къщата, а Пайлът го следваше по петите.
— Нали може и Адел да дойде с нас, сър?
— Казах й, че не може. Никакви деца! Ще дойдеш само ти.
— Разрешете й да дойде, мистър Рочестър, много ви моля. Така ще бъде по-хубаво.
— Нищо подобно. Тя само ще ни пречи.
Тонът и погледът му бяха много резки. Изведнъж усетих гнева на съмненията и неприятния хлад, който вееше от предупрежденията на мисис Феърфакс — печатът на мрачна несигурност легна върху надеждите ми. Мисълта, че имам власт над мистър Рочестър, почти се изпари.
Бях готова да му се подчиня машинално, без по-нататъшни възражения; но като ми помогна да се кача в каретата, той ме погледна.
— Какво има? — попита той. — Защо помръкна лицето ти? Наистина ли искаш детето да дойде с нас? Ще ти бъде ли неприятно, ако то остане тук?
— Много по-добре би било да го вземем, сър.
— Бягай тогава бързо за шапката си, като стрела! — викна мистър Рочестър на Адел.
Тя хукна с всичка сила.
— Всъщност една загубена сутрин не е кой знае какво — каза той, — щом като в най-скоро време ще бъдеш завинаги изцяло моя: ще мислиш само за мен, ще разговаряш само с мен и ще се движиш само с мен.
Когато Адел се качи в каретата, тя най-напред се хвърли да ме целува, изразявайки с това благодарността си за моето застъпничество, обаче веднага бе сложена в ъгъла от другата страна на мистър Рочестър. Тя само жално ме поглеждаше оттам — строгият й съсед я сковаваше; когато той беше в такова настроение, тя не смееше да му доверява впечатленията си, нито да се обръща към него с някакви въпроси.
— Нека Адел седне до мен — предложих аз, — може би ще ви пречи там, сър. От тази страна има достатъчно място.
Той ми я подаде, сякаш беше салонно кученце.
— Непременно ще я дам в училище — рече мистър Рочестър, но вече с усмивка.
Като чу това, Адел го попита без мадмоазел ли ще бъде там.
— Да — отговори той, — без мадмоазел. Смятам да отведа мадмоазел на луната, да намеря една пещера в някоя от белите долини сред вулканичните върхове и там мадмоазел ще живее с мен, само с мен.
— А какво ще яде? Вие ще я уморите от глад — забеляза Адел.
— Сутрин и вечер ще събирам за нея манна небесна. На луната хълмовете и долините са целите побелели от манна, Адел.
— Ами ако иска да се сгрее, къде ще намери огън?
— Огън има в огнедишащите планини; когато й стане студено, ще я отведа на някой връх и ще я сложа на крайчеца на кратера.
— О, колко ще й бъде зле там, съвсем неудобно! А кой ще й даде нови дрехи, когато скъса старите? Нали там няма къде да намери нови?
Мистър Рочестър се престори на смутен.
— Хм… — каза той — а какво би направила ти, Адел, в такъв случай? Хайде, напрегни мозъка си. Може би един бял или розов облак ще й подхожда за рокля. А от дъгата ще се отреже много хубав шарф.
— Тя така изглежда много по-добре — заяви Адел, като помисли известно време. — И после, сигурно ще й омръзне да живее на луната само с вас. Аз на нейно място за нищо на света няма да се съглася да отида там с вас.
— Но ето че тя се съгласи; обеща ми.
— А как ще отидете дотам? Нали няма път до луната, дотам може да се стигне само по въздуха; а нито вие, нито тя можете да летите.
— Виж тази поляна, Адел! — Бяхме напуснали Торнфийлд и бързо се носехме по гладкия път към Милкоут; прахът беше се слегнал след бурята, а ниските живи плетове и големите дървета от двете страни на пътя блестяха със зеленината си, освежени от нощния дъжд. — По тази поляна аз вървях късно една вечер, преди две седмици, тъкмо в този ден, когато ти ми помагаше на ливадата край овощната градина да косим сеното. Бях изморен от косенето и като седнах да си почина на стълбичките на оградата, извадих бележника и молива си и започнах да пиша за едно нещастие, което се бе случило с мен много отдавна, и за това как бих искал да настъпят за мен щастливи дни. Пишех много бързо, въпреки че дневната светлина гаснеше и едва виждах страниците, когато изведнъж на пътечката се показа някакво същество и се спря на две-три крачки от мен. Вдигнах поглед. То беше дребно, с ефирен воал на главата. Аз му кимнах да се приближи и то застана съвсем близо до мен. Нито аз, нито то произнесохме някаква дума, но ясно четяхме в очите си своите мисли и ето какво разбрах от нашия негласен разговор:
Това беше фея и идваше от страната на джуджетата, за да ми даде щастие. Каза, че трябвало да напусна с нея земята и да отидем в някое уединено място, например на луната — феята кимна към рога на месечината, който в този миг се подаде над хълма, на който е Хей. Тя ми разказа за сребърната долина и алабастровата пещера, където можем да се заселим. Отговорих й, че на драго сърце бих отишъл там, но й напомних, както стори ти сега, че нямам крила и не мога да литна към луната.
„О — отговори ми феята, — това няма значение! Ето ти един талисман, който ще премахне всички пречки — и тя ми даде красив златен пръстен. — Сложи го на ръката ми — рече тя, — на безименния пръст на лявата ми ръка, и ще бъда твоя, а ти — мой. Ще напуснем земята и ще си създадем на луната собствен рай.“ Тя отново кимна към луната. Този пръстен, Адел, е в джоба на брича ми под формата на суверен, но смятам скоро да го превърна пак в пръстен.
— Но какво общо има всичко това с мадмоазел? Какво ме интересува тази фея? Вие казахте, че ще вземете със себе си на луната мадмоазел!
— Тази фея е твоята мадмоазел — каза мистър Рочестър с тайнствен шепот.
При тези негови думи аз посъветвах момичето да не обръща внимание на такива шеги, в отговор на което то с присъщата си трезва мисъл на французойка заяви, че мистър Рочестър е цял лъжец и че нито за момент не е повярвало на приказката му за феята, тъй като феите не съществували. А дори да съществували, нито една от тях нямало да се яви на мистър Рочестър, да му подари пръстен и да иска да се пресели с него на луната.
Часът, който прекарахме в Милкоут, беше за мен малко тягостен. Мистър Рочестър ме склони да се отбием в един магазин за копринени тоалети. Накара ме да си избера пет-шест рокли. Никак не желаех това и го молех да отложи покупката за друг път, но той не се съгласяваше. Най-сетне, след енергични полугласни увещания, успях да намаля шестте рокли на две, но затова пък мистър Рочестър се закле, че сам ще ги избере. С тревога следях как се плъзгат очите му по разноцветните рокли. Накрая господарят ми се спря на една великолепна блестяща копринена рокля е цвят на аметист и на друга от чудесен розов атлаз. Аз отново започнах да му шепна, че е по-добре да ми купи още сега златна рокля и сребърна шапка, тъй като без друго никога няма да се реша да нося избраните от него тоалети. Той беше непреклонен, но след безкрайни уговорки го убедих да замени тези две рокли с една скромна от чер атлаз и една от бисерносива коприна. „Е, нека е тъй засега“ — каза той. Но все пак щял да ме нагизди като принцеса.
С облекчение излязох от магазина за копринени стоки, а после от един бижутериен магазин. Колкото повече неща ми купуваше той, толкова повече пламтяха бузите ми от досада и от някакво странно чувство на унижение. Когато отново седнахме в каретата и аз, трескава и изморена, се облегнах назад, спомних си нещо, което съвсем бях забравила поради случилите се напоследък неща, радостни и неприятни — за писмото на чичо си Джон Еър до мисис Рийд, в което той пишеше, че иска да ме осинови и да ме направи своя наследница. „Действително ще ми олекне, ако мога поне отчасти да бъда материално независима — мина ми през главата. — Не мога да търпя мистър Рочестър да ме облича като кукла; аз не съм Даная, та да сипят на главата ми златен дъжд. Веднага щом се върна в къщи, ще пиша в Мадейра на чичо Джон, че се каня да се омъжа и ще му съобщя за кого. Ако съм уверена, че един ден ще донеса на мистър Рочестър някаква зестра, по-леко ще понасям мисълта, че живея в момента с негови средства.“ Поуспокоена от това хрумване (което наистина осъществих още същия ден), реших отново да вдигна глава и да срещна очите на моя господар и любим, които настойчиво търсеха моите. Мистър Рочестър се усмихна и ми се стори, че така би се усмихнал само някой разнежил се в миг на блаженство султан, гледайки своята робиня, на която е
