спокойното твърдение за невъзможността на брака. Мистър Рочестър бе задал само няколко кратки мрачни въпроса, последваха отговори, обяснения, доказателства. Господарят ми открито призна всичко, сетне потвърди нагледно думите си. Чуждите хора си отидоха и всичко се свърши.
Седях в стаята си както обикновено, такава, каквато си бях, без някаква явна промяна. Не се чувствувах очернена, оскърбена и унижена. И все пак къде е предишната Джейн Еър? Къде е животът й, къде са перспективите й?
Онази Джейн Еър, която гледаше с надежда към бъдещето, почти омъжената Джейн Еър, бе станала сега отново студено, самотно момиче. Животът пред нея бе неясен, а бъдещето — печално. Посред лято бяха настанали богоявленски студове, бяла декемврийска виелица се бе понесла над юнските поля, с лед бяха глазирани зрелите ябълки, ледени ветрове брулеха цъфналите рози, по полята и ливадите се бе проснал бял саван, пътечките, до вчера, осеяни с цветя, днес бяха изчезнали под снега, а горите, които преди дванадесет часа бяха гъсти и уханни като джунгла, сега стояха пустинни, заснежени като горите в Норвегия зиме. Всичките ми надежди умряха, убити от коварната съдба, както са били избити за една нощ всички новородени деца в Египет. Спомних си заветните си мечти, които до вчера още лелеех в душата си. Те лежаха като тела на мъртъвци: студени и безкръвни, неспособни вече да се съживят. Спомних си и за любовта си: това чувство, което принадлежеше на мистър Рочестър и което той бе закърмил в мен, трепереше в сърцето ми като болно дете в студена люлка. Мъка и тревога сковаха любовта ми. Тя не можеше да потърси обятията на мистър Рочестър, не можеше да се стопли на гърдите му. О, никога не ще се върне у мен прежното чувство, защото вярата ми е измамена, а доверието — убито. Мистър Рочестър вече не беше за мене предишният, той се оказа не такъв, какъвто го смятах. Не го винях в нищо, не твърдях, че ме е измамил, но той загуби безупречната си правдивост, която толкова ме привличаше, и затова трябваше да го напусна.
Очите ми бяха затворени; плувах в някакъв водовъртеж от мрак, а мислите бушуваха в главата ми като тъмен и бурен поток. Оставила се на произвола на съдбата, изнурена и отпусната, аз сякаш лежах на дъното на някаква пресъхнала голяма река. Чувах как от далечните планини се носи към мен мощен поток и ме приближава, но нямах воля да стана, нямах сили да се спася от него. Лежах в изнемога и исках да умра. Една-единствена мисъл само трептеше все още у мен като някаква плаха звездица: мисълта за бога; тя живееше в мълчаливата ми молитва; негласните й думи едва се мяркаха в безпросветното ми съзнание, трябваше да ги изрека гласно, но нямах сили за това…
„Не се отлъчвай от мен, защото опасността е близо и няма кой да ти помогне.“
И тъй като не помолих небето да не ми праща тази опасност, не сключих молитвено ръце, не коленичих и не отворих уста да изрека молитва, тя ме сполетя: силният, пълноводен порой ме шибна с все сила. Горчивото съзнание за разбития живот, загиналата ми любов, умрелите ми надежди, рухналата ми вяра — всичко това ме повлече като силна, мътна река. Този страшен час не може да се опише. Наистина: „Водите нахлуха в душата ми; затънах в дълбока тиня: нямаше твърда почва под краката ми; бях потънала дълбоко и главата ми се скри под водата.“
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
По едно време следобед повдигнах глава и като се огледах и разбрах по отблясъците на слънчевите лъчи върху стената, че слънцето клони на запад, се запитах: „Какво да правя?“
Но отговорът, който даде съзнанието ми — „Напусни Торнфийлд веднага“, — беше толкова категоричен и ужасяващ, че си запуших ушите — не бих могла да слушам в този момент такива думи. „Това, че не съм съпруга на Едуард Рочестър, най-малко би ме тревожило — разсъждавах аз; — това, че най-възторжените ми блянове се оказаха глупави и празни, е ужас, с който мога да се справя и да понеса; но това, че трябва да напусна господаря си решително, внезапно, напълно, е непоносимо. Не мога да направя такова нещо.“
Обаче един вътрешен глас твърдеше обратното — че мога, и предричаше, че ще постъпя тъкмо така. Борех се със собственото си решение и исках да бъда слаба, за да избягна новата вълна от страдания, която се възправяше пред мен; но съзнанието ми, превърнало се в деспот, стискаше за гърлото чувствата, заявявайки саркастично, че това е само първата крачка в калта, и заплашваше да ги хвърли със стоманените си ръце в бездънната пропаст на отчаянието.
— Тогава нека другите ме отърват! — възкликнах аз. — Нека някой друг ми помогне!
„Не, ти ще направиш това сама и никой няма да ти помогне, ти сама ще си извадиш дясното око, сама ще си отсечеш дясната ръка. Сърцето ти ще бъде жертвата, а ти — жрецът, който извършва жертвоприношението!“
Скочих ужасена, за да избягам от самотата, в която витаеше този безпощаден съдия, от мълчанието, в което зазвуча този страшен глас. Когато се изправих на крака, зави ми се свят. Почувствувах, че краката ми треперят от възбуда и изтощение. Този ден нищо не бях туряла в уста още от сутринта. И със странна болка си помислих за това колко време седя заключена в стаята си, а никой не идва да разбере как се чувствувам и да ме извика долу. Дори малката Адел не почука на вратата ми, дори мисис Феърфакс не се отби да ме навести. „Приятелите винаги забравят тези, които са презрени от съдбата“ — прошепнах аз, като вдигах резето и излизах от стаята. На вратата се препънах в нещо. Главата ми все още се маеше, пред очите ми се бе спуснала някаква завеса, ръцете и нозете ми бяха отмалели. Нямаше да мога скоро да се съвзема. Паднах, но не на пода — ръката на някого ме задържа. Вдигнах глава: държеше ме мистър Рочестър, седнал на един стол пред прага на стаята ми.
— Най-после излезе — каза той. — Колко дълго те чаках, как се ослушвах, но не чух никакъв шум, никакво ридание; ако тази мъртва тишина бе продължила още пет минути, щях да счупя бравата като крадец. Значи, реши да ме пощадиш? Заключи се и се отдаде на скръбта си сама? По-добре да бе дошла, за да излееш върху мен негодуванието си. Зная, че имаш темпераментна душа, затова очаквах подобна сцена. Бях готов да срещна цял поток горещи сълзи, ала исках те да се излеят на гърдите ми. А сега ги е попил безчувственият под или носната ти кърпичка. Но, изглежда, се лъжа: ти изобщо не си плакала. Виждам бледи бузи и печален поглед, но никакви следи от сълзи. Може би сърцето ти е плакало с кървави сълзи.
Е, какво, Джейн, няма ли да ми отправиш нито един упрек, няма ли да ми кажеш поне една хаплива, злъчна дума — нещо, с което да ме уязвиш или да възбудиш гнева ми? Ти си стоиш спокойно там, където те оставих, и ме гледаш с унил, апатичен поглед. Джейн, не съм дори помислял да те нараня така. Ако някой пастир би имал само едно-единствено агънце, което обича като свое дете, което е яло от неговия хляб, пило е от неговата чаша, спало е на гърдите му, а по някаква случайност го е убил в кланицата, и той не би могъл да оплаква престъпната си небрежност повече от мен. Ще ми простиш ли някога?
Читателю! Аз му простих още в същата минута. В очите му имаше такова дълбоко разкаяние, такава искрена скръб в гласа му, такава мъжествена енергия във всеки негов жест и освен това от цялото му същество и от погледа му лъхаше такава постоянна любов, че аз му простих всичко! Но мълчаливо, само дълбоко в сърцето си.
— Смяташ, че съм негодник, нали, Джейн? — попита той омърлушен, чудейки се, както предполагах, на упоритото ми мълчание и покорността ми, които бяха по-скоро резултат на слабост, отколкото на воля.
— Да, сър.
— Щом е така, кажи ми го честно и прямо, без да ме щадиш.
— Не мога, изморена съм и не се чувствувам добре. Дайте ми малко вода.
Той изпусна нещо като конвулсивна въздишка и като ме взе на ръце, понесе ме надолу. Отначало не познах стаята, в която се озовах: пред очите ми се бе спуснала мъгла. Но веднага усетих живителната топлина на някакъв огън — въпреки че бе лято, бях се съвсем вкочанясала в стаята си. Той поднесе до устните ми вино, аз глътнах една глътка и се ободрих. Сетне мистър Рочестър ме накара да изям нещо и скоро съвсем се оправих. Видях, че се намирам в библиотеката — седнала в неговото кресло, а той — до мен. „Да можех сега да напусна живота без особено остра болка, това би било добре дошло за мен — мислех
