Джейн Еър. Брулени хълмове

си аз; — тогава нямаше да има нужда да късам всичките струни на сърцето си, напускайки мистър Рочестър, тъй като несъмнено трябва да го напусна. Но аз не искам да го напускам; не мога да сторя това.“

— Как се чувствуваш сега, Джейн?

— Много по-добре, сър; скоро ще бъда съвсем добре.

— Пийни си още вино, Джейн.

Аз го послушах. После мистър Рочестър сложи чашата на масата, застана пред мен и внимателно ме погледна. Но изведнъж отвърна очи с нечуто възклицание, обзет от някакво силно вълнение. Той бързо обиколи стаята, върна се до мен и се наведе, сякаш искаше да ме целуне, но аз помнех, че сега ласките са ми забранени. Отвърнах лице и с това го отблъснах.

— Как! Какво значи това! — възкликна той припряно. — О, зная! Ти не искаш да целуваш мъжа на Бърта Мейсън. Смяташ, че ласките, както и обятията ми принадлежат другиму.

— Във всеки случай те не са мои, сър, и нямам никакво право да претендирам за тях.

— Защо, Джейн? Впрочем аз ще ти спестя дългите приказки и ще отговоря вместо теб: защото имам жена, нали? Вярно ли съм отгатнал?

— Да.

— Щом мислиш така, трябва да имаш странно мнение за мен; сигурно ме смяташ за хитър интригант, за низък и подъл измамник, който ти се кълне в безкористна любов, за да те увлече в ловко изплетените си мрежи, да те озлочести и унижи в собственото ти съзнание. Какво ще кажеш? Както виждам, нищо. Първо, ти си още много слаба и едва дишаш и, второ, още не можеш да свикнеш да ме ругаеш и хулиш. Освен това на очите ти вече блестят сълзи и ако говориш много, те ще потекат като река; а ти нямаш ни най-малкото желание да упрекваш, да доказваш, да правиш сцени: ти мислиш как да действуваш, приказките според теб са излишни. Познавам те и съм нащрек.

— Сър, не желая да действувам против вас… Трепетът в моя глас ми даде да разбера, че трябва да съкратя фразата си.

— От твоя гледна точка — не, но от моя ти се готвиш да ме погубиш. Аз съм женен човек — нали това искаше да кажеш — и в качеството ми на женен ти ще ме отблъснеш, ще ме отбягваш; нали току-що отказа да ме целунеш. Ти искаш да станеш за мен съвсем чужда, да живееш под този покрив само като гувернантка на Адел. Ако някога ти кажа някоя приятелска дума или приятелски чувства отново те привлекат към мен, ти ще кажеш: „Този човек едва ли не ме направи своя метреса, трябва да се превърна за него в лед и камък.“ И ще станеш лед и камък.

Аз се покашлях и като придадох на гласа си твърдост, отговорих:

— Всичко около мен се измени, сър, и аз също трябва да се изменя — в това не може да има съмнение; за да избягна мъчителните колебания в чувствата си и постоянната борба със спомените си, има само един път — Адел да има нова гувернантка.

— О, Адел ще отиде в училище, вече съм уредил това; съвсем не се каня да те мъча с ужасните възприятия, свързани с Торнфийлд, с това проклето място, с тази отвратителна гробница, където витае призрачното въплъщение на смъртта, тази тясна каменна преизподня, където властвува само един дявол, по-лош от цяла тайфа други. Джейн, ти няма да останеш тук, и аз също. Как съжалявам, че те доведох в Торнфийлд, където витаят призраци. Наредих на подчинените си тук, преди още да те познавах, да крият от теб всичко, свързано с това проклето място — просто се страхувах, че нито една гувернантка не ще се съгласи да стане възпитателка на Адел, знаейки какво същество живее в този дом. Не можех да държа болната на друго място, макар да имам едно старо имение — Фърндийн; то е още по-тихо и уединено и там бих могъл спокойно да я държа, ако онази гориста местност не бе вредна за здравето — съвестта не ми позволи да я затворя там. Влажните стени сигурно биха ме освободили скоро от това бреме, но всеки грешник греши по своему и аз нямам склонност към косвените убийства дори в случаите, когато мразя някого със страшна сила.

Обаче да крия от тебе присъствието на тази луда жена, бе равносилно да покрия някое бебе с наметало и да го оставя под някой анчар, който поразява всичко наоколо с отровното си дихание. Но аз ще заключа Торнфийлд, ще закова входната врата и прозорците на долния етаж. Ще давам на мисис Пул двеста лири годишно да живее тук с жена ми, както наричаш тази страшна вещица. За пари Грейс е готова да върши всякаква работа, а освен това ще й пратя и сина й, съдържателя на „Гримсби ретрийт“, да й прави компания и да й помага по време на пристъпите на лудост на жена ми, когато тя намисля да изгаря живи хора в леглата им, да ги убива с ножове или пък да ги сграбчва за гърлата…

— Сър — прекъснах го аз, — вие сте безпощаден към тази нещастна жена, вие сте несправедлив към нея. Говорите за нея с омраза, със злобна ненавист. Това е жестоко — тя не е виновна, че е такава.

— Джейн, моя малка Джейн (така ще те наричам, тъй като си толкова мъничка), ти не знаеш какво говориш и пак неправилно съдиш за мен: аз не я мразя, защото е луда — ако ти беше луда, нима щях да те мразя?

— Мисля, чеда, сър.

— В такъв случай грешиш и никак не ме познаваш, не знаеш на каква любов към способен. Всяка частица от тялото ти ми е тъй скъпа, сякаш е моя; тя ще ми бъде скъпа и в болест, и в страдания. Душата ти за мен е съкровище и дори тя да заболее, пак ще си остане мое съкровище; ако ти буйствуваше, щях да те укротя с обятията си, а не с усмирителна риза. Съприкосновението с теб дори в пристъп на безумие би имало същата прелест за мен: ако ти се нахвърлеше върху мен с яростта, с която се нахвърли онази жена днес, бих те приел в прегръдките си не само нежно, а и горещо. Не бих те отстранил от себе си с отвращение, както нея, а в моментите, когато си спокойна, не друг, а пак аз щях да те наглеждам и да бдя над теб. Щях да стоя неотлъчно до теб и бих се грижил за теб с неуморима нежност, дори никога да не ми се усмихнеш, и не бих се изморил да гледам очите ти даже когато те не ме познават. Но защо се отклоних от мисълта си? Говорех, че ще те отведа от Торнфийлд. Както знаеш, всичко е готово за незабавното ни заминаване; утре ние ще заминем. Моля те да потърпиш и прекараш още само една нощ под този покрив, Джейн, и след това ще се простиш навеки с несгодите и ужасите на този дом. Аз имам убежище, сигурен подслон, където няма да ме преследват ненавистни спомени, нежелателни мисли и дори лъжи и злословия.

— Вземете със себе си и Адел, сър — прекъснах го аз, — тя ще ви прави компания.

— Какво искаш да кажеш, Джейн? Казах ти, че ще пратя Адел в училище; защо ми е компанията на това дете? При това то е и чуждо — незаконна дъщеря на една френска балерина. Защо ми я натрапваш? Защо искаш тя да ми прави компания?

— Казахте, че искате да се уедините, сър, а самотата и уединението са тягостни, твърде тягостни за вас.

— Самота! Самота! — поде той с раздразнение. — Виждам, че трябва да обясня думите си. Какво значи този неразбираем каменен израз на лицето ти? Ти ще делиш с мен самотата ми. Разбираш ли?

Аз поклатих глава. Трябваше известно мъжество, за да рискувам с това нямо възражение, виждайки, че той все повече се вълнува. Мистър Рочестър крачеше бързо из стаята, но ето че се спря на едно място като прикован. Той ми хвърли продължителен и втренчен поглед. Аз отвърнах очи от него, спрях взор върху огъня и се помъчих да си придам спокоен, самоуверен вид.

— Ето още една упорита черта в характера ти, Джейн — каза господарят ми накрая спокойно, което никак не очаквах, като гледах вида му. — Копринената нишка вървеше досега равна, но знаех, че рано или късно ще се появят възли и ще започнат най-различни затруднения. И ето че те дойдоха. Недоразумения, отчаяния и безкрайни тревоги! Кълна се в бога, трябва да имам силата на Самсон, за да развържа тези възли!

Той отново се заразхожда из стаята, но скоро пак се спря и този път право пред мен.

— Джейн! Искаш ли да се вслушаш в здравия разум? (Той се наведе и приближи устни до ухото ми.) Защото, ако не искаш, аз съм готов да те заставя насила. — Гласът му беше пресипнал, погледът му — поглед на човек, готов да разкъса нетърпимите окови и да даде воля на необуздаността си.

Разбрах, че след миг, след още един яростен изблик вече не ще мога да се справя с него. Само сега, в