опровержение на хипотезата ми забелязах раздрания на две воал.
Почувствувах как мистър Рочестър се сепна и потрепери. Той буйно ме прегърна.
— Слава богу! — възкликна той. — Ако някакво зло същество е било край теб миналата нощ, пострадал е само воалът. Като си помисля само какво би могло да се случи!
Задъхвайки се, мистър Рочестър такг ме притисна до себе си, че едва можех да дишам. След няколко минути той продължи вече с бодър тон:
— А сега Джанет, ще ти обясня всичко. Това е било полусън-полуреалност. В стаята ти безспорно е влязла някаква жена. И тази жена е могла да бъде само Грейс Пул. Ти с пълно право я нарече странно същество, защото си си спомнила какво направи тя с мен, какво направи с Мейсън! В полусънно състояние си я видяла да влиза в стаята ти и да върши всички тези неща, но тъй като си била трескава, почти в полусъзнание, тя ти се е сторила фантастично същество: с дълги разчорлени коси, подпухнало и посиняло лице, огромен ръст — всичко плод на твоето въображение. Това е резултат от кошмара. Воалът е бил наистина разкъсан и това е много присъщо на Грейс Пул. Ти, разбира се, ще попиташ защо държа тази жена в дома си. Когато изтече една година и един ден от сватбата ни, ще ти кажа, но не сега. Доволна ли си, Джейн? Приемаш ли такова обяснение на тайната?
Аз се замислих. Това обяснение изглеждаше единственото възможно. Наистина то не ме задоволи, но за да доставя на мистър Рочестър удоволствие, дадох вид, че съм напълно съгласна с него. То все пак ми донесе облекчение и аз отговорих на моя господар с усмивка на задоволство. Отдавна минаваше един часът и трябваше да се разделим.
— Софи спи с Адел в детската стая, нали? — попита той, когато запалих свещта.
— Да, сър.
— В креватчето на Адел ще се намери достатъчно място и за теб. Прекарай тази нощ при нея, Джейн. Не е чудно, че всичко това ти е подействувало на нервите и бих предпочел да спиш е някого другиго. Обещай ми да спиш в детската стая.
— Ще легна там с удоволствие, сър.
— И добре заключи вратата отвътре. Когато се качиш горе, събуди Софи под предлог, че искаш да и напомниш да те вдигне утре навреме. Трябва да се облечеш и закусиш до осем. А сега пропъди всичките си мрачни мисли, Джанет. Нима не забелязваш, че воят на вятъра стихна до шепот, а дъждът вече не чука по прозорците? Виж (той повдигна завесата) каква чудесна нощ!
И той беше прав. Половината небе бе чисто и безоблачно. Вятърът промени посоката си и сега гонеше облаците на изток, а те се бяха проточили в дълги сребристи вериги; луната кротко грееше.
— Е — каза мистър Рочестър, като ме погледна изпитателно в очите, — как се чувствува сега моята Джанет?
— Нощта е ведра, сър, и аз съм изпълнена с бодро чувство.
— Тази нощ няма да ти се присънят нито разлъка, нито печал, а само щастлива любов и блажен съюз.
Пророчеството му се изпълни само наполовина. Не видях в тази нощ печални сънища, но не ми се присъни и радост, тъй като не можах никак да спя. Държах малката Адел в прегръдките си, наблюдавах детския й сън, тъй спокоен, тих, невинен, и чаках настъпването на утрото; цялото ми същество бодърствуваше и беше в напрежение. Затова, щом изгря слънцето, станах. Помня как Адел се притисна до мен, когато се надигнах, помня, че я целунах и свалих ръчичките й от шията си. Заплаках от странно вълнение и излязох, да не би риданията ми да нарушат здравия й сън. Тя ми се струваше символ на миналия ми живот, а тези, в който се готвех да навляза сега, беше прототип на моето неизвестно бъдеще, което ме привличаше, но същевременно ме и плашеше.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Софи дойде в седем часа да ме облече; тя се забави с обличането ми толкова дълго, че мистър Рочестър, очевидно изгубил вече търпение от моето забавяне, изпрати при нас човек да пита защо не идвам. Софи тъкмо прикрепваше воала към косите ми — това беше онзи скромен къс дантела, който бях си приготвила сама. Щом тя ме освободи, аз с все сила се втурнах към вратата.
— Почакайте! — извика тя на френски. — Погледнете се макар за миг в огледалото да видите как ви стои.
Чак когато стигнах до вратата, се обърнах. Видях в огледалото една фигура в рокля и воал и не можах да се позная — тази фигура ми се стори някак чужда.
— Джейн! — чух един глас и се завтекох надолу. Мистър Рочестър ме посрещна в долния край на стълбите. — Как се бавиш — каза той; — сърцето ми се стяга от нетърпение, а ти все не идваш!
Той ме въведе в столовата, огледа ме от глава до пети, заяви, че съм прекрасна като лилия и че съм не само гордостта на живота му, а и светлината на очите му, и после, като ме предупреди, че ми дава само десет минути за закуска, позвъни. Влезе един от наскоро наетите лакеи.
— Впряга ли Джон?
— Да, сър.
— А багажът свален ли е долу?
— Сега го свалят, сър.
— Върви в черквата, виж дали са там мистър Уд (свещеникът) и псалтът и се върни да ми кажеш.
Както читателят знае, черквата беше току до пътната врата. Прислужникът скоро се върна.
— Мистър Уд е в ризницата, сър. Облича стихара си.
— А каретата?
— Впрягат конете.
— До черквата ще отидем пеша, но каретата трябва да бъде готова, когато се върнем. Багажът да е качен и завързан и кочияшът да стои на капрата.
— Слушам, сър.
— Джейн, готова ли си?
Аз станах. Странна бе тази сватба — нито шафери, нито шаферки, нито роднини; никой освен мистър Рочестър и мен. В хола ни чакаше мисис Феърфакс. Искаше ми се да й кажа няколко думи, но ръката ми сякаш бе стисната в желязна преса — мистър Рочестър ме мъкнеше напред толкова бързо, че едва успявах да вървя с него; като го погледнах в лицето, разбрах, че той не би допуснал нито секунда бавене за каквото и да било. Мина ми през ума дали някога друг младоженец е изглеждал като мистър Рочестър: лицето му изразяваше мрачна решителност и непреклонна воля, очите блестяха и искряха под неподвижните вежди.
Не забелязах какво бе времето — ясно или облачно. Когато бързахме по главната алея към пътната врата, аз не гледах нито небето, нито земята. И очите, и сърцето ми сякаш бяха станали част от мистър Рочестър. Искаше ми се да видя онова незримо нещо, в което беше устремен съсредоточеният му, пламенен поглед. Искаше ми се да уловя мислите, с които той, изглежда, се бореше тъй упорито и непреклонно. До вратичката на черковния двор той се спря, забелязал, че съвсем съм се задъхала.
— Аз съм жесток в любовта си, нали? — рече мистър Рочестър. — Почини си за миг и се облегни на рамото ми, Джейн.
И сега помня старата сива черква, която се издигаше невъзмутимо пред нас; около камбанарията кръжеше един гарван, чернеейки се на фона на руменото утринно небе. Помня и зелените гробове, и фигурите на двама непознати, които бродеха сред тях и четяха надписите, издълбани върху малкото надгробни плочи, обрасли с мъх. Забелязах ги, защото, като ни видяха, те минаха зад черквата. Не се съмнявах, че ще влязат през страничната врата и ще присъствуват на церемонията. Мистър Рочестър не ги забеляза; той втренчено ме гледаше в лицето и ми се стори, че кръвта се е оттеглила от него. Чувствувах на челото си капки пот, устните и бузите ми бяха изстинали. Когато след малко се съвзех, той внимателно ме поведе по пътечката към черковната врата.
Влязохме в тихия и скромен храм. Свещеникът вече ни чакаше с белите си одежди, а до него стоеше псалтът. Всичко беше тихо, само в далечния ъгъл мърдаха две сенки. Предположението ми излезе правилно: непознатите се бяха вмъкнали в черквата преди нас и сега стояха край гробницата на Рочестъровци с гръб към нас и гледаха през решетките старата, потъмняла от времето мраморна гробница с
