Твърдеше, че плановете й поглъщали цялото й време и внимание: възнамерявала да замине някъде надалеч; тя прекарваше по цял ден в стаята си, сложила резето на вратата, и стягаше куфари, празнеше чекмеджета, гореше ненужни книжа и с никого не се срещаше. Илайза ме помоли да водя домакинството, да приемам посетителите и да отговарям на съболезнователните писма.

Една сутрин тя ми каза, че съм свободна.

— И много съм ви задължена — добави тя — за ценните услуги и тактичното поведение! Каква разлика да живее човек с вас и с Джорджиана: вие вършите работата си, без да лежите на гърба на другите. Утре —