тази отлитаща секунда, аз трябваше да го подчиня на волята си и да го възпра. Само една проява на враждебност, уплаха, отстъпление и всичко за мене и за него ще бъде свършено. Но аз не се уплаших. Чувствувах в себе си някаква вътрешна сила, някакво чувство, че мога да въздействувам, което ми даваше кураж. Тази минута беше наистина критична, но тя не бе лишена от своеобразно удоволствие — такова, каквото изпитна може би индианецът, когато се носи с кануто си по някой речен праг. Поех стиснатата му в юмрук ръка, изправих свитите конвулсивно пръсти и кротко казах:
— Седнете; ще говоря с вас колкото искате и ще изслушам всичко, което възнамерявате да ми кажете — и разумно, и неразумно.
Той седна, но все още мълчеше. Досега сдържах с големи усилия сълзите си, тъй като знаех, че ще му бъде неприятно да ме гледа разплакана. Но сега реших да не ги преглъщам повече. Ако те го разгневят, толкова по-добре. Престанах да се сдържам и се разридах.
Скоро чух мистър Рочестър да ме моли настойчиво да се успокоя. Аз казах, че не мога, докато той е в такова състояние.
— Но аз не се сърдя, Джейн. Просто твърде много те обичам; а при това бледото ти личице е застинало в такъв решителен и студен израз, че не мога да го гледам равнодушно. Хайде, успокой се и изтрий очи.
Неговият по-мек тон показваше, че е укротен; аз на свой ред също се поуспокоих. Мистър Рочестър се опита да облегне главата си на рамото ми, но аз не му позволих. Поиска да ме привлече към себе си, аз го отблъснах.
— Джейн, Джейн! — каза той с такава горчива тъга, че всеки нерв на тялото ми потръпна. — Ти, значи, не ме обичаш? Ти си ценила само положението ми и предимството да бъдеш моя жена. Сега, когато смяташ, че вече не мога да бъда твой мъж, потрепваш, щом те докосна, сякаш съм жаба или маймуна.
Тези думи ме пронизаха като нож. Но какво можех да кажа или да сторя? Изглежда, не трябваше нищо да правя и да говоря. Но угризението на съвестта, задето така оскърбих чувствата му, толкова силно ме заизмъчва, че не можех да не полея с балсам раната, която му нанесох.
— Не, аз
— За последен път ли, Джейн? Как? Ти все още ме обичаш? И мислиш, че можеш, живеейки у мен и виждайки ме всеки ден, да оставаш все пак студена и далечна?
— Не, сър. Това, разбира се, не бих могла да направя; ето защо виждам само един изход. Но се боя, че много ще се разгневите, ако ви го кажа.
— О, кажи го! Ако аз избухна, ти потърси облекчение в сълзите.
— Мистър Рочестър, трябва да ви напусна.
— За колко време, Джейн? За няколко минути, докато си срешиш косите, които са поразчорлени, и докато освежиш пламналото си лице, нали?
— Трябва да напусна Адел и Торнфийлд. Трябва завинаги да се разделя с вас, да започна нов живот сред непознати хора и на непознато място.
— Разбира се, нима не ти казах преди малко същото? А това за разделянето е глупост. Сигурно искаше да кажеш „завинаги да не се отделя от вас“. Що се отнася до новия живот, всичко ще се нареди. Ти ще станеш моя жена. Аз не съм женен. Ти ще бъдеш мисис Рочестър и в действителност, и по име. Докато съм жив, ще бъда предан само на теб. Ще заминем за Южна Франция и ще живеем там в моята бяла вила на брега на Средиземно море. Там ти ще живееш щастливо, безгрижно и спокойно. Не се страхувай, съвсем не мисля да те въвлека в грях, да те направя своя любовница. Защо клатиш глава? Бъди благоразумна, Джейн, иначе пак ще ме подлудиш.
Гласът и ръцете му трепереха. Широките му ноздри се издуха, очите заблестяха. И все пак аз се реших да заговоря:
— Сър, вашата жена е жива — вие сам признахте това тази сутрин. Ако и за в бъдеще остана да живея при вас, както искате, това значи, че ще бъда ваша любовница; да се твърди противното, би било хитруване или просто лъжа.
— Джейн, ти забравяш, че съвсем не съм тих човек. Аз не съм търпелив, не съм студен и не съм безчувствен. Съжали себе си и мен и пипни пулса ми — виждаш ли как бие? Пази се!
И той загъна ръкава си; кръвта се оттегляше от бузите и устните му, те ставаха мъртвешки бледи. Аз бях съвсем отчаяна. Да го вълнувам така силно, противопоставяйки се на желанията му, беше жестоко, но да отстъпя, бе невъзможно. Направих това, което човешките същества вършат инстинктивно, когато са доведени до крайност — обърнах се за помощ към всевишния. Думите „Боже, помогни ми!“ неволно се откъснаха от устните ми.
— Аз съм глупак! — възкликна внезапно мистър Рочестър. — Сто пъти й повторих, че не съм женен, а не й обяснявам защо! Забравих, че тя не знае нищо нито за тази жена, нито за обстоятелствата, при които сключих този ужасен съюз. О, аз съм уверен, че Джейн ще се съгласи с мен, когато научи всичко! Дай ми ръката си, Джанет, та не само да те гледам, а и да те докосвам, за да чувствувам по-осезателно присъствието ти, и с няколко думи ще ти разкажа действителното положение на нещата. Ще ме изслушаш ли?
— Да, сър; дори да говорите с часове.
— Нужни са ми само няколко минути. Джейн, може би знаеш, че аз не съм най-старият син в семейството ни, че съм имал по-голям брат?
— Спомням си, че мисис Феърфакс ми каза веднъж това.
— А знаеш ли, че баща ми е бил скъперник и алчен човек?
— Научих нещо такова.
— Затова, Джейн, той реши да не разделя състоянието си; дори не можеше да си помисли, че трябва да стори това и да ми даде приличен дял. Той бе решил да остави всичко на брат ми Роуланд. Но не можеше да се примири и с мисълта, че другият му син ще бъде беден. Затова аз трябваше да се оженя за богата жена. И баща ми Започна да ми търси съпруга. Мистър Мейсън, плантатор и търговец, живущ на Антилските острови, беше негов стар познат. Баща ми знаеше, че Мейсън има много солидно състояние. Започна да прави справки. Установи, че познатият му има син и дъщеря и научи от бащата, че дава на дъщеря си тридесет хиляди лири зестра. Това беше достатъчно. Когато завърших, колежа, изпратиха ме на остров Ямайка, за да се оженя за момичето, на което бяха вече говорили за мен. Баща ми не продумваше нито дума за зестрата, но ми каза, че с красотата на мис Мейсън се гордеел целият Спаништаун. И това не беше лъжа. Тя бе красива жена, от типа на Бланш Инграм: Висока, мургава и внушителна, семейството й ме хареса за зет заради благородния ми произход, тя също. Показваха ми я на приемите у тях, великолепно облечена; но иначе рядко я виждах и много малко разговарях с нея насаме. Тя ме ласкаеше и щедро ме даряваше с целия си чар и блясък. Всички мъже от нейния кръг, изглежда, се възхищаваха от нея и ми завиждаха. Тя ми завъртя главата и упои трезвите ми чувства, аз се увлякох и тъй като бях невеж в любовта, наивен и неопитен, реших, че я обичам.
Няма безумие, което не би извършил човек, тласкан от идиотското желание да господствува в обществото, от буйните страсти, от слепотата и дързостта на младостта. Роднините й поощряваха ухажванията ми, съперниците ме амбицираха, тя ме изкушаваше. И не бях успял да се опомня, когато сватбата стана. О, аз не се оправдавам, спомняйки си за тази постъпка, а изпитвам презрение към себе си! Никак не я обичах. Никак не я уважавах. Дори не я познавах. Не бях уверен дали притежава поне една добродетел: не бях забелязал в нея и в привичките й нито скромност, нито доброжелателство, нито искреност, нито особен интелект. И все пак се ожених за нея. Слепец! Жалък, безумен слепец! Щях да сгреша много по-малко, ако… Но не бива да забравям с кого говоря. Майката на жена ми не видях нито веднъж и смятах, че е умряла. Чак след медения месец разбрах грешката си: тя била луда и била затворена в една лудница. Разбрах, че жена ми имала и по-малък брат, пълен идиот. По-старият, когото ти познаваш (не мога да го мразя, макар да презирам цялото му семейство, тъй като в слабия му характер има някакви следи на обич, изразена в непрестанно безпокойство за нещастната му сестра, а също и кучешка преданост, която веднъж ми засвидетелствува), изглежда, след време ще изпадне в състоянието на сестра си. Баща ми и брат ми Роуланд са знаели всичко това, но са имали пред вид само тридесетте хиляди лири и са били в съюз против мен.
