Когато направих всички тези разкрития, останах ужасен. Но като не смятаме вероломното укриване на някои факти, аз не можех да упрекна в нищо друго жена си, макар да установих, че тя е съвсем различна от мен, че вкусовете й противоречат на моите, че умът й е най-обикновен, дори ограничен и съвсем неспособен да се стреми към нещо по-възвишено. Разбрах, че не мога да прекарам нито една вечер, нито дори един час приятно с нея, че между нас не може да се води никакъв приятелски разговор, защото на каквато и тема да я заговорех, тя веднага придаваше на тази тема грубо и пошло, извратено и нелепо тълкуване. Убедих се също така, че не мога да имам спокойствие и да се радвам на тих семеен живот, тъй като никаква прислуга не беше в състояние да понася внезапните и ненормални изблици на нейния гняв, оскърбленията й, глупавите й, противоречиви и капризни нареждания. Но дори в такива моменти аз се въздържах, пестях укорите, избягвах протестите. Опитвах се да тая в себе си разочарованието и отвращението си и подтисках дълбоката си антипатия към нея.
Джейн, няма да те занимавам с някои ужасни подробности. Достатъчни са няколко силни думи, за да разбереш какво съм изпитал. Прекарах с тази жена четири години и през това време тя непрекъснато ме е мъчила. Лошите й наклонности назряваха и се развиваха с потресаваща бързина. Пороците й се множаха от ден на ден. Само жестокостта можеше да им сложи юзда, а аз не исках да бъда жесток. Какъв пигмейски ум имаше тя и какви великански страсти! Какви ужасни страдания ми причиниха те! Бърта Мейсън, истинска дъщеря на презряната си майка, ме прекара през всичките гнусни и унизителни изпитания, които могат да се случат на човек, чиято жена не се отличава нито с въздържаност, нито с нравствена чистота.
През това време брат ми умря, а в края на четвъртата година от брака ми умря и баща ми. Аз станах богат, но заедно с това бях унизително беден. Нали с мен бе свързано едно грубо, нечисто и развратено същество, което законът и обществото признаваха за моя жена. Сега вече не можех да се освободя от нея, защото лекарите установиха, че
— Не, сър, свършете го сега. Жал ми е за вас, искрено ми е жал за вас.
— Съжалението, Джейн, проявено от някои хора, е унизителна милостиня, която човек с право може да хвърли обратно на онзи, който му я предлага. Този вид съжаление е присъщо на грубите, самолюбиви души, то е хибрид: егоистична мъка при мисълта за нещастието, съчетана с просташко презрение към този, когото това нещастие е сполетяло. Но твоето съжаление не е такова, Джейн. Друго чувство е изписано сега на цялото ти лице, друго чувство гори в погледа ти и кара сърцето ти да бие по-силно, а ръката ти да трепери в моята. Твоето съжаление, любима моя, е страдащата майка на любовта: от нейните терзания — същински родилни мъки — се ражда божественото чувство. И аз приемам това съжаление, Джейн. Нека дъщерята се появи свободно на бял свят — обятията ми са отворени.
— Но, сър, продължавайте. Какво направихте, когато научихте, че тя е луда?
— Бях почти съвсем отчаян, Джейн. Само останките от себеуважението ми ме възпираха на края на бездната. В очите на хората аз бях несъмнено затънал в безчестие, но пред собствената си съвест бях чист, защото докрай бях останал настрана от престъпния живот и порочните страсти на жена си. И все пак обществото свързваше името ми с нейното; бях в контакт с нея ежедневно. Болестното й дихание заразяваше въздуха, който дишах, и не можех да забравя, че съм неин мъж. Мисълта за това винаги ми е била и си остана ужасно отвратителна. Освен това знаех, че докато е жива, никога не ще мога да стана мъж на друга, по-добра жена. Макар да беше пет години по-възрастна от мен (семейството й и баща ми ме измамиха дори по отношение на възрастта й), тя, както изглеждаше, нямаше да умре по-рано от мен, тъй като, макар и душевно болна, се радваше на желязно здраве. И ето че на двадесети шест години бях обзет от пълно отчаяние.
Една нощ се събудих от нейните викове (веднага щом лекарите я признаха за луда, я сложихме под ключ); беше една от онези нощи в Ямайка, които в повечето случаи предвещават урагани. Като не можех да заспя, аз станах и отворих прозореца. Струваше ми се, че въздухът е наситен със серни пари. Отникъде не идеше свеж полъх. В стаята влизаха комари и я изпълваха с еднообразното си свирене; морето, чийто шум достигаше до ушите ми, боботеше глухо, сякаш имаше земетресение; черни облаци се трупаха над него. Луната залезе във водата, огромна и червена като нажежено кълбо — тя хвърли последен кървав поглед към света, потръпващ пред настъпващата буря. Тази атмосфера и този пейзаж ме гнетяха, а до ушите ми непрестанно долитаха проклятията, които крещеше лудата; тя от време на време прибавяше към тях и моето име, и то с такава сатанинска омраза, с такива епитети… нито една уличница не би могла да има по-гнусен речник. Разделяха ни две стаи, но аз чувах всяка нейна дума — стените в Ямайка са много тънки и не можеха да заглушат вълчия й вой.
„Този живот — казах си аз най-сетне — е същински ад. Този въздух, тези звуци идват от бездънния пъкъл. Имам право да се избавя от него, ако това е по силите ми. Страданията ми ще свършат, когато се освободя от плътта, която сковава душата ми. Не се боя от вечния ад. По-лош от него е сегашният ми живот и аз, напускайки земния свят, ще отида при бога.“
Казвах си това, коленичил пред отворения си куфар, в който бяха пълните ми пищови. Бях решил да се застрелям. Впрочем тази мисъл ме обзе само за миг. Тъй като не бях безумен, пристъпът на крайно и безпределно отчаяние, който бе предизвикал у мен желанието да се самоубия, веднага премина. Свеж морски вятър — той духаше откъм Европа — нахлу през прозореца ми. Разрази се буря, плиснаха потоци дъжд, заехтяха гръмотевици и засвяткаха мълнии — и след това въздухът се разведри. Тогава аз взех твърдо решение. Разхождайки се сред портокаловите дървета в градината ми, които ронеха капки от листата си, и сред мокрите нарове и ананаси в сияйната зора на тропическото утро, аз се отдадох на размисъл, Джейн, и чуй какво реших, тъй като в онзи час ме утеши истинската мъдрост и ми посочи правилния път, който трябваше да следвам.
Сладостният вятър от Европа все още шумолеше сред освежените листа и Атлантическият океан боботеше величествено и волно; сърцето ми, отдавна мъртво и сковано, изведнъж се оживи; то се разтвори и изпълни с живителна кръв; цялото ми същество изпита жажда за обновление, а душата ми — за свежа струя. Почувствувах, че надеждите ми възкръсват и че обновлението ми е възможно. Застанал под свод от цъфнали клони в дъното на градината ми, аз гледах към морската шир, по-синя от небето. Отвъд беше Европа, там се разкриваха светли хоризонти.
„Замини — каза ми надеждата — и заживей пак в Европа; там никой не знае как е опетнено името ти и какво презряно бреме носиш. Вземи лудата със себе си в Англия и я заключи в Торнфийлд под охраната и грижите на някого, а сам върви в която щеш страна и завържи каквито щеш нови отношения. Тази жена, която така злоупотреби с търпението ти, така оскверни името ти, така оскърби честта ти, така почерни младостта ти, не ти е жена и ти не си неин мъж. Дай й всичко, каквото можеш, и ще имаш основание да смяташ, че си изпълнил дълга си пред бога и хората. Нека дори името й, нека всичко, което ви свързва, мине в забвение. Ти не трябва да разкриваш това на нито едно живо същество. Дай й удобства и сигурно убежище, обвий печалната й съдба в тайна и се раздели с нея.“
Така и постъпих. Баща ми и брат ми не бяха съобщили за женитбата ми на никого от нашите познати, защото още в първото си писмо, което им писах, за да им съобщя за сватбата, изразих дълбокото си отвращение от този брак; знаейки вече характера и особеностите на семейството на жена ми, аз очаквах ужасно бъдеще за себе си и ги молех настойчиво да пазят брака в тайна. А много скоро недостойното поведение на жената, която баща ми беше ми избрал, прие такива форми, че той почна да се срамува, задето има такава снаха. Баща ми не само не разгласи нашия брак, а и се мъчеше да го крие не по-малко от самия мен.
И ето, аз я поведох към Англия. Това беше ужасно пътешествие — да пътуваш с такова чудовище на кораб! Изпитах радост, когато най-после пристигнахме в Торнфийлд и благополучно я настаних в стаята на третия етаж, която вече десет години прилича на бърлога на див звяр, на свърталище на демон. Отначало не можех да намеря човек, който да се грижи за нея, тъй като това трябваше да бъде някой, на чиято дискретност бих могъл да разчитам; буйните пристъпи на лудост на жена ми неизбежно щяха да издадат тайната. Имаше и моменти, в които тя бе спокойна в продължение на цели дни, а понякога и седмици, но тогава пък ме обсипваше с оскърбления. Накрая аз наех от „Гримсби ретрийт“ Грейс Пул. Тя и доктор Картър (този, който превърза раните на Мейсън през нощта, когато лудата нападна брат си) са единствените хора, на които съм разкрил истинското положение на нещата. Мисис Феърфакс сигурно
