Джейн Еър. Брулени хълмове

станаха по-дебели от пръста ми, а челото ви прилича на образа от едно дълбокомислено стихотворение, където то бе наречено „твърдина на гръмотевиците“. Сигурно ще бъдете такъв, когато се ожените.

— А ако ти бъдеш такава, аз като християнин скоро ще се откажа от идеята да се свържа с някоя магьосница или зъл дух. Но какво искаше да попиташ, малка вещице? Казвай!

— Ето че вече станахте неучтив. Но грубостта ми харесва много повече от ласкателствата. Затова ще предпочета да бъда вещица, отколкото ангел. Ето какво исках да попитам: защо толкова се мъчихте да ме убедите, че възнамерявате да се ожените за мис Инграм?

— Това ли е всичко? Слава богу! — Черните му сбърчени вежди се отпуснаха, той ме погледна, усмихна се и разроши косите ми, сякаш беше много доволен, че е избягнал някаква опасност. — Мисля, че трябва да призная — продължи той, — дори и ако предизвикам негодуването ти, Джейн, а вече имах възможност да видя колко си войнствена, когато си сърдита. Снощи на студената лунна светлина просто пламтеше, когато се разбунтува против съдбата и заяви твърдо, че си равна с мен. А впрочем, Джанет, всъщност ти ми направи предложение.

— Разбира се, аз. Но, моля ви, говорете по същността на въпроса, сър! Какво ще ми кажете относно мис Инграм?

— Е, аз се преструвах, че я ухажвам, за да те накарам да се влюбиш в мен тъй безумно, както аз се бях влюбил в теб. Знаех, че ревността в този случай ще бъде най-добрият ми съюзник.

— Чудесно! Сега виждам какъв сте егоист! Срамно, недостойно е да се постъпва така! Как не помислихте за чувствата на мис Инграм, сър!

— Нейните чувства се свеждат до едно — до гордостта. А гордостта трябва да бъде унизена. Ти ревнуваше ли, Джейн?

— Това не е толкова важно, мистър Рочестър. Не е необходимо да го знаете. Отговорете ми още веднъж съвсем искрено: уверен ли сте, че мис Инграм няма да страда от вашата лекомисленост? Че тя няма да се почувствува измамена и изоставена?

— В никакъв случай! Напротив, аз вече ти казах, че именно тя ме изостави: мисълта, че не съм достатъчно богат, изведнъж я накара да охладнее или по-точно угаси нейния плам.

— Имате странен, коварен ум, мистър Рочестър. Намирам, че принципите ви са малко ексцентрични.

— Никой не се е занимавал с моите принципи, Джейн, и може би те са малко неправилни поради недостатъчното внимание към тях.

— Не, кажете сериозно, мога ли да се наслаждавам на голямото щастие, което ме споходи, без да се страхувам, че някой друг ще изпитва горчивата болка, която самата аз изпитвах до неотдавна?

— Можеш, мое добро малко момиче. Няма на света друго същество, което да ме обича с такава чиста любов като тебе… Да, Джейн, душата ми е изпълнена с вяра в любовта ти, миросана е с тази вяра.

Притиснах устни до ръката му, която лежеше на рамото ми. Не можех да изразя колко го обичам; обичах го по-силно, отколкото изобщо може да се изрази с думи.

— Поискай още нещо — каза след малко той. — Приятно ми е, когато искаш, и аз се подчинявам.

И този път искането ми беше готово.

— Съобщете намеренията си на мисис Феърфакс, сър: тя ме видя снощи с вас в хола и остана смаяна. Обяснете й всичко, преди да я видя отново. Ще ме боли, ако тази добра женица си състави лошо мнение за мен.

— Върви в стаята си и си сложи шапката — отвърна мистър Рочестър. — Днес ще дойдеш с мен в Милкоут; докато се приготвиш, ще обясня всичко на старицата. Дали не си мисли, че заради любовта си ти си се отрекла от света и той изобщо не съществува за теб?

— Тя сигурно мисли, че съм забравила своето място и вашето положение, сър.

— Място, място! Твоето място е в моето сърце и скъпо Ще си плати всеки, който посмее да те оскърби сега или в бъдеще. Върви!

Облякох се бързо. И когато чух, че мистър Рочестър излиза от стаята на мисис Феърфакс, забързах натам. Старицата току-що бе започнала да чете частта от светото писание, която си бе определила за тази сутрин. Пред нея бе разтворена Библията, а очилата й бяха сложени на книгата. Изглежда, тя бе забравила заниманието си, прекъснат) от известието на мистър Рочестър. Погледът й, прикован в срещуположната страна, изразяваше учудването на една тиха душа, разтревожена от неочакваната вест. Като ме видя, тя стана, помъчи се да се усмихне и избъбри някакво поздравление. Но и усмивката, и поздравлението останаха недоизказани. Тя вдигна очилата си, затвори Библията и отдръпна креслото си от масата.

— Толкова съм учудена — започна тя, — че просто не зная какво да ви кажа, мис Еър. Наистина ли не сънувам? Понякога се случва да задряма, когато съм сама, и тогава виждам неща, които никога не съм виждала. Неведнъж в такива случаи ми се е присънвало, че скъпият ми съпруг, починал преди петнадесет години, влиза и сяда до мен и дори чувам как ме вика по име — Алис, така ме наричаше обикновено. А сега доверете ми, истина ли е, че мистър Рочестър ви е направил предложение? Не ми се смейте; стори ми се, че той беше тук преди пет минути и каза, че може би след месец ще станете негова жена.

— И на мен каза същото — отговорих аз.

— Каза ли? И вие му повярвахте? И вие се съгласихте?

— Да.

Тя смутено ме погледна.

— Никога не бих помислила такова нещо. Той е толкова горд. Всички Рочестъровци са били горди, а баща му освен това обичаше и парите. Нашият мистър Рочестър също минава за пресметлив. И въпреки това има намерение да се жени за вас?

— Така ми Каза.

Мисис Феърфакс ме огледа. По очите й разбрах, че не намира в мен онзи чар, който би й помогнал да разреши загадката.

— Странно! — продължи тя. — Но, изглежда, е така, щом го казвате. Не зная само какво ще излезе от тази работа, трудно е да се каже. В такива случаи обикновено е желателно хората да бъдат равни по положение и състояние; при това между вас има двадесет години разлика. Той ви е почти като баща.

— Моля ви се, мисис Феърфакс! — възкликнах аз, обидена от тази нейна мисъл. — Какъв баща! Никой, който ни види заедно, не би помислил такова нещо! Мистър Рочестър изглежда двадесет и пет годишен и не само това — самият той се чувствува съвсем млад.

— И действително ли ще се ожени за вас по любов? — запита тя.

Бях толкова оскърбена от студенината и недоверието й, че в очите ми се появиха сълзи.

— Извинете, ако съм ви огорчила — продължи вдовицата, — но вие сте тъй млада и тъй малко познавате мъжете, че искам да ви предпазя. Една стара пословица гласи: „Не всичко, което блести, е злато“, тъй че се страхувам да не би моите и вашите очаквания да се окажат погрешни.

— Защо? Нима съм някакво страшилище? — попитах аз. — Нима е невъзможно мистър Рочестър да ме обикне искрено?

— Не. Вие изглеждате добре, а напоследък — още по-добре. Пък и мистър Рочестър има слабост към вас. Винаги съм забелязвала, че сте му нещо като любимка. Понякога много ме безпокоеше това негово явно предпочитание и понеже ви обичам, все се канех да ви предупредя, но ми бе неудобно дори да намекна за някаква опасност. Знаех, че такава мисъл ще ви порази, а може би и ще ви обиди. А вие се държахте толкова умно, толкова сдържано и тактично, че се надявах сама да се оправите. Не можете да си представите какво преживях снощи, когато ви търсех из цялата къща и никъде не можех да ви намеря, а и господаря го нямаше никъде, и когато след това ви видях в полунощ заедно.

— Е, сега това не е важно — прекъснах я аз нетърпеливо. — Достатъчно е, че всичко е в ред.

— Надявам се, че всичко ще бъде в ред докрай — каза тя. — Но повярвайте ми, трябва да бъдете много предпазлива. Гледайте да държите мистър Рочестър на разстояние, не се доверявайте нито на себе си, нито на него: хората с неговото положение обикновено не се женят за гувернантките си.

Бях вече много нервирана, когато за щастие дотича Адел.

— Вземете ме, вземете ме със себе си в Милкоут! — викаше тя. — Мистър Рочестър не иска, макар че в новата карета има много място. Помолете го, мадмоазел, да ми разреши да дойда с вас.

— Добре, Адел! — И аз излязох бързо с нея, радвайки се, че се отървавам от мрачната си наставница. Каретата беше готова и в този момент се приближаваше към входа; господарят ми се разхождаше пред