коленичил ангел, който сякаш пазеше останките на Деймър дьо Рочестър, убит при Марстън Муър през Гражданската война, и на Елизабет Рочестър — неговата жена.
Заехме определеното място. Чух зад гърба си тихи стъпки и погледнах през рамо: един от непознатите се приближаваше към нас. Обредът започна. Свещеникът ни обясни какво представлява бракът, след което пристъпи към нас: като се поклони леко на мистър Рочестър, той продължи:
— Моля и искам от вас следното (както в деня на страшния съд, когато тайните на всяка душа ще бъдат разкрити): ако на някой от вас са известни пречки, поради които не можете да сключите законен брак, да ги признае, тъй като в противен случай, както гласи словото божие, бог не ще ви съедини и бракът ви не ще се счита за законен.
Той замълча, както изискваше обредът. Нима някой бе нарушавал някога паузата след това изречение? Може би ни веднъж в сто години. И свещеникът, без да откъсва очи от книгата, която държеше в ръце, за миг си пое дъх и се готвеше да продължи; той вече протегна ръка към мистър Рочестър и устните му се разтвориха, за да попита: „Желаете ли да встъпите в брак с тази жена?“, когато съвсем близо един глас ясно изрече:
— Бракът не може да се сключи; заявявам, че за това има пречка.
Свещеникът застана онемял, без да сваля очи от този, който говореше; смути се и псалтът. Мистър Рочестър се залюля леко, сякаш под краката му премина земетръсна вълна; после стъпи по-здраво и без да извръща глава или очи, каза:
— Продължавайте.
Когато той произнесе тази дума с нисък и глух глас, настъпи дълбока тишина. Сетне мистър Уд рече:
— Не мога да продължа, щом се твърди такова нещо. Длъжен съм да си изясня дали то съответствува на истината.
— Бракосъчетанието трябва да се прекрати — отново се разнесе гласът зад нас. — Мога да докажа основателността на твърдението си: за брака съществува непреодолима пречка.
Мистър Рочестър слушаше, но не обръщаше никакво внимание. Той стоеше гордо изправен и неподвижен; само стисна ръката ми. Колко топло и силно беше това стискане и колко приличаше на светъл, твърд, непроницаем мрамор в тази минута високото му чело! Как горяха очите му — неподвижни, напрегнати и пълни с буен пламък!
Мистър Уд бе смутен.
— А от какъв характер е тази пречка? — попита той. — Навярно ще може да се отстрани. Кажете.
— Едва ли — последва отговорът. — Казах, че е непреодолима. И твърдя това не без основание.
Непознатият излезе напред и се облегна на перилата. Той продължи, изричайки всяка дума ясно, спокойно, уверено, но не и силно:
— Тази пречка се състои в това, че мистър Рочестър е женен и че жена му е още жива.
Да беше паднал гръм, нервите ми не биха се разтреперили така, както при тези спокойно произнесени думи. Кръвта ми усети коварната им жестокост, както никога не бе усещала студа или огъня, но аз здраво се държах и нямаше опасност да припадна. Погледнах мистър Рочестър и го накарах да ме погледне и той — лицето му приличаше на безкръвна глава на статуя. Очите му хвърляха искри. Той не отрече нищо; изглежда, призоваваше на дуел целия свят. Без да говори, без да се усмихва, сякаш без да разбира, че съм човешко същество, той само ме прегърна през кръста и ме притисна до себе си.
— Кой сте вие? — попита той натрапника.
— Казвам се Бригз, адвокат от Лондон.
— И искате да ми натрапите някаква жена?
— Готов съм да ви напомня, сър, за съществуването на вашата съпруга, която е призната от закона, ако не е призната от вас.
— Благоволете да дадете някакви сведения за нея — името й, родителите й, местожителството й!
— Веднага! — Мистър Бригз спокойно извади от джоба си едно листче и зачете тържествено с носов глас:
— „Твърдя и мога да докажа, че на двадесети октомври еди-коя си година (преди петнадесет години) Едуард Феърфакс Рочестър от имението Торнфийлд в Н-ското графство, Англия, се ожени за сестра ми Бърта Антоанета Мейсън, дъщеря на Джонас Мейсън, търговец, и Антоанета, неговата жена-креолка. Венчавката се състоя в еди-коя си черква в Спаништаун, Ямайка. Справка за венчавката може да се направи в регистъра на тази черква, а у мен има препис. Подписал: Ричард Мейсън“
— Това — ако документът не е фалшив — доказва, че съм бил женен, но не доказва, че споменатата жена е още жива.
— Преди три месеца тя беше жива — възрази адвокатът мистър Бригз.
— Откъде знаете?
— Имам свидетел, чиито показания дори вие, мистър Рочестър, едва ли ще оспорите.
— По-скоро го дайте тук или вървете по дяволите.
— Първо ще ви го представя. Той е тук. Мистър Мейсън, бъдете така добър, елате тук.
Като чу това име, мистър Рочестър стисна зъби. Цялото му тяло конвулсивно потрепери. Бях толкова близо до него, че физически усещах пристъпа на гняв или отчаяние, който бе обзел цялото му същество. Другият непознат, който досега стоеше в дъното, приближи напред. Иззад рамото на адвоката се показа бледо лице. Да, това бе самият Мейсън. Мистър Рочестър се обърна и гневно го погледна. Обикновено очите му бяха черни, но сега в тях светеше червеникав, бих казала дори кървав блясък, а лицето му пламтеше: мургавите му бузи и мраморното му чело горяха, обзети от някакъв душевен пожар, който бързо се разпространяваше. Той се раздвижи и вдигна силната си ръка — щеше да удари Мейсън, да го просне на каменния под и да изтръгне душата от слабото му тяло, — но Мейсън отскочи назад и изкрещя с тънкото си гласче: „За бога!“ Презрението взе връх у мистър Рочестър. Ядът му угасна, сякаш попарен от слана. Той само попита:
— Какво ще кажеш
Побелелите устни на Мейсън избърбориха нещо неразбрано.
— Ще те пратя по дяволите, ако не отговаряш ясно! Пак те питам: „Какво ще кажеш ти?“
— Сър, сър — прекъсна го свещеникът. — Не забравяйте, че сте на свято място. — Сетне, обръщайки се към Мейсън, той кротко попита: — Известно ли ви е, сър, дали е жива още, или не жената на този господин?
— По-смело — подкани го и адвокатът. — Хайде, говорете.
— Тя живее в имението Торнфийлд — каза по-разбираемо Мейсън, — виждах я през април тази година. Аз съм нейният брат.
— В имението Торнфийлд ли? — учуди се свещеникът. — Не може да бъде! Отдавна живея тук, сър, но никога не съм чувал за някаква жена на мистър Рочестър.
Видях как устните на мистър Рочестър се изкривиха в мрачна усмивка и той измърмори:
— И още как! Аз се постарах никой да не чуе нито за нея, нито дори за името й. — Той млъкна. Известно време сякаш премисляше нещо. Сетне взе решение и заяви: — Достатъчно! Сега всичко ще излезе изведнъж наяве като куршум от пушка. Уд, затворете книгата и свалете одеждите си. Джон Грийн (това бе псалтът) напуснете черквата. Венчавката няма да се състои днес.
Псалтът излезе.
— Двуженството е неприятна дума! — продължи мистър Рочестър смело и предизвикателно. — И все пак аз имах намерение да стана двуженец. Но съдбата ме надхитри или по-скоро може би провидението ме възпря. В тази минута навярно съм съвсем малко по-добър от дявола. И — както сигурно би ми казал духовният ми баща — заслужавам несъмнено най-сурово божие наказание, включително вечни пламъци и вечни червеи. Господа, планът ми пропадна! Това, което казаха адвокатът и неговият клиент, е истина. Аз съм женен. И жената, за която съм женен, е жива! Вие казахте, Уд, че никога не сте чували за някаква мисис Рочестър в близкото имение, но до ушите ви сигурно неведнъж са достигали сплетни за загадъчната луда, която живее под надзор там. Някои сигурно са ви подшушнали, че тя е моя незаконнородена сестра, други — че е изоставена от мен жена. И тъй, разрешете ми да кажа, че това е тъкмо жената, за която се венчах преди петнадесет години. Казва се Бърта Мейсън и е сестра на ей този решителен господин, който с треперещите си ръце и побелялото си лице ни показва на какво е способен храбрият мъж. По-смело, Дик,
